Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. В. - Р. от [населено място] срещу решение № 152 от 27.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 54/2020 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 87 от 10.10.2019 г. по т. д. № 175/2018 г. на Окръжен съд - Силистра, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено в отношенията между „ОББ“ АД и М. В. - Р., че М. В. - Р. дължи на „ОББ“ АД, на основание договор за кредитна линия от 02.09.2013 г. и допълнителни споразумения към него № 1/26.08.2014 г., № 2/20.08.2015 г. и № 3/31.08.2016 г., сумата 35 790.43 евро - главница, част от цялата просрочена главница в размер на 200 000 евро, и законна лихва върху претендираната част от главницата, считано от 03.09.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 2137/07.09.2018 г. по ч. гр. д. № 1240/2018 г. на Районен съд - Силистра за солидарно осъждане на ответницата с други посочени в заповедта лица.

В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение. По изложени в жалбата съображения се прави искане за отмяна на решението, за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.

Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК..

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „О. Б. Б“ АД /“ОББ“ АД/ - чрез юрк. Р. А., който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Производството по т. д. № 175/2018 г. е образувано пред Окръжен съд - Силистра по искова молба на „ОББ“ АД, с която е предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК против М. С. В. - Р. за установяване съществуването на вземане в размер на 35 790.43 евро - част от просрочена главница с размер 200 000 евро по договор за кредитна линия от 02.09.2013 г. и допълнителни споразумения към него, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че на 02.09.2013 г. е сключен договор за кредитна линия с ЕТ „Компас ЕСОЕС - Л. В.“ в качеството на кредитополучател и солидарни длъжници М. С. В. - Р., Л. С. В. и М. Ф. В., с който на кредитополучателя е предоставен банков кредит в размер на 300 000 евро, усвоен изцяло от кредитополучателя; Съгласно допълнително споразумение към договора крайният срок за погасяване на кредита е продължен до 31.08.2017 г.; Поради неплащане на две погасителни вноски с падеж 01.08.2017 г. и 31.08.2017 г. кредитът е станал изискуем изцяло за сумата 200 000 евро и след инициирано заповедно производство е издадена заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя и солидарните длъжници за част от вземането за просрочена главница, а именно - за сумата 35 790.43 евро; В срока по чл.414 ГПК солидарният длъжник М. В. - Р. е подала възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което за банката - ищец е възникнал правен интерес да установи вземането си като предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК.

В срока за отговор на исковата молба ответницата М. В. - Р. е оспорила иска с възражения за недължимост на претендираната с иска сума и за изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността й като поръчител по договора за кредитна линия, а в първото открито съдебно заседание по делото е поискала съдът да се произнесе относно приложимостта на разпоредбата на чл.113 ГПК с оглед „качеството й на физическо лице по договора“.

Първоинстанционният съд, след като е констатирал, че в срока за отговор на исковата молба ответницата не е възразила срещу избраната от ищеца местна подсъдност, и след преценка, че не се касае за иск срещу потребител по смисъла на чл.113 ГПК, е приел, че е компетентен да се произнесе по предявения установителен иск. От съдържанието на договора за кредит съдът е направил извод, че ответницата е встъпила като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя по договора за кредит и че няма качеството на поръчител по договора, с оглед на което е отрекъл основателността на релевираното в отговора на исковата молба възражение за преклудиране на правото на иск срещу нея на основание чл.147, ал.1 ЗЗД. След обсъждане и преценка на доказателствата и на приетите за установени правнорелевантни факти съдът е достигнал до извод за основателност на иска по чл.422, ал.1 ГПК и с решението си е признал за установено по отношение на ответницата в качеството й на солидарен длъжник по договора за кредит, че спорното вземане, представляващо част от просрочената главница по кредита /200 000 евро/, съществува.

Сезиран с въззивна жалба от ответницата, Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК.

Въззивният съд е счел за неоснователно поддържаното във въззивната жалба оплакване за нередовност на исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК. Съдът се е позовал на заявлението за издаване на заповед въз основа на документ по чл.417 ГПК, в което банката - ищец е посочила, че по договора за кредит има неплатени на падежа две погасителни вноски с общ размер 200 000 евро, от които първата с падеж 01.08.2017 г. и размер 50 000 евро, а втората с падеж 31.08.2017 г. и размер 150 000 евро, които са станали изискуеми изцяло след изтичане на крайния срок за ползване на кредита 31.08.2017 г., като в заповедното производство се претендира част от цялата просрочена главница от 200 000 евро до размер на сумата 35 790.43 евро. Предвид възпроизвеждането в исковата молба на същите фактически твърдения относно пълния размер на просрочената главница по кредита, размера на неплатените погасителни вноски, падежа на задължението и начина н формиране на исковата претенция, въззивният съд се е произнесъл, че претенцията е формулирана достатъчно ясно и че не е налице твърдяната нередовност на исковата молба.

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че по силата на договора за кредитна линия от 02.09.2013 г. и подписаните три допълнителни споразумения към него е възникнало валидно облигационно правоотношение между „ОББ“ АД като кредитор - от една страна, и от друга ЕТ „Компас ЕСОЕС - Л. В.“ като кредитополучател и длъжник, Л. С. В., М. С. В. - Р. и М. Ф. В. като съдлъжници. По силата на постигнатите договорености банката - ищец е предоставила на кредитополучателя ползването на кредитна линия в размер на 300 000 евро с цел финансиране на фактуриран износ на селскостопанска продукция и друг вид стоки с отсрочено плащане по предложение за сключване на застрахователни полици, издадени от БАЕЗ за застраховане на плащанията срещу краткосрочен пазарен и непазарен риск и последващо финансиране към други контрагенти след представяне на добавъци към полиците в рамките на разрешения лимит по кредита. С допълнително споразумение № 3/2016 г. страните са уговорили кредитът да се револвира за следващ едногодишен период с ползвана кредитна сума 200 000 евро и краен срок за погасяване на дълга 31.08.2017 г. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, в периода от отпускане на кредита до м. октомври 2016 г. средствата по кредита са усвоявани многократно в рамките на уговорения кредитен лимит, като последното усвояване е станало на 06.10.2016 г. до лимит на 200 000 евро; Извършените погашения по кредита са в размер на 39 139.68 евро - договорни лихви; 34 066.76 евро - просрочени лихви, и 937.49 евро - просрочена наказателна надбавка; Към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК отм.. 09.2018 г., непогасените задължения към банката възлизат на 200 000 евро - просрочена главница с краен срок за издължаване 31.08.2017 г., и 24 759.82 евро - натрупани лихви. В хода на делото ответницата е навела твърдения за получени от ищеца погашения по кредита в хода на образуваното във връзка със заповедта по чл.417 ГПК изпълнително производство, но с оглед разрешението в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е преценил, че събраните в изпълнителното производство суми нямат значение за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК.

Във въззивната жалба ответницата е направила оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при приемане на заключението на счетоводната експертиза, предвид изготвяне на заключението въз основа на непредставени по делото счетоводни документи. С оглед данните по делото въззивният съд е счел оплакването за неоснователно като е изложил съображения, че вещото лице е изготвило заключението си въз основа на предоставени от банката документи в обем от 1 062 лист, които са били приложени към заключението за прегледност; Ответницата е имала достатъчно време и възможност да се запознае с тях и да изрази несъгласието си със съдържащите се в тях факти, което не е сторила. Съдът е акцентирал и върху процесуалното поведение на ответницата, която е направила общо оспорване на достоверността на датата на всички документи, но не е заявила искания във връзка с оспорването. Като аргумент за неоснователност на оплакването съдът е изтъкнал и обстоятелството, че експертизата е назначена с цел изясняване на спорни за делото въпроси, за които са необходими специални знания, и за нейното изпълнение експертът е разполагал с правото да работи не само по приобщените към делото документи, но и с цялата относима счетоводна документация, намираща се при всяка от страните, без да съществува процесуален механизъм за приемане на всички ползвани от него документи като писмени доказателства по делото. Изхождайки от разбирането, че защитата на ответницата не е предпоставена от приемане като доказателства на счетоводните документи, обект на проверка от вещото лице, и че за ответницата не е имало пречки да оспори констатациите в експертизата, които са базирани на счетоводните регистри и подлежат на преценка с оглед всички останали доказателства по делото, въззивният съд се е произнесъл, че отказът на първоинстанционния съд да изиска и приеме като писмени доказателства всички ползвани за целите на експертизата счетоводни документи на банката не съставлява процесуално нарушение, накърняващо правото на защита на обжалващата страна.

За неоснователни въззивният съд е счел възраженията на ответницата, че не е доказано усвояването на сумите по кредита и че банката не е водила коректно счетоводните записвания на операциите по кредита. Предвид констатациите в заключенията /основно и допълнително/ на счетоводната експертиза, че в периода от 04.09.2013 г. до 06.10.2016 г. средствата от кредитната линия са усвоявани многократно и че на 06.10.2016 г. е усвоен изцяло уговореният в допълнително споразумение № 3 кредитен лимит от 200 000 евро, съдът е формирал извод, че усвояването на кредита е доказано по несъмнен начин. Във връзка с този извод съдът е препратил към допълнителното заключение на счетоводната експертиза, според което за всяко едно усвояване на суми по кредита е съставян пълен комплект от документи, включващ фактури за извършени доставки, договор за доставка, ЧМР, пейсинг лист, сертификати за качество, сключени рамкови полици с отразено по повод на тях плащане на застрахователни премии и електронен вътрешнобанков документ. Въз основа на данните от експертните заключения съдът се е произнесъл, че банката е осъществявала редовно и коректно всички счетоводни записвания по отчитане предоставянето на средствата и погашенията по кредитната линия, в т. ч. правилното прилагане на договорените лихвени проценти при начисляване на лихвите.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанциония съд за неоснователност на поддържаното от ответницата възражение, че има качеството на поръчител по договора за кредитна линия и че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК спрямо нея е бил изтекъл преклузивният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. За да се произнесе по възражението, въззивният съд е изходил от съдържанието на договора за кредитна линия и на допълнителните споразумения към него, в които ответницата е посочена изрично като съдлъжник, а съгласно клаузата на чл.3 от договора, тя е встъпила на основание чл.121 и сл. ЗЗД вр. чл.101 ЗЗД в дълга на кредитополучателя към банката, поемайки задължението да отговаря солидарно с него за всички произтичащи от договора задължения, включващи главница, лихви, неустойки, разноски за събиране на дълга, и при всички други уговорени в договора условия, сред които чл.17 и чл.18 от раздел „Общи условия“. Според чл.17 от общите условия, съдлъжникът отговаря солидарно с кредитополучателя за всички произтичащи от договора задължения, освен ако в индивидуалните условия не е уговорено друго. С мотив, че в договора и в допълнителните споразумения няма препратки към фигурата на поръчителя, съдът е отрекъл при сключване на договора ответницата да се е задължила в качеството на поръчител и е приел, че по отношение на нея са неприложими законовите разпоредби, уреждащи отговорността и защитата на поръчителя. Съобразявайки същността на солидарната отговорност и функционалната й обвързаност от отговорността на кредитополучателя, съдът е счел за безпредметно обсъждането на твърденията на ответницата за получени от банката плащания по кредита от БАЕЗ по застрахователни полици, по които банката е трето ползващо се лице, и за съществуването на валидни застрахователни полици в полза на банката като едно от условията за предоставяне на суми по кредита. Предвид уговорения в чл.17 от общите условия към договора обем на отговорност на ответницата като солидарен длъжник съдът е приел, че клаузите на договора изключват правото на възражение от страна на съдлъжниците срещу разпределението на постъпилите по кредита погашения в регламентираната от чл.76 ЗЗД поредност. Възражението на ответницата, че не следва да носи отговорност за неизпълнение на поетите от кредитополучателя задължения, тъй като не е получила никаква част от отпуснатата кредитна сума, е преценено като неоснователно по съображения, че законът не поставя изискване съдлъжникът да е участвал в усвояването на кредита, за да отговаря пред кредитора за погасяване на дълга на кредитополучателя.

С въззивната жалба ответницата е въвела и оплаквания за неправилно приложение от страна на първоинстанционния съд на разпоредбите на чл.143 и чл.146 ЗЗП при произнасяне по възражението й за неравноправен характер на клаузата на чл.10 от ОУ към договора, уреждаща поредността на погасяване на задълженията към банката /разноски, лихви, главница/, както и на клаузата на чл.17 от ОУ, определяща обема на отговорност на съдлъжниците. Оплакванията са счетени за неоснователни от въззивния съд, който се е произнесъл, че с оглед обстоятелствата по делото и формулираната в договора цел на отпускане на кредита ответницата няма качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП и не може се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи в потребителски договори.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката - ответник в исковото производство, е обосновала приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК - вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, и с всички възможни основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

Основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК се поддържат с доводи, че при постановяване на обжалваното решение е допуснато нарушение на правилата на чл.113, ал.1 ГПК и чл.119, ал.3 ГПК относно местно компетентния съд по искове срещу потребител и че в резултат на неправилна преценка на критериите за определяне качеството на поръчител или солидарен длъжник е отречено правото на касаторката като поръчител да възрази за изтичане на преклузивния срок по чл.147 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за вероятна недопустимост на обжалваното решение, предпоставяща необходимост от извършване на касационна проверка по реда на чл.290 ГПК.

Съгласно чл.119, ал.4 вр. ал.5 ГПК, извън случаите по ал.1 - 3 възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба, като едновременно с предявяване на възражението страната е длъжна да представи и доказателствата си. В конкретния случай ищецът „ОББ“ АД е избрал да предяви иска си по чл.422, ал.1 ГПК пред окръжния съд, в чийто район се намира издалият заповедта по чл.417 ГПК районен съд. В отговорите на първоначалната и на допълнителната искова молба ответницата не е направила възражение за местна неподсъдност на делото на сезирания от ищеца съд, не е навела твърдения за наличие на обстоятелства, обуславящи друга местна подсъдност на спора /в т. ч. тази по чл.113 ГПК/ и не е направила процесуални искания за промяна на подсъдността. Предвид процесуалното поведение на ответницата първоинстанционият съд е приел, че с изтичане на срока за отговор на исковата молба правото на възражение за неподсъдност на делото е преклудирано на основание чл.119, ал.4 ГПК и че е компетентен да разгледа иска по чл.422, ал.1 ГПК.Пването от страна на ответницата на подсъдността по чл.113 ГПК преди първото по делото съдебно заседание не е довело до промяна на подсъдността, тъй като съдът е преценил, че не се касае за иск на/срещу потребител, по отношение на който намират приложение уредената в чл.113 ГПК специална местна подсъдност и правилото на чл.119, ал.3 ГПК. Правилността на така извършената преценка не е предмет на производството по чл.288 ГПК и с оглед на нея няма основание да се приеме, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, произнасяйки се по иск, предявен пред местно некомпетентен съд.

Отричането на приложимостта на разпоредбата на чл.147 ЗЗД към спорното правоотношение е обусловено от извода на инстанциите по същество, че касаторката няма качеството на поръчител по договора за банков кредит, от който произтича установяваното с иска парично вземане. Този извод е формиран след преценка на доказателствата по делото и в частност - на договора за кредит и допълнителните споразумения към него, в които са инкорпорирани уговорките на страните в кредитното правоотношение относно обема и съдържанието на поетите от касаторката задължения. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са обосновани и законосъобразни, поради което евентуалните грешки на съда при формиране на вътрешното му убеждение относно качеството, в което касаторката се е съгласила да отговаря за задълженията на кредитополучателя, не биха могли да послужат като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Същевременно, предвид извода на въззивния съд, че касаторката участва в кредитното правоотношение в качеството на солидарен длъжник /съдлъжник при условията на чл.101 вр. чл.121 ЗЗД/, а не на поръчител, доводът в изложението за недопустимост на обжалваното решение поради постановяването му по недопустим иск, предявен след изтичане на преклузивния срок по чл.147 ЗЗД, не насочва към основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката не е аргументирала нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а е развила съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на закона - чл.147 ЗЗД и чл.113 вр. чл.115 ГПК. В рамките на правомощията си по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Във връзка с основанията по чл.28о, ал.1, т.1 - т.3 ГПК в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани множество въпроси /с подвъпроси към тях/, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и с решения на Съда на ЕС, както и че са от значение за развитието на правото.

Първият въпрос, за който се поддържа противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е: „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да се придържа към обявената от него с доклада по делото ненадлежност относно приемането на доказателство от първоинстанционния съд“. Значението на въпроса за изхода на делото е обяснено със съображения, че въпреки становището си в определението по чл.267 ГПК за „ненадлежност в представянето и приемането на документи по делото“, ползвани при изготвяне на заключението на счетоводната експертиза, в решението си въззивният съд е кредитирал изготвеното въз основа на тези документи заключение. Преценен от гледна точка на указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният въпрос не може да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Във въпроса се съдържа тезата на касаторката, че след като счетоводните документи, на базата на които е изготвено заключението на счетоводната експертиза, не са представени /с копия за нея/ и приети като писмени доказателства по делото, заключението не се ползва с доказателствена стойност и не следва да бъде кредитирано от съда. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения защо намира тази теза за правно неиздържана и в съответствие с произнасянето си в определението по чл.267 ГПК за отказ да приобщи към делото всички счетоводни документи, ползвани от вещото лице за целите на експертизата, се е произнесъл, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение като е отказал да изиска от ответника да представи счетоводните документи, за да бъдат приети те като доказателства по делото. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил, че ползваните от вещото лице документи са приложени във вид на копия към заключението и че ответницата - касатор е разполагала с възможност да се запознае с тях и да формулира съответните оспорвания и възражения, както и че при обсъждане на заключението тя не е оспорила нито една от констатациите, изведени от анализа на документите. От изложеното е видно, че поставеният въпрос не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, а и процесуалните действия на въззивния съд, до които се отнася той, не могат да бъдат поведени под постановките на Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обосновано искането за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на втория въпрос в изложението „за критериите, въз основа на които се определя качеството на лице в кредитното правоотношение като поръчител или като солидарен длъжник и правото на поръчителя на възражение за изтичане на преклузивния срок по чл.147 от ЗЗД“, както и на формулираните подвъпроси: „При определяне на качеството на страна в съдебно производство, с което тя участва в материално кредитно правоотношение, вписана в договора като „съдлъжник и като „ипотекарен длъжник, какви са признаците, въз основа на които съда трябва да обоснове квалификацията на лицето като солидарен длъжник, поръчител и ипотекарен длъжник; В случай, че въз основа на тези критерии съда установи, че страната е участвала в кредитното правоотношение в качеството си на поръчител, длъжен ли е съда да приложи разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД и да прекрати производството, поради подаване на заявлението от заповедното производство срещу тази страна, след изтичане на една година от договорните падежни дати и непредявяване в този срок на вземането срещу главния длъжник; Условие ли е за пораждане това задължение на съда възражение на страната за предявяването спрямо нея на вземането след изтичане на преклузивния срок по чл. 147 от ЗЗД.

Посочените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. Въззивният съд, след анализ и преценка на клаузите в договора и в допълнителните споразумения към него, е направил извод, че касаторката се е съгласила да отговаря солидарно с кредитополучателя при предпоставките на чл.101 вр. чл.121 ЗЗД за изпълнението на всички поети от него задължения по кредита - главни и акцесорни, т. е. в обема и при условията, за които се е задължил самият кредитополучател. Съдържащите се в договора и в допълнителните споразумения уговорки са мотивирали съда да приеме, че постигнатите уговорки относно обема и условията на поетата от касаторката отговорност като страна в кредитното правоотношение са несъвместими с фигурата на поръчителя и че липсват каквито и да било договорености, насочващи към фигурата на поръчителя. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение, за преценката на доказателствата и за възприемането на фактическата обстановка по спора от въззивния съд, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по тях не може да се допусне. Формулираните от касаторката въпроси относно качеството й на съдлъжник или на поръчител по договора за кредит и приложимостта на срока по чл.147, ал.3 ЗЗД към спорното правоотношение предполагат проверка на правилността на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана допустимостта и основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Следва да се отбележи, че за въпросите не е доказано и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, обективирана в изброените на стр.9 и стр.10 от изложението решения, тъй като изводът, че при сключване на договора за кредит касаторката се е съгласила да отговаря като солидарен длъжник наред с кредитополучателя, а не като поръчител, е формиран след преценка на възприетите в практиката на ВКС разграничителни критерии за определяне на качествата съдлъжник/солидарен длъжник и поръчител по договор за кредит /обем на поетите с договора задължения, условия за носене на отговорност, срок на задължаването, последици от неизпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя, право на възражения в случай на неизпълнение на задълженията от кредитополучателя и т. н./.

Третият въпрос в изложението „Допустима ли е искова молба, с която се предявява част от парична сума по главница по банков кредит с договорени две падежни дати за различни части от главницата по него, без да бъде уточнено от ищеца процесната сума като част от коя от двете части от главницата е предявена“ също не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил преценка за редовността на исковата молба и е отговорил мотивирано на оплакването във въззивната жалба, че исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, е нередовна поради липса на надлежна индивидуализация на частта от вземането по договора за банков кредит, предмет на делото. Въззивният съд е констатирал, че симетрично на заявлението, с което е инициирано производството за издаване на заповед по чл.417 ГПК, в исковата молба ищецът е посочил ясно размера на непогасения остатък от кредита, формиран от падежирана просрочена главница, и частта от главницата, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Извършената преценка е съобразена с разрешенията на въпросите за частичния иск, възприети от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за необходимото съдържание на исковата молба, с която е предявен частичен иск за установяване на вземане по договор за банков кредит.

В т.4 на изложението са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена на стр.14 и стр.15 практика на ВКС, а за последния - че не е обсъждан в практиката на ВКС, поради което е от значение за развитието на правото: „Разпоредбите на чл.127, ал.2, от ГПК във вр. с чл.377 и на чл. 373 от ГПК следва ли да се тълкуват и да се прилагат като преклудиращи право на ищец в производство да представя доказателства за реално и точно изпълнение на свои задължения по договор за кредит след провеждане на първото открито заседание в първоинстанционното производство, след като с отговори на искова молба и на допълнителна искова молба е направено оспорване на доказателствена сила на извлечения от счетоводните регистри на ищеца и е направено искане за представянето на първичните документи, въз основа на които са правени записвания в счетоводните регистри; Разпоредбите от глава Четиринадесета от ГПК и в частност разпоредбите на членове от 195 до 203 от ГПК, следва ли да се тълкуват като допускащи представянето от вещо лице на писмени документи, находящи се в една от страните по делото, след като другата страна изрично е оспорила обоснованост на процесното вземане с такива документи; Разпоредбите на чл.8 и на чл. 9 от ГПК, следва ли да се тълкуват като задължаващи Съда да приложи по делото писмени документи, в обем над 1000 страници, находящи се в една от страните по делото, само след представянето им от тази страна с опис и копие за другата страна и след становище по тях на другата страна в производството; Разпоредбата чл. 202 от ГПК, следва ли да се тълкува като задължаващи Съда да обсъди заключение на вещо лице заедно с другите доказателства по делото по въпросите, за които е допуснато изготвяне на заключение, след направено оспорване от страна по делото на достоверност и дати на съставяне на документите, по които е било изготвено заключението, както и при противоречие на данните за едно и също обстоятелство в документи на една от страните в производството с документи, издадени от Централен кредитен регистър при Българска народна банка; Издадена от Българска народна банка справка за кредитната задлъжнялост на лице, въз основа на данни от Централен кредитен регистър, какво писмено доказателство е в гражданското съдопроизводство - на частен документ или на официален документ“.

За част от посочените въпроси следва да се има предвид, че те се припокриват по съдържание с първия въпрос от изложението и по изложените във връзка с него съображения /които не е необходимо да се повтарят/ не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Последните два въпроса нямат връзка с мотивите на въззивния съд, доколкото съдът е обсъдил заключенията на счетоводната експертиза във връзка с останалите доказателства по делото и не е установил да има релевантно за спора противоречие между констатациите в заключението и документи, издадени от Централния кредитен регистър при БНБ. Що се отнася до кредитирането на експертните заключения, въззивният съд изрично е отбелязал, че макар да е оспорила достоверната дата на всички ползвани от вещото лице счетоводни документи с обем над 1 000 страници, ответницата, не е предприела оспорване на констатациите в заключението и не е формулирала процесуални искания във връзка с оспорването. Предвид мотивите към въззивното решене, поставените въпроси не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на спора и е безпредметно да се обсъжда поддържаната за тях допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Развитието на правото е част от съдържанието на уреденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК единно основание за достъп до касационно обжалване и липсата на твърдения, че последният въпрос е от значение и за точното прилагане на закона, е самостоятелна пречка въззивното решение да се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Изложените от въззивния съд мотиви към обжалваното решение не позволяват да се определят като обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК повдигнатият в т.5 на изложението въпрос „за задължението на въззивния съд да извърши проверка за компетентност на първоинстанционния съд да разгледа и реши спора по същество“ и зададените във връзка с него подвъпроси „Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по валидност и допустимост на обжалвано пред него решение на първоинстанционен съд, постановено в производство на иск на търговец срещу потребител, по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, когато адреса на потребителя е извън района на първоинстанционния съд и възражение за неподсъдност е направено в първоинстанционното и във въззивните производства; Разпоредбата на чл. 113, ал.1 от ГПК, в редакцията й след 07.08.2018г., следва ли да се прилага като определяща местно компетентния съд за производства, които са образувани по иск на потребител срещу търговец и по иск на търговец срещу потребител; Разпоредбата на чл. 119, ал.3 от ГПК следва ли да се прилага като определяща различни крайни срокове за възражение на ответник и за служебно задължение на съд в производство по чл. 113 от ГПК, да поискат разглеждане на въпроса за местната компетентност на спора; Разпоредбата на чл. 269 от ГПК следва ли да се прилага като задължаваща въззивния съд служебно да се произнесе по валидност на решение, постановено от съд, който не е бил местно компетентен по чл. 113 от ГПК към предявяване на иска, към постановяване на решението, както и към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 419 от ГПК“.

В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е извършил проверка за допустимост на обжалваното пред него решение и след като въз основа на данните по делото е достигнал до извод, че спорът по делото не е потребителски и че за подсъдността на предявения иск не намира приложение разпоредбата на чл.113 ГПК, е преценил решението като допустимо, респ. е отрекъл основателността на поддържаното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на решението поради нарушение на правилата за подсъдност по чл.113 ГПК. Както бе посочено по-горе, правилността на извода за неприложимост на разпоредбата на чл.113 ГПК към въведения с иска по чл.422, ал.1 ГПК правен спор не е предмет на производството по чл.288 ГПК и дори преценката на въззивния съд в тази насока да е неправилна, повдигнатите въпроси, в които се съдържа твърдение за подчиненост на спора на специалната подсъдност по чл.113 ГПК, не могат да предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За въпросите не е изпълнено и допълнителното изискване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като мотивите към обжалваното решение не насочват към допуснато от въззивния съд отклонение от задължителните постановки в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при извършване на дължимата съгласно чл.269 ГПК проверка.

Шестият въпрос „за дължимост на процесната сума при липса на доказателства за нейното реално предоставяне от ищеца в полза на кредитополучателя“ е нелогичен с оглед формираният в обжалваното решение извод, подробно обоснован с неопроверганите констатации в заключенията на съдебносчетоводната експертиза, че отпуснатата като кредитна линия сума е усвоявана многократно и в пълен размер от кредитополучателя. С оглед така направения извод, обусловен от преценката на експертните заключения и на останалите относими доказателства по делото, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за произнасяне по формулираните в т.6 подвъпроси „Своевременно ли е възражение за оспорване на реално предоставяне на суми по кредита, ако е направено във възражение на длъжник в заповедното производство, който е оспорил достоверността на единствения документ за това обстоятелство - извлечението, представено от заявителя, след като с искова молба, допълнителна искова молба и в първо открито заседание, ищеца не е представил друг документ за реално предоставяне на суми по кредита; При така направено оспорване, поддържано в отговори на искова молба и на допълнителна искова молба, дължи ли съда произнасяне по възражението; При формиране на своите изводи за своевременно направено оспорване на обстоятелство по спора в първоинстанционното производство, длъжен ли е въззивния съд да обсъди и се произнесе след запознаване с всички доказателства от това производство; В случай, че въззивния съд не приеме свой доклад по делото, ако в доклада на първоинстанционния съд е прието надлежно оспорване на обстоятелство и доказването му е разпределена между страните, допустимо ли е в своето решение по спора, въззивния съд да откаже произнасяне по това обстоятелство, с мотив за неговото несвоевременно заявяване в първоинстанционното производство. За прецизност следва да се отбележи, че въпросите не отразяват адекватно съдържанието на мотивите към решението, в които въззивният съд е обсъдил подробно възраженията на касаторката във връзка с усвояването на сумите по кредита и е изложил съображения за тяхната неоснователност, изхождайки от съвкупната преценка на всички доказателства по делото и от приетите за установени въз основа на тях факти. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирана със задължителната съдебна практика в тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В т.7 и т.8 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани две групи въпроси, свързани с оплакванията в касационната жалба за неправилност на изводите на въззивния съд, че като страна в кредитното правоотношение касаторката няма качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и не се ползва от уредената в ЗЗП потребителска защита срещу неравноправни клаузи в договорите с потребители: „І. Текст от договор за кредитна линия, предвиждащ обвързаност с всички негови клаузи на физическо лице, поело задължение да обезпечи точното изпълнение по банков кредит, предоставен на търговец за неговата търговска дейност, които не са индивидуално договаряни с това лице, трябва ли да бъде изследван за установяването му като неравноправна клауза по смисъла и условията на чл. 143 от ЗЗП (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ), когато физическото лице няма връзка с дейността на търговеца; Физическото лице, поело задължението по договор за кредитна линия, да обезпечи изпълнението на кредитополучателя - търговец за заплащане на предоставения му за търговска дейност кредит, има ли право на възражение за поредност, в разпределение на получените от кредитора суми за погасяването на лихви и главница, преди настъпване на падежна дата за главница; Физическото лице по такъв договор за кредитна линия, има ли право на възражение в съдебно производство, образувано с правно основание чл. 422 от ГПК, да оспорва реално предоставяне на суми по кредита, ако то не е ползвало суми от кредита; Физическото лице по такъв договор за кредитна линия, има ли право на възражение в съдебно производство, образувано с правно основание чл. 422 от ГПК, да оспорва правото на кредитора да иска от него плащане на процесните за спора сума, след установяване в производството, че кредитора не е предявил претенцията си за плащане на невъзстановена в договорния срок сума, при наличието на действаща в негова полза застрахователна полица, а е предявил иска, след изтичане на срока на действие на застрахователната полица; Каква е поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея лихва при плащания по време на действие на договор за кредитна линия, когато страните са уговорили падежна дата за главница в последния ден на срока на договора и падежна дата за лихва върху ползвана част от кредитната линия, на 31 ден на всеки месец от договора; При така уговореното между страните, има ли падежна дата за главница по кредита или за част от нея, която дата да е различна от последния ден от срока на кредита; При така уговореното между страните, има ли падежна дата за лихва върху ползвана част от кредитната линия през месеците от срока на договора, които нямат 31 дни; ІІ. Относими ли са разпоредбите на ЗЗП (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ) към физическо лице, което е поело задължение по договор за кредитна линия да обезпечи изпълнението на кредитополучателя - търговец за заплащане на предоставения му за търговска дейност кредит, когато физическото лице няма връзка с дейността на търговеца; Преди приемането на Закон за изменение и допълнение на Граждански-процесуален кодекс /обн. ДВ бр.100 от 2019г./ съществувало ли е служебно задължение за българския съд да извърши проверка за нищожност, поради тяхната неравноправност по смисъла на ЗЗП (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ), на клаузите на договор между търговец и потребител; Относима ли е към настоящето въззивно производство, разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК, въвеждаща като основно начало в гражданското съдопроизводство служебно задължение на Съда за проверка наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Първият от въпросите по т.І и въпросите по т. ІІ са относими към решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана неприложимостта на уредената в ЗЗП потребителска защита по отношение на ответницата - касатор като страна по сключения с трето лице договор за банков кредит, но по отношение на тях не са доказани сочените допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Останалите въпроси, включени в съдържанието на т.І, са изведени от фактите по конкретното дело и са насочени към оспорване на правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд при разглеждане на спора по същество. Произнасянето в обжалваното решение относно поредността на погасяване на кредитните задължения, падежа на погасителните вноски и възраженията, които ответницата - касатор има право да противопостави срещу иска на кредитора по чл.422, ал.1 ГПК, е обусловено изцяло от възприемането на съдържанието на отделни уговорки в договора за кредит и според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставените в тази насока въпроси са извън очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. При отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК обсъждането на твърденията за разрешаване на въпросите в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.5в и т.11а, и в Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и с цитираната на стр.26 - 28 от изложението практика на ВКС, е лишено от смисъл.

По въпросите за лицата, които като страна по кредитно правоотношение могат да се ползват от уредената в ЗЗП потребителска защита, е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, съобразена с практиката на Съда на ЕС, на която се е позовала касаторката /стр.28 - 29 от изложението/. Според решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, І т. о., и решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на ВКС, І т. о., „физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; За да установи качеството „потребител“ на съответното физическо лице, съдът е длъжен да извърши конкретна преценка съобрази обстоятелствата и доказателствата по делото; Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество като например участва в неговото управление или има мажоритарно участие в същото“. В решение по дело С-110/14 Съдът на ЕС се е произнесъл, че понятието „потребител“ е обективно и не зависи от знанията, които съоветното лице ма, или от информацията, с която действително разполага; Съдът, разглеждащ спора, трябва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството „потребител“ на страната по него. От съществено значение за конкретния правен спор е и становището на Съда на ЕС, изразено в постановеното по реда на чл.99 от процесуалния правилник определение по дело С - 74/15, че в случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за задължения на търговско дружество, задача на националния съд е да установи дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие или поради връзка от функционално естество с дружеството, като например управление или значителен дял от дружествения капитал, или е действало за цели от частен характер /например обезпечението е дадено за дълг на търговско дружество заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството - длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/.

За да отрече качеството на ответницата /сега касатор/ на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР и да счете за неприложима по отношение на нея уредената в ЗЗП защита срещу неравноправни клаузи в договорите с потребители, въззивният съд е извършил преценка на конкретните обстоятелства по делото, с оглед на които ответницата се е съгласила да отговаря като съдлъжник за задълженията на кредитополучателя - едноличен търговец, и на специфичната цел на договора за кредит. Предвид данните по делото и съдържането на договорните клаузи въззивният съд е формирал решаващия си извод, че като страна /съдлъжник/ в кредитното правоотношение ответницата не може да се ползва от потребителската защита и да се позовава на неравноправни клаузи в договора за кредит, уреждащи обема на нейната отговорност към кредитора за неизпълнение на поетите от кредитополучателя задължения. В мотивите към обжалваното решение не се съдържа извод за липса на връзка между интереса /в т. ч. частен, произтичащ от съществуваща родствена връзка/ на ответницата от обезпечаване на задълженията на кредитополучателя и търговската дейност на последния, за целите на която е ползван кредитът. Поради това, като се има предвид съдържанието на мотивите, не би могло да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на поставените от касаторката въпроси е в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на Съда на ЕС в областта на потребителската защита. По изложените съображения съставът на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулираните в т.І и т.ІІ въпроси.

В последната част от изложението касаторката е посочила като значими за изхода на делото четири въпроса, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС: „В производство с правно основание чл. 422 от ГПК съда, по искане на страна или служебно е длъжен да установи размера на паричните суми, събрани след издаване на заповедта за изпълнение, с оглед издаването на обратен изпълнителен лист на длъжника по изпълнение и ответник в исковото производство при частични или пълно отхвърляне на иска; При оспорване във въззивна жалба или служебно е длъжен въззивния съд да следи за изпълнение на това задължение на първоинстанционния съд; След като установи, че първоинстанционния съд не е събрал доказателства за размера на паричните суми, събрани след издаване на заповедта за изпълнение, с оглед издаването на обратен изпълнителен лист на длъжника по изпълнение и ответник в исковото производство при частични или пълно отхвърляне на иска, длъжен ли е въззивния съд да събере тези доказателства или трябва да отмени обжалваното решение и постанови събирането им от първоинстанционния съд; Изпълнението на тези задължения на първоинстанционния съд и на въззивния съд, обусловени ли са от извода за пълна основателност на исковата претенция“.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил изцяло решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен за пълния размер на претендираното в заповедното производство парично вземане. Резултатът от разглеждането на делото не предполага събиране на доказателства за постъпилите по изпълнителното дело суми с цел издаване на обратен изпълнителен лист, от което следва, че поставените въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не би могло да се допусне. За пълнота следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд относно значението на събраните в изпълнителното производство суми за изхода на спора по чл.422, ал.1 ГПК е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС - т.9.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено по в. т. д. № 54/2020 г. на Апелативен съд - Варна.

Настоящият състав на ВКС не констатира противоречива съдебна практика по приложение на разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК, поради което не намира основание за удовлетворяване на искането на касаторката за иницииране на производство за приемане на тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС.

В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация сумата 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 от 27.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 54/2020 г. на Апелативен съд - Варна.

ОСЪЖДА М. С. В. - Р. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. „Д. Б“ № 53, ап.8, да заплати на „О. Б банка А“ с ЕИК[ЕИК] сумата 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: