Р Е Ш Е Н И Е

№ 510

София, 31.07. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Р. С. като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1925 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 519 от 6.02.2024 г. е допуснато по касационна жалба на А. И. К., чрез адв. М. П. касационно обжалване на решение № 29/31.01.2023 г. на Окръжен съд Русе по в. гр. д. № 745/2022 г., с което след отмяна на решение № 1304 от 20.10.2022 г. по гр. д. № 1854/2022 г. по описа на Русенския районен съд, касаторът е осъден да заплати на УМБАЛ „К.“ АД, сумата от 8 000 лв., представляваща неустойка по т.10.10 от трудов договор № 197/17.11.2017 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.04.2022 г. до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че последното е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Неправилни според касатора са изводите на въззивния съд, че процесната неустоечна клауза не противоречи на императивните разпоредби на чл.66, ал.2 КТ, Закона за здравето, Наредба №1/2015 г. на чл.48, ал.3 от Конституция на РБ, тъй като не накърнява правото на работника/служителя да избере свободно професия или място на работа, както и правото му да прекрати трудовия си договор. Неправилно са приложени и нормите на чл.66, ал.1, т.1 и ал.3 КТ и на чл.120, ал.2 КТ. Според касатора, въззивният съд не е изпълнил задълженията си, разяснени с т.2 на ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно да даде указания на страните относно подлежащите на доказване и необходимостта от ангажиране на доказателства, ако е преценил, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна; при извършване на въззивната проверка на решението е излязъл извън предмета на въззивната жалба, като е обсъждал законосъобразно или не, ответникът е прекратил трудовия си договор без предизвестие, което обстоятелство не е било предмет на първоинстанционното производство и съответно на доказване на страните, доколкото ищецът - работодател не е твърдял в исковата молба, че ответникът незаконосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор; не е обсъдил и не се произнесъл по всички своевременно направени възражения на ответната страна – за изменение на мястото и характера на работа от страна на работодателя в противоречие с императивно установения за това ред, относно прекомерния размер на неустойката, с оглед фактът, че от събраните по делото доказателства е установено, че ответникът е престирал работната си сила за целия срок от сключване на договора – 17.11.2017 г. до неговото прекратяване – 05.04.2019 г., което е основание за намаляване на обезщетението съразмерно на срока, в който ответникът е престирал изпълнение по същия; неправилно въззивният съд е приел, че в тежест на работника или служителя е да установи наличието на фактическия състав на чл.327, ал.1, т.3 КТ, доколкото в трайната съдебна практика на ВКС се приема, че в тежест на работодателя е да установи, в условията на пълно и главно доказване, че законосъобразно е упражнил правото си едностранно да измени мястото или характера на работа. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касатора поддържа касационната жалба. Излага становище, че обща клауза в трудовия договор, по силата на която работодателят има право да изпраща работника или служителя да работи в което и да е отделение на болницата, при положение, че предмет на конкретния трудов договор е не само престирането на работна сила, но и придобиване на конкретна клинична специалност, не е действителна, тъй като с нея се променя както предмета, така и длъжностната характеристика на работника или служителя. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът за заплащане на неустойка да бъде отхвърлен. Претендират се и сторените по делото разноски.

Насрещната страна – УМБАЛ „К.” АД, чрез пълномощника си адв. Е. Н., поддържа становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. В открито съдебно заседание не изпаща процесуален представител, като са депозирани писмени бележки, в които е изложено становище, че въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, имат само теоретична и каузална стойност по отношение на конкретния казус, тъй като касаторът фактически не е преместван на друго работно място, а именно в Мултипрофилно спешно отделение въпреки издадената заповед № 41/28.01.2019 г. на изп. директор на болницата, с която на лекарите специализанти, вкл. и касатора, е възложено да преминат на длъжност „лекар“ в Спешно отделение, която заповед не е била приложена фактически, като е избран друг подход – преминаването на работа в Спешно отделение да става по желание и срещу допълнително възнаграждение. Изложен е довод, че тази заповед е използвана от касатора като повод, същият да прекъсне специализацията си. Относно въпроса за критериите, по които се определя мястото на работа по смисъла на чл.66, ал.1, т.1 КТ, поддържа, че работодателят се е придържал към законовата дефиниция, а именно че за място на работа се счита седалището на предприятието, с което е сключен трудовия договор, доколкото друго не е уговорено и не следва от характера на работата. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а въззивното решение – оставено в сила. Претендират се сторените в касационната инстанция разноски.

Обжалването на въззивно решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преформулирания от настоящия състав на ВКС материалноправен въпрос кои са критериите, по които се определя мястото на работа по смисъла на чл. 66, ал.1, т.1 КТ и съответно какъв е обхвата на забраната за едностранно изменение на трудовото правоотношение по чл.118 КТ, както и по повдигнатия материалноправен въпрос - дали включването на обща клауза в трудовия договор, по силата на която работникът/служителят се съгласява да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места по писмено разпореждане на работодателя е достатъчно основание да се приеме, че страните са постигнали взаимно писмено съгласие за изменение характера на работата и мястото на работата или е необходимо страните да постигнат изрично писмено съгласие по повод конкретна длъжност и конкретно място на работа, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посочената от касатора казуална съдебна практика на ВКС по тези въпроси.

За да отмени първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за заплащане на неустойка, уговорена в чл. 10.10 от трудовия договор, сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 вр. чл. 70 КТ – обучение за придобиване на специалност във вр. чл.11, ал.1 от Наредба №1/2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска, въззивният съд е приел, че процесната неустоечна клауза не е нищожна поради противоречие със закона и с добрите нрави; че същата има компенсаторен характер и е предназначена да обезщети работодателя за сторените от него разходи във връзка с обучението на специализанта, същата не води до неоснователно обогатяване на работодателя и с нея не се преследва забранена от закона цел. Приел е, че сключвайки процесния договор, срещу обезпеченото с неустоечната клауза задължение на специализанта, болницата се е задължила да осигури на последния условия за практическото му обучение за повишаване на квалификацията по професията – лекар по специалността УНГ – чл.10.1 от договора, да подсигури между своите служители опитен и квалифициран ръководител на практическото му обучение, да му предостави достъп до други работни места, когато индивидуалната му план-програма го изисква, да ползва литература, инструментариум –т.10.8. Доколкото в практическото обучение на специализанта болницата влага материален и човешки ресурс, то евентуалното прекратяване на договора преди изтичане на уговорения срок, безспорно й носи негативни последици /направени разходи за практическо обучение на специализанта/, за обезщетяването на които е уговорена и процесната неустоечна клауза. На следващо място е приел, че уговорената неустойка освен обезщетителен характер има и обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира пълното изпълнение на задължението на специализанта да завърши специализацията си и да придобие свидетелство за призната специалност в срок от една година от допускането му до държавен изпит. По въпроса бил ли е изправна страна работодателя по съществуващото трудово правоотношение, за да възникне правото му да претендира заплащане на уговорената неустойка, дължима при предсрочно едностранно прекратяване на договора от специализанта на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, въззивният съд е дал положителен отговор. За да достигне до този извод е приел, че по делото няма ангажирани доказателства за това, че работодателят едностранно е променил длъжността, мястото и характера на работа и по този начин е препятствал ответника да продължи специализацията си. Приел е, че действително последният е включен в заповед № 41/28.01.2019 г., издадена на основание чл.120 КТ от изп. директор на болницата, но липсват доказателства тя да е била приведена в изпълнение по отношение на него и да е осуетила практическото му обучение. Позовал се е и на чл.9.2 от трудовия договор между страните, според който ответникът се е съгласил, на основание чл.119 КТ да извършва и други дейности и да бъде преместван и на други работни места, след писмено разпореждане на работодателя, т. е. още при сключване на договора ответникът е дал съгласие за изменение на трудовото правоотношение, както и на нормата на чл.118, ал.2 КТ, според която не се смята за изменение на трудовото правоотношение, когато работникът е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размера на основната заплата. Приел е, че дори и хипотетично да се приеме, че ответникът е бил преместен да работи в Спешното отделение, то това не представлява промяна на мястото на работа, а единствено промяна на работното място, което е изключено от обхвата на забраната по чл.118, ал.1 КТ. За недоказани са намерени и всички останали възражения от страна на ответника, въведени с отговора на исковата молба за неизпълнение на задълженията на болницата по сключения трудов договор. Относно своевременно въведеното с отговора на исковата молба възражение за прекомерност на неустойката, въззивният съд е приел, че при липса на проведено доказване от страна на ответника на предпоставките по чл.92, ал.2 ЗЗД, съдът не може служебно да я намали.

По повдигнатите материалноправни въпроси:

В §1, т.4 от ДР на КТ законодателят е формулирал изрично понятието „работно място“ - помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение, докато „мястото на работа“ се определя съобразно критериите, установени в чл.66, ал.3 КТ. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС /решение по гр. д. № 4776/2015 г. на III г. о., решение по т. д. № 555/2017 г. на II т. о. и решение по гр. д. № 211/2020 г. на IV г. о./ под понятието място на работа се разбират териториалните граници, в които работникът или служителят, се задължава да предоставя работната си сила и където трябва да полага труд си. Съгласно чл.66, ал.1, т.1 КТ мястото на работа трябва да бъде определено със сключения между страните трудов договор, като то може да се означава с местонахождението на предприятието или с района на дейността му, като може да обхваща района на дейността на цялото предприятие или само на отделна част от него /поделение, цех, отдел, отделение и други/. Критериите, по които се определя мястото на работа са установени в чл.66, ал.3 КТ. Първият от тях е общ и приема за място на работа седалището на предприятието, с което е сключен трудовия договор. Останалите два са специфични – първият е конкретизиране на мястото на работа с трудовия договор, който се използва при големи предприятия. Когато в трудовия договор е уговорено място на работа чрез конкретизиране на съответното структурно звено, в което работникът или служителят ще работи, то се смята за място на работа. Вторият критерий е характерът на работата, като при него мястото на работата се определя с оглед на съдържанието на трудовите задължения, чиято специфичност изисква те да бъдат изпълнявани на точно определено място.

Съдебната практика на ВКС е последователна и по приложението на чл.118 КТ, с която норма е въведена забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работника или работодателя с единственото изключение – едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на работника от страна на работодателя. Всяко друго изменение на уговорените в трудовия договор, в т. ч. мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска, продължителност на работното време, намаление на трудовото възнаграждение и пр. може да бъде изменено по взаимно, изразено писмено съгласие на страните по трудовото правоотношение. Предмет на изменение на съдържанието на трудовия договор по взаимно съгласие на страните може да бъде всяка договорна клауза, като изменението може да се изрази в отмяна на договорна клауза, в допълване с нова клауза или в промяна на съществуваща такава. Изменението обаче може да бъде само изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните за конкретната клауза. /в този смисъл са решение по гр. д. № 724/2011 г. на IV г. о., решение по гр. д. № 1405/2010 г. на IV г. о. и решение по гр. д. № 3200/2018 г. на III г. о. на ВКС/. Съгласно чл.118, ал.2 КТ не се смята за изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната му заплата. Нормата на чл.120, ал.1 КТ дава възможност на работодателя при производствена необходимост, както и при престой, да измени мястото и характера на работата, като възложи на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място за срок от 45 календарни дни през една календарна година, а в случай на престой – докато той продължава. За законосъобразното упражняване на правото на работодателя едностранно да имени мястото на работа и/или характера на работата, следва да са налице обстоятелства, сочещи съответно на състояние на престой, производствена необходимост или непреодолими причини. С оглед изложеното отговорът на повдигнатия въпрос е, че включването на обща клауза в първоначалния трудов договор, по силата на която работникът/служителят се съгласява да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места по писмено разпореждане на работодателя не представлява постигнато между страните писмено съгласие за изменение на мястото и характера на работата по смисъла на чл.119 КТ. За да се измени мястото на работа и/или характера на работата, уговорени в трудовия договор, е необходимо страните да са постигнали изрично писмено съгласие за изменение на съответните клаузи, изразяваща се в промяна на съществуващите такива или да е налице писмена заповед на работодателя при наличието на предпоставките на чл.120, ал.1 или ал.3 КТ.

При така дадените отговори, основателни се явяват оплакванията на касатора за допуснати нарушения на материалния закон – на нормите на чл.66, ал.1, т.1 и ал. 3 КТ и на чл.119 КТ. Неправилно въззивният съд е приел, че с издадената заповед № 41/28.01.2019 г. с посочено в нея основание - чл.120, ал.1 КТ, с която на ответника е възложено от длъжност „лекар, специализант по специалността „У.-носно-гърлени болести“ да премине на длъжност „лекар“ в Спешно отделение, съгласно изготвен график, работодателят не е променил едностранно мястото на работата на ответника, уговорено изрично в трудовия договор /„Медицинска дейност – Отделение „УНГ болести“/ и характера на работата, а единствено работното му място, както и че доколкото липсвали доказателства тази заповед да е била приведена в изпълнение по отношение на ответника, то тя не е осуетила практическото му обучение. Неправилно съдът се е позовал и на включената в трудовия договор клауза на чл.9.2, с която работникът е дал съгласие да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места, тъй като тя не представлява постигнато между страните съгласие за изменение на трудовото правоотношение по смисъла на чл.119 КТ. Основателно е и оплакването на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в разглеждане от въззивния съд на обстоятелства, които не са били въведени в предмета на първоинстанционното производство, а именно законосъобразно или не ответникът е прекратил трудовия договор на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, тъй като видно от съдържанието на исковата молба, липсват твърдения, че работникът незаконосъобразно или при злоупотреба с право е упражнил правото си да прекрати трудовия договор на това основание след издаване на заповед № 41/28.01.2019 г. В исковата си молба работодателят нито се е позовал на издадената от него заповед № 41/28.01.2019 г., нито е изложил обстоятелства, обуславящи производствена необходимост или състояние на престой, за да се приеме, че той е оспорил законността на прекратяването трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. След издаване на процесната заповед, със заявление, получено от работодателя на 5.04.2019 г., ответникът е направил волеизявление за едностранно прекратяване на трудовия договор на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ поради едностранно изменение от страна на работодателя на мястото и характера на работата му. Със заповед от същата дата трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. С писмо с изх. № 1940-1 от 11.04.2019 г. до ответника, работодателят е поискал от него да уточни дали желае прекратяване на трудовото му правоотношение по основния трудов договор с № 197/17.11.2017 г. или само това възникнало със заповед 41/28.01.2019 г., като е посочил, че след разглеждане на цялата преписка и наличната документация по случая, заповед № 41/28.01.2019 г., ще бъде отменена, като работодателят е поискал да узнае дали при отмяна на същата, специализантът желае основното трудово правоотношение да бъде запазено и да продължи обучението си за придобиване на специалност в болницата. С писмо от 10.08.2021 г. на изпълнителния директор на болницата на ответника е предложено сключването на нов трудов договор, тъй като предходното правоотношение е прекратено на 5.04.2019 г., с уверения, че болницата може да му предостави условия за работа в отделение „УНГ болести“. Посочено е, че в случай на неприемане на това предложение, следва да заплати на работодателя обезщетение за неизпълнение на договора в размер на 8 000 лв., ведно със законната лихва от 5.04.2019 г. При тези данни, безспорно установено е, че работодателят е приел волеизявлението на работника по чл.327, ал.1, т.3 КТ за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, издавайки нарочна писмена заповед за настъпилото на 5.04.2019 г. прекратяване на това основание - поради едностранно изменение от страна на работодателя на мястото и характера на работата. С получаването на писменото изявление на работника за прекратяване на договора по чл.327, ал.1, т.3 КТ, съгласно чл.325, ал.2, т.3 КТ, трудовият договор се счита за прекратен, независимо дали е издадена или не писмена заповед за това. При прекратяване на трудов договор без предизвестие, независимо от коя от страните, съгласно чл.335, ал.1 т.1 КТ прекратяването настъпва с получаване на писменото изявление, без да е от значение обстоятелството дали фактически е осъществено посоченото в изявлението основание за прекратяване. Този извод може да бъде опроверган само когато по делото е надлежно установено от работодателя, че работникът или служителят, с оглед постигането на собствени цели, е злоупотребил с материалното си преобразуващо право по чл.327 КТ да прекрати трудовия договор. Такава хипотеза на злоупотреба с право от страна на ответника не е наведена с фактическите твърдения в исковата молба. Както в исковата молба, така и с издаването на заповедта по чл.327, ал.1, т.3 КТ и с отправената писмена покана от 10.08.2021 г. до ответника за сключването на нов трудов договор, тъй като предходното правоотношение е прекратено на 5.04.2019 г. на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, ищецът не е оспорвал, а е признавал преустановяването на трудовото правоотношение между страните именно на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ.

При съобразяване на основанието за сключване на срочния трудов договор - чл.68, ал.1, т.2 вр. чл.70 КТ и чл.11, ал.1 от Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, както и поетите от страните задължения / работникът да изпълнява длъжността „лекар, специализант по специалността „У.-носно-гърлени болести“ за срок до датата на придобиване на права на специалист по посочената специалност, но не по-късно от 1 година от допускането на специализанта до държавен изпит, а работодателят да му осигури условия за практическото му обучение за повишаване на квалификацията по професията – лекар по специалността УНГ, въззивният съд правилно е достигнал до извода, че негов предмет, освен престирането на работна сила от страна на работника, е и придобиването на специалност в системата на здравеопазването и съответно съдържа и характеристиките на договор по чл. 234 КТ, спрямо който договор се прилага гражданския закон, поради което е квалифицирал иска на работодателя като такъв по чл.92 ЗЗД. Договорната свобода, изведена в чл.9 ЗЗД е принцип на гражданското право и тя е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл.66, ал.2 КТ - да не се уговарят условия по трудовото правоотношение, свързани с предоставянето на работна сила, които са уредени с императивни норми на закона или които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да имат и други отношения, каквито са и тези във връзка с придобиване на специалност в системата за здравеопазването, и които по правната си същност са гражданскоправни, поради което освен минималното задължително съдържание, предвидено в ал.2 на чл.234 КТ, страните могат да уговарят и други допълнителни клаузи, отнасящи се както до отговорността на работника или служителя за неизпълнение – незавършване на обучението и на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа, така и до отговорността на работодателя за неизпълнение на задължението му да осигури условия за практическото му обучение, чрез осигуряване на работа на специализанта, съответна за придобиване на права по конкретната специалност. Ето защо, правилно въззвният съд е приел, че уговорената в чл.10.10 от договора неустоечна клауза не е нищожна поради противоречие със закона или като накърняваща добрите нрави. В нарушение на чл.20 ЗЗД обаче е приел, че уговореното задължение за неустойка възниква при наличието на всяко основание за предсрочно прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работника. Съгласно чл.10.10 от договора, при прекратяване на съществуващото трудово правоотношение, при която и да е от хипотезите на прекратяване на обучението за придобиване на специалност, регламентирани в чл.25, ал.1 от Наредба № 1/22.01.2015 г., а сред тях е и прекратяването на срочния трудов договор по чл.11, ал.1, т.1, /б.“б“ на чл.25, ал.1/, по инициатива или по вина работника преди изтичане на срока, последният дължи на работодателя неустойка в размер на 8 000 лв. или стойността на направените до момента разходи за обучение, ако те надвишават размера на неустойката. Съгласно нормата на чл.92, ал.1 ЗЗД задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява и е дължимо от неизправната страна по договора. С оглед горното и при съобразяване целта на сключения между страните срочен трудов договор на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ, изведена от нормата на чл.11, ал.1, т.1 от Наредба № 1/22.01.2015 г. – обучение за придобиване на права на специалист по конкретна клинична специалност, чрез престиране на работна сила на пълно работно време в база за обучение по съответната специалност на длъжност „лекар, специализант по специалността „У.-носно-гърлени болести“ с място на работа /„Медицинска дейност – Отделение „УНГ болести“/, както и на факта, пораждащ конкретното задължение за неустойка - прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работника или по негова вина, се налага тълкуването, че тя е уговорена за случаите, при които работникът/специализант прекратява предсрочно трудовия договор по своя инициатива на основания, които не са свързани с неизпълнение на трудовия договор от страна на работодателя, както и когато работодателят прекратява договора без предизвестие поради виновно поведение на работника или служителя на някое от основанията по чл.330, ал.1 и ал.2, т.1-3 и т.6 и т.7 КТ. Процесната неустойка обаче не би могла да се отнесе до случаите, при които работникът/специализант прекратява трудовия договор на основания, обхващащи неизпълнение от страна на работодателя на съществените му задължения му към работника или служителя по трудовото правоотношение. Това тълкуване на неустоечната клауза следва и от принципа, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. В конкретния случай по делото е безспорно установено, че съществувалото между страните трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ - поради извършено от работодателя едностранно изменение на мястото и характера на работата на работника/специализант. С оглед даденото тълкуване, това основание за прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника не се обхваща от процесната неустойка, поради което и искът по чл.92 ЗЗД се явява неоснователен.

Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК като неправилно, вкл. и в частта за разноските и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество като се постанови решение, с което искът по чл.92 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.

При този изход на спора, на касатора се дължат сторените от него разноски за държавни такси /190 лв./ и за адвокатско възнаграждение /3400,00 лв./ за производството пред касационната инстанция, както и сторените разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 1 300 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 29/31.01.2023 г. на Окръжен съд Русе, постановено по в. гр. д. № 745/2022 г., като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от УМБАЛ „К.“ АД, ЕИК[ЕИК] против А. И. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.2, ап.7, иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 8 000,00 лв., уговорена в чл.10.10 от трудов договор № 197/17.11.2017 г.

ОСЪЖДА УМБАЛ „К.“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на А. И. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.2, ап.7, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 4 890,00 лв. - разноски за въззивната и касационната инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: