Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 149 679/03.12.2019 година, подадена от М. Д. Ч., против решение № 6974/16.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-а състав, постановено по гр. д. № 12 307/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 296 315/18.12.2017 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 68-ми състав, постановено по гр. д. № 6557/2016 година, с което са отхвърлени предявените от М. Д. Ч. против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД [населено място] („В и К“ ЕАД [населено място]) искове с правно основание чл. 344 ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението й от длъжността „специалист „Управление човешки ресурси““, извършено със заповед № 385/08.12.2015 година на Изпълнителния директор на „В и К“ ЕАД [населено място], за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на дружеството да й заплати сумата от 7476.84 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 08.12.2015 година до 08.06.2016 година.

В подадената от М. Д. Ч. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея против „В и К“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „В и К“ ЕАД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 10 099/27.01.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 6974/16.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-а състав, постановено по гр. д. № 12 307/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

М. Д. Ч. е била уведомена за обжалваното решение на 04.11.2019 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 149 679/03.12.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е посочил, че при извършената служебна проверка по чл. 269, изр. 1 от ГПК намира, че първоинстанционното решене е валидно и процесуално допустимо. При проверката на същото в рамките на правомощията по чл. 269 от ГПК въззивният съд намирал първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и изцяло препращал към мотивите на Софийския районен съд. С оглед на оплакванията в жалбата съставът на Софийски градски съд е посочил, че по делото са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ. Не се спорело, а и от събраните по делото доказателства се установявало, че между страните било налице валидно трудово правоотношение по трудов договор от 01.04.2016 година, като М. Д. Ч. заемала длъжността „Управление на човешките ресурси“.

Със заповед № 385/08.12.2015 година на Ч. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, като в заповедта за налагането му били описани следните нарушения: 1) установено въз основа на докладна записка с вх. № 314/07.10.2010 година на К. С. Г.-главен счетоводител, погрешно начисляване от Ч. на обезщетения по чл. 220 и чл. 224 от КТ на бивш служител на дружеството за септември 2015 година във ведомостта за работна заплата и отказа й да поправи грешките си във ведомостта за октомври 2015 година, като изпълни разпореждане на прекия си ръководител-главен счетоводител К. Г., като това действие било квалифицирано по чл. 187, т. 8 от КТ-неизпълнение на законни разпореждания на работодателя, дадени чрез оправомощен от него служител и 2) неизпълнение на заповед № 267/27.08.2015 година на Изпълнителния директор на „В и К“ ЕАД [населено място], с която въз основа на решение на Съвета на директорите по протокол № 38/27.08.2015 година, било направено изменение в длъжностното разписание на дружеството, чрез трансформиране, закриване и откриване на щатни бройки, като било възложено на специалист „Управление човешки ресурси“ да изготви всички необходими документи за привеждане на заварените при влизане в сила на заповедна трудови правоотношения с произтичащите от същата изменения, като били описани подробно отделните неизпълнения и бездействия на Ч., което било квалифицирано по чл. 187, т. 3, т. 7 и т. 8 от КТ-неизпълнение на възложената работа, на законни разпореждания на работодателя и злоупотреба с доверието на работодателя, доколкото новото щатно разписание касаело трудовото правоотношение и на самата Ч..

С определението по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд бил указал на „В и К“ ЕАД [населено място], че носи тежестта да докаже законността на уволнението, като приел, че Ч. не оспорва извършването на действията и бездействията, описани в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, както и поискването и даването на обяснения и следва да докаже основание за незаконосъобразност на оспорената заповед. С първоинстанционното решение било прието, че сочените в исковата молба нарушения за липса на мотиви по чл. 195 от КТ и на чл. 189от КТ, не били налице, тъй като заповедта била мотивирана, издадена в преклузивните срокове и при спазване на чл. 193 и чл. 194 от КТ, а Ч. не била оспорила по същество, че не била извършила описаните в заповедта нарушения, както и че работодателят, в условията на пълно и главно доказване, бил установил законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение на Ч..

Твърденията за незаконност на уволнението в исковата молба, очертаващи основанието на предявения иск, в чиито рамки била ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, били за липса на задължителни реквизити по чл. 195 от КТ на заповедта и за даване на срок за обяснения. По същество на описаните нарушения в исковата молба се твърдяло, че направените изчисления за обезщетения за септември 2015 година били правилно, но при изменение на длъжността на съответния служител, обезщетението по чл. 224 от КТ било пресметнато неправилно, но след нареждане на главния счетоводител на 13.10.2015 година Ч. направила нужните корекции. Отделно се поддържало нарушение на чл. 189 от КТ, поради липса на настъпили неблагоприятни последици от действията на Ч..

Неоснователно било въведеното във въззивната жалба оплакване, че съдът служебно следвало да провери законосъобразността на оспорваното уволнение на непосочени в исковата молба основания. В случая М. Д. Ч. била въвела взаимно изключващи се твърдения по същество относно нарушението по т. 1 от заповедта за налагането на дисциплинарното наказание-че не било извършено неправилно изчисление, а същевременно във ведомостта за октомври била нанесена корекция. По отношение на нарушението по т. 2 от заповедта в исковата молба не били посочени конкретни твърдения по същество, а именно за наличие на изпълнение на описаните трудови задължения. Поддържаната в исковата молба теза била за липса на конкретизация на нарушенията по чл.. 187, т. 3, т. 7 и т. 8 от КТ, поради липса на описание на същите по време, място и начин.

Възражението на М. Д. Ч. за нарушение на чл. 195 от КТ било неоснователно. Съгласно посочената разпоредба дисциплинарното наказание се налагало с мотивирана заповед, в която се посочвали нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налагало. Задължението на работодателя на мотивира заповедта за уволнение било въведено с цел преценка на изискването на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на сроковете по чл. 194 от КТ и за възможността на наказания работник да се защити ефективно, поради което когато изложените мотиви били достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаряла на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ. В настоящия случай заповедта за налагане на дисциплинарното наказание била изготвена с съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ-отразените в нея дисциплинарни нарушения били достатъчно, ясно и подробно индивидуализирани, с посочване на време и място на извършването им и в какво се изразяват, по начин, който давал възможност на работника да узнае за конкретните факти, които били причина за наказанието му. Работодателят бил посочил и законовите текстове, под които считал, че се подвеждат описаните нарушения. Затова не можело да бъде споделено становището на М. Д. Ч. за немотивираност на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. В случая бил спазен двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, както и разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ за даване на писмени обяснения.

По делото били представени две писмени обяснения, дадени от М. Д. Ч. на 27.10.2015 година, по две отделни искания на работодателя за нарушенията по т. 1 и т. 2 от заповедта, а искането на работодателя за тях било признато в исковата молба. Оспорването на процедурата по даването на обясненията било само с оглед на дадения срок от работодателя-до края на работния ден. Това оплакване било неоснователно, тъй като изискването на чл. 193 от КТ било въведено с цел работодателят да вземе предвид обясненията на работника при налагането на дисциплинарното наказание, което изискване в случая било налице. В случая това изискване било изпълнено, тъй като в оспорваната заповед били обсъдени дадените от М. Д. Ч. писмени обяснения и това не било рефлектирало на правото й на защита. По същество съставът на Софийски градски съд намирал, че изводите на първоинстанционния съд за липсва на конкретни оспорвания от Ч. относно факта на извършените нарушения, са правилно и съответни на релевираните в исковата молба твърдения. Не били налице сочените във въззивната жалба на Ч. нарушения на доклада по реда на чл. 146 от ГПК, тъй като изрично било указано на работодателя, че носи тежестта да докаже законността на уволнението.

За пълнота, независимо, че било извън предмета на спора, следвало да се отбележи, че по отношение на описаните в т. 2 от заповедта нарушения, изразяващи се в бездействие-неизготвянето на документи и непредставяне на длъжностни характеристики в изпълнение на заповед № 267/27.08.2015 година на Изпълнителния директор на „В и К“ ЕАД [населено място] Д. Ч. носела тежестта да установи съответно изпълнение на възложените й със заповедта задачи, както й било указано с доклада по делото. Такова изпълнение не се твърдяло и не се доказвало. Отделно от това въззивният съд намирал, че и по отношение на нарушението по т. 1 от заповедта за налагане на дисциплинарното наказание-неправилно изчисление на обезщетението на служител, представената писмена кореспонденция по делото между Ч., главния счетоводител и юрисконсулта на „В и К“ ЕАД [населено място], твърденията и писмените обяснения на Ч. доказвали извършването му.

Поради това само на това основание били налице сочените от работодателя дисциплинарни нарушения по чл. 187, т. 3 и т. 7 от КТ, които обосновавали законосъобразността на извършеното уволнение. Неоснователно било оплакването на М. Д. Ч. за несъразмерност на наложеното наказание с извършените нарушения по смисъла на чл. 189, ал. 1 от КТ. Възложените на Ч. задължения със заповедта от 27.08.2015 година, касаели процедиране по промяна на щатното разписание на „В и К“ ЕАД [населено място] и неизпълнението им рефлектирало върху цялата дейност по определяне на целия персонален щатен състав, съответно законосъобразното възникване и прекратяване на правоотношения със служители. Поради това нарушението по т. 2 от заповедта за налагане на дисциплинарното наказание било достатъчно да обоснове оспорваното дисциплинарно уволнение.

Затова съставът на Софийски градски съд намирал, че наведените с исковата молба съображения за незаконосъобразност на оспорваното уволнение, на които се основавал предявения по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ са неоснователни и за работодателя било възникнало субективното потестативно право да уволни М. Д. Ч. на посоченото в заповедта основание за това. С оглед на това, предявеният по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил неоснователен и недоказан. Предвид неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, неоснователни били и акцесорните претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на шест месечно обезщетение за оставане без работа.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Д. Ч. е поискала обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалвано по правните въпроси за това, когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада длъжен ли е въззивният съд да даде указания относно възможността да се предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които страната е пропуснала да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания и за това следва ли въззивният съд да упражни контрол за съответствие между наложеното наказание и твърдените от работодателя дисциплинарни нарушения (чл. 189, ал. 1 от КТ) при преценка на законосъобразността на дисциплинарното уволнение, като изложи мотиви за това, съответно да упражни контрол относно това дали работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189 от КТ, като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, както и поведението на работника или служителя, като изложи фактически и правни доводи относно нейната неправилност или правилност.

По отношение на първия от посочените въпроси се излагат съображения за противоречие на решението на Софийски градски съд с ТР №1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 389/29.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1359/2009 година, решение № 361/14.12.2011 година, постановено по гр. д. № 771/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 211/30.03.2010 година, постановено по гр. д. № 748/2009 година, решение № 516/28.06.2010 година, постановено по гр. д. 94/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 802/13.02.2011 година, постановено по гр. д. № 1783/2009 година, решение № 217/09.05.2011 година, постановено по гр. д. № 79/2010 година, решение № 443/25.10.2011 година, постановено по гр. д. № 166/2011 година, решение № 411/27.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1857/2010 година, решение № 48/14.05.2012 година, постановено по гр. д. № 447/2011 година и решение № 344/21.09.2012 година, постановено по гр. д. № 862/2011 година, шестте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Такова противоречие се твърди и по втория въпрос с решение № 461/17.06.2010 година, постановено по гр. д. № 626/2009 година, решение № 293/21.11.2011 година, постановено по гр. д. № 238/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 192/18.03.2010 година, постановено по гр. д. № 876/2009 година, решение № 589/30.09.2010 година, постановено по гр. д. № 935/2009 година и решение № 372/17.03.2010 година, постановено по гр. д. № 3731/2013 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Първият от поставените в изложението на М. Д. Ч. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Съгласно даденото с т. 2 от ТР №1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС обвързващо тълкуване на закона въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изискването е оплакването да е обосновано, т. е. да са изложени конкретни твърдения, от които да може да бъде направен извод за допуснатите от първата инстанция нарушения.

Въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези твърдения и въз основа на тях да приеме дали са налице допуснати от първата инстанция нарушения на свързаните с доклада съдопроизводствени правила и тогава да даде указания на страната за евентуалното извършване на пропуснати от нея процесуални действия. Съставът на Софийски градски съд е извършил тази преценка, като въз основа на нея е приел, че първоинстанционният Софийски градски съд не е нарушил свързаните с доклада процесуални правила и затова не трябва да се дават указания за извършване на пропуснати от страната процесуални действия, поради което не е налице отклонение от посочената от касаторката обвързваща съдебна практика.

Вторият от поставените в изложението на М. Д. Ч. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд се е съобразил с установената обвързваща съдебна практика, съгласно която преценката по чл. 189 от КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Дали същата е правилно извършена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание.

При спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени. Действайки в съответствие с така установената практика съставът на Софийски градски съд е извършил преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на приетите за доказани дисциплинарни нарушения, при която се е ръководил от установените в законовата разпоредба критерии за това и е отразил същата, както и направените въз основа на нея изводи за законосъобразността на уволнението в мотивите към постановеното от него решение.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Д. Ч. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на М. Д. Ч. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6974/16.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-а състав, постановено по гр. д. № 12 307/2019 година, по подадената против него от М. Д. Ч., касационна жалба с вх. № 149 679/03.12.2019 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото М. Д. Ч. ще трябва да заплати на „В и К“ ЕАД [населено място] сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6974/16.10.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-а състав, постановено по гр. д. № 12 307/2018 година.

ОСЪЖДА М. Д. Ч. ОТ ГР. С.,[жк], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] да заплати на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ЕАД [населено място], район „М.“,[жк], [улица] сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.