Р Е Ш Е Н И Е
№ 160
София, 12 март 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Д.
ЧЛЕНОВЕ: Д. А.
Б. Я.
при секретаря И. П. и с участието на прокурора от ВКП А. Б. изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 859 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия И. И. К. и на частните обвинители С. К. Г. и К. Х. Г., подадени - за подсъдимия, чрез защитника му адв.С., а за частните обвинители, чрез упълномощените им повереници - адвокат В. (за първия) и адвокат А. (за втората), против решение № 116/04.08.2023 г. на Апелативен съд Варна, по ВНОХД № 36/2023 г., с което е потвърдена присъда № 69/30.11.2022 г. по НОХД № 313/2022 г. на ОС Варна.
С последната, подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на 16.07.2021 г., в [населено място], при управление на МПС, л. а. /марка/, с рег. [рег. номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.50, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. С. Г., с ЕГН [ЕГН], настъпила на 17.07.2022 г., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.“в“ от НК е бил осъден на две години лишаване от свобода, отложено за изпълнение с изпитателен срок от четири години и шест месеца. На основание чл.343г от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила.
В касационната жалба на адв.С. са наведени и трите касационни основания. Твърди се, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. В същото време от изложените доводи е видно, че заявеното нарушение на закона е въведено само като функция на претендираните множество процесуални нарушения, понеже вследствие допускането им, както счита касатора, въззивната инстанция достигнала до неправилни изводи за виновността на подсъдимия и незаконосъобразно потвърдила осъдителната присъда на първостепенният съд.
Отменителното основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК е обосновано с възражения, развити в няколко насоки:
1/ Твърди се, че фактическите си изводи въззивният съд е основал върху недопустими доказателствени източници, а именно предположения и догадки. Посочено е също, че оценката на експертното заключение относно установеното отсъствие на манипулация върху записа от охранителната камера на /банка/ клон /клон/ противоречи на НПК, защото експертът е изследвал цифров презапис, а не оригиналните видеофайлове от твърдия диск.
2/ Извършеният от съдилищата доказателствен анализ е оспорен като непълен и необективен, тъй като: - са игнорирани данните от записа на охранителната камера на бензиностанция /име/, обективирал скоростта на пострадалия и като цяло поради неизследване на посоченото обстоятелство, включително и с оглед незаконосъобразния отказ на съда да го постави на експертно изследване; - са превратно ценени показанията на св.К. и неоснователно са били отхвърлени кореспондиращите с тях обяснения на подсъдимия за довършеност на маневрата, доколкото към момента на удара той вече бил спрял на светофара; - е пренебрегнато заключението на САТЕ, съгласно което, ако пострадалият е извършвал движението си със скорост от 44,57 км/ч и при своевременно възприемане на подсъдимия при навлизане в платното би могъл да спре, като се твърди, че моментът на възникване на опасността за мотоциклетиста е „момента, в който лекият автомобил е навлязъл в лентата за движение в посока обратна на тази, в която се движи мотоциклетиста“, понеже „ маневра ляв завой предполага пресичане на едната пътна лента и навлизане в пътната лента на мотоциклетиста“ (кас. жалба, стр.2).
3/ Заявено е и оплакване за липса на мотиви, понеже в решението си въззивната инстанция не се ангажирала да посочи кои от противоречивите доказателства възприема с доверие и кредитира, на плоскостта на което е аргументирано и самостоятелното възражение за нарушаване правата на подсъдимия да узнае съображенията за неговото осъждане.
4/ Изтъква се също и противоречие с принципните начала по чл.13 и чл.14 от НПК, допуснато с пренебрегнатия от съда и неизяснен съществен въпрос, свързан с видимостта на подсъдимия към движещия се мотоциклетист, предвид позицията на самия автомобил, поради което делото приключило при неизяснени обстоятелства от предмета на доказване.
Оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание е подкрепено със съображения, основани върху пропуска на апелативния съд да прецени адекватно смекчаващите обстоятелства, които въпреки, че преобладават, декларативно са отречени да са „многобройни“. Отправеното искане е в алтернативност - за приложение на чл.55 от НК или намаляване на наказанията.
В касационната жалба на частния обвинител С. Г. се излагат съображения за неправилност в дейността при индивидуализиране на наказанието, изразена в подценяване значението на факта, че подсъдимият е таксиметров шофьор и многократното му наказване по административен ред за нарушения по ЗДвП. Конкретните параметри на исканата от ВКС намеса е да увеличи наказанието лишаване от свобода от 2 години на 2 години и 5 месеца, изпитателния срок да бъде завишен в рамките на максимално допустимия по чл.66 от НК, а именно пет години, а кумулативното наказание лишаване от правоуправление да се увеличи от 2 години на 5 години и 5 месеца.
В касационната жалба на частния обвинител К. Г., същото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание, е аргументирано с доводи, в известна степен припокриващи се с горепосочените, но и включващи допълнително наведени, като различие се отчита и в обема на поисканата от ВКС намеса. Настоява се касационният състав да върне делото за ново разглеждане от АС Варна, с указание за увеличаване наказанието лишаване от свобода в рамките на максимално предвидения размер от шест години, постановено за ефективно изтърпяване, като в същия срок бъде отмерено и лишаването от правоуправление. Подкрепящи данни са изведени от множество утежняващи за подсъдимия обстоятелства, които съдът подценил и не отчел според действителното им значение, а именно: 1/механизмът на ПТП, третиран като основание за повишена степен на обществена опасност на дееца, понеже, въпреки че видял от голямо разстояние мотоциклетиста, не го изчакал, а отнел предимството му и предизвикал ПТП, от което настъпила смъртта на последния; 2/ субективното отношение на дееца към извършеното, което неправилно е подведено под формата на небрежност, а не към самонадеяност, каквато се твърди, че е проявена от подсъдимия; 3/неправилно отчетеното от съда съпричиняване, понеже обективните данни по делото не установяват принос на пострадалия. Исканата отмяна приложението на чл.66 от НК е обоснована с изразеното в жалбата убеждение, че не е справедливо лице, убило друго лице, макар и по непредпазливост да е условно осъдено, като в тази връзка с подкрепящо значение е заявена и необходимостта от засилено противодействие срещу престъпленията по пътя, акцентирайки в този смисъл върху приоритетното място на генерална превенция при определяне в тези случаи на наказанието и неговото изтърпяване.
В срока по чл.351, ал. 4 от НПК, от частния обвинител К. Г., чрез повереника и адв.А.А. е депозирано възражение срещу касационната жалба на подсъдимия. В противовес на изложените в нея доводи е изразена позиция за неотчетени от съдилищата отегчаващи обстоятелства, към които са причислени - неоказване помощ след ПТП и отричане на вината, както и незаконосъобразно оценената в полза на подсъдимия психологическа оценка.
В съдебно заседание подс.К. и защитникът му адвокат С. не се явяват, редовно призовани. В писмена молба, подадена от последния е отразено искане за разглеждане на делото в тяхно отсъствие и е заявена изрична позиция за цялостно поддържане на подадената касационна жалба.
В съдебно заседание частните обвинители С.Г. и К.Г., не се явяват редовно призовани. Явяват се упълномощените им повереници, съответно адвокат В. и адвокат А.. Касационните жалби се поддържат изцяло, с изложените във всяка от тях оплаквания и подкрепящи ги доводи. Поддържат се от повереника на частния обвинител Г. и съображенията, изложени във възражението срещу жалбата на подсъдимия.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационните жалби за неоснователни. Намира, че въззивният съд е извършил цялостна проверка на първоинстанционната присъда и при формирането на вътрешното му убеждение не са допуснати процесуални пороци, както и не е допуснато нарушение на материалния закон, понеже при установените по делото фактически положения направеният от правна страна извод за авторството и вината на подсъдимия е правилен. Намира наложеното наказание за справедливо определено, при вярно отчитане на всички относими за индивидуализирането му обстоятелства, поради което предлага касационните жалби, като неоснователни да бъдат оставени без уважение, а въззивното решение - да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:
По жалбата на подсъдимия.
Съображенията, изложени в подкрепа на заявеното оплакване за допуснати от контролирания съд съществени нарушения на процесуалните правила, налагат приоритетно да бъдат обсъдени, предвид законовите последици при евентуалната им основателност - отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, което би направило безпредметно произнасянето по останалите наведени в касационните жалби доводи. Ето защо, по оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК и конкретните съображения, с които е заявено наличието му, ВКС намира следното:
Първо, в общ план е необходимо да се уточни, че в рамките на касационната проверка, настоящият касационен състав констатира цялостно изпълнение на възложената от чл.314, ал.1 от НПК всеобхватност на второинстанционния контрол. Чрез изслушаната и приета в проведеното въззивно съдебно следствие комплексна видеотехническа и автотехническа експертиза апелативният съд е преодолял установения процесуален проблем, свързан с годността на ползван от първата инстанция доказателствен източник и надлежно е изяснил съществени въпроси от предмета на доказване, свързани със самия механизъм на ПТП. Изводите по фактите, контролираният съд е основал върху проверени доказателствени източници, включително констатирайки надлежност на приобщените гласни такива в проведеното от първата инстанция производство по реда на чл.371, т.1 от НПК, а формираните заключения са резултат от обективирана в решението му аналитичната дейност. Последната винаги е мисловна и когато, както е в случая е основана върху предвидените в НПК процесуални правила относно годните източници и тяхната оценка, няма характер на предположение или догадки, както счита касатора.
По конкретните оплаквания за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК :
І.Неоснователно е възражението за незаконосъобразно проведено експертно изследване, което противно на приетото от апелативният съд не санирало процесуалното нарушение допуснато от първата инстанция, изразено в ползване на данни от видеозапис, чиято автентичност не била надлежно проверена. Всъщност упрекът е насочен към приетото от въззивният съд заключение на възложената допълнителна експертиза, чрез която обхватът на основната САТЕ е разширен с включване на специалист - експерт в областта на техниката и видеозаписите, доколкото се твърди, че изготвеното от него заключение е некоректно, понеже не е изследвал записите от твърдия диск, а презаписа в представеното по делото DVD.
Видно от представеното по делото заключение (л.92 - л.95, ВНОХД), изготвилият го експерт Г.Ж. коректно е посочил изследвания от него обект - цифров презапис на оригиналните файлове, записани върху твърдия диск на видеоохранителната система, предоставени върху DVD – R „Verbatim“. Посочил е въпросите, на които следва да отговори и чрез какви изследвания и използвани методи е достигнал до заключението, че върху записаната информация не се установяват следи от прекъсвания и манипулация/ намеса. Видно от протокола от проведеното на 08.06.2023 г. съдебно заседание защитата не е отправила възражения към извършеното видео - техническо експертно изследване и ползваната за заключението основа, поставени в сега наведената пред ВКС проблематика. Няма как да не бъде отбелязано, че внесените в касационната жалба съмнения и оспорвания лесно биха получили експертно разяснение, ако при изслушването на вещото лице Ж. защитата бе насочила вниманието му към интересуващия я въпрос и бе отправила питане в тази насока.
ВКС, който е само съд по правото и не извършва събиране и проверка на доказателства, с изключение на случаите, когато действа като въззивна инстанция и какъвто настоящият случай не е, в рамките на правомощията си и при извършената касационна проверка може само да констатира, че апелативният съд не е допуснал отклонение от процесуалните изисквания, ползвайки за изясняване на делото заключението на вещото лице Ж.. На първо място, защото при изследване на предоставения му материал, експертът е намерил същият за достатъчен, за да отговори на поставените въпроси – преценка попадаща изцяло в рамките на експертната самостоятелност, с която разполага. И второ, по същество ясно е посочил, че върху изследваните видеофайлове, респективно извлечените от тях видеоизображения не се установяват следи от прекъсвания и манипулация /намеса върху записаната информация. С други думи, записаната информация, която е подложена на изследване, а не оптичния и носител – DVD R„Verbatim“, с оглед даденото заключение, е автентична с информацията от записващото устройство, което разкрива и липсата на състоятелност на отправеното в тази посока възражение.
ІІ. Като неоснователно следва да се оцени и оплакването за липса на извършен от контролирания съд пълен и обективен доказателствен анализ.
ІІ.1. Отказът на апелативната инстанция да подложи на експертно изследване видеозаписа от камера на бензиностанция /име/ не е с претендираните в жалбата последици. Всъщност, искането за ползване на информацията от този видеозапис за установяване скоростта на мотоциклетиста, защитата е направила пред въззивната инстанция, след като преди това безуспешно го е отправила при предявяване на разследването и пред първоинстанционния съд. Мотивирано, контролираният съд от своя страна го е намерил за неоснователно, като изложените аргументи са процесуално издържани, понеже стъпват върху констатираната от една страна достатъчност на необходимите за изясняване на делото обстоятелства, включително и скоростта на движение на пострадалия, а от друга върху отсъствието на търсения с доказателственото искане решаващ принос към обстоятелствата, включени в предметния обхват по чл.102 от НПК. Доводите на контролираният съд се споделят изцяло от ВКС, като само може да се добави, че в съдебната практика отдавна е утвърдено разбирането, че отказът да се удовлетвори направено от страните доказателствено искане не води задължително до компрометиране принципните начала по чл.13 и чл.14 от НПК. Когато, както е в случая, осъществената от съда дискреция относно необходимите за изясняване на делото доказателства и информационната им достатъчност за установяване на релевантните факти е осъществена в рамките на процесуалните изисквания, отказът за събиране на поискани от страните доказателства не прави аналитичната дейност непълна и необективна.
ІІ.2. Лишено от основание е и поставеното в същия аспект възражение свързано с интерпретиране показанията на св. Х. К., за които се твърди, че не са „докрай коментирани“ (стр.2, кас. жалба), вследствие на което обясненията на подсъдимия не получили дължимата качествена оценка като достоверни. Всъщност, данните от делото и прочитът на въззивното решение сочат на обратен извод, тъй като показанията на свидетелката са проверени при спазване изискването на чл.107, ал.5 от НПК, през призмата на останалите доказателства и главно с оглед относимостта им към обвинителните факти, в рамките, очертани от ОА. За това и лишено от опора е твърдението, че показанията на св.К., която сочела положение на подсъдимия пред светофара, в момента на удара, са получили превратна съдебна оценка. Още по-малко е споделимо формираното на тази основа възражение за „завършеност на маневрата“ от страна на подсъдимия и направеното заключение за липса на допуснато от същия нарушение, като в тази връзка ВКС намира за необходимо да добави и следното: нарушението по ЗДвП, което, както е прието по делото в причинна връзка е довело до съставомерния резултат, е неспазване на задължението за осигуряване на предимство. Поради това, дали подсъдимият е успял или не да осъществи маневрата завой наляво и престрояване на платното, по което да продължи движението си напред е неотносимо, понеже обвинение за неправилно извършена маневра не е повдигнато. Подсъдимият е бил обвинен за отнето предимство, което е предпоставило изясняване от съдилищата на въпроса дали е предприел навлизане в пътя с предимство, след като е изпълнил предписанието в чл. 50, ал.1 от ЗДвП да се убеди, че така няма да попречи на движещите се по пътя с предимство МПС или е действал в нарушение на посоченото предписание. Ето защо и при законосъобразно идентифицирани предели на предмета на доказване, въззивният съд не е допуснал нарушение в оценката на показанията, депозирани от св.К..
ІІ.3 Лишено от основание е и оплакването за необективен и непълен доказателствен анализ, обоснован с твърдяното пренебрегване заключението на САТЕ и по-конкретно, необсъждане на посочената от вещото лице възможност за предотвратяване на ПТП от мотоциклетиста, ако същият се беше движил със скорост от 44, 57км/ч и своевременно е реагирал на опасността, която според защитата е с начало моментът, в който лекият автомобил е навлязъл в лентата за движение в посока обратна на тази, в която се движи мотоциклетиста. Пострадалият, движейки се по път с предимство и при изяснените пътни и атмосферни условия, съгласно установените по делото фактически обстоятелства, не е имал задължение да управлява с посочената от вещото лице скорост. Следвало е да съобрази същата в пределите на допустимата от 50 км/ч, което не е направил, понеже е установено движението му със скорост от 63,40 км/ч, но не и да я сведе до посочените 44,5 км/ч, в очакване на възможно неправомерно поведение от други участници в движението, каквито задължения ЗДвП не му вменява. Неотносимо в този смисъл е и предложеното виждане на защитата за началния момент на възникване на опасността за пострадалия водач на МПС.
ІІІ. Все в рамките на същият касационен повод за проверка – по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК и като подкрепящи наличието му са заявени и 1/ оплакване за непосочване кои от противоречивите доказателства въззивният съд е възприел за достоверни и от които е извел заключенията си по фактите, съставляващо липса на мотиви (чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК) и 2/ оплакване за оставени без отговор на отправени в идентична посока възражения срещу дейността на първият съд, ограничило правото на защита на подсъдимия да узнае съображенията за осъждането си ( чл.348, ал. 3, т.1 от НПК).
Сравнителният прочит на въззивната жалба и поддържаните в заседанието пред апелативния съд доводи и на мотивите на въззивното решение е достатъчен за да обуслови извод за декларативност на въведеното възражение. Решението не страда от липса на мотиви, не само защото съдържа отговор но поставените въпроси, а и защото съответства на заложените в чл.339, ал.2 от НПК стандарти. Въззивният съд ясно е посочил, солидаризирайки се с първата инстанция, доказателствената основа, върху която са изведени фактическите положения, намерени за безспорно и категорично установени (стр.3, стр.9, възз. решение). Прочитът на въззивното решение позволява да бъде проследен и доказателствения анализ, формирал направените изводи, респективно кои от ползваните доказателствени източници са възприети като достоверно установяващи релевантните по чл.102 от НПК обстоятелства. Ето защо и упрекът, че това не е така не намира опора в делото и съставлява само проява на несъгласие с резултатът от доказателствено аналитичната дейност на апелативния съд. Отделно от казаното, прочитът на въззивното решение позволява да бъде узнато и становището на контролираният съд относно допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение и причинната връзка между нарушението и настъпилото ПТП със съставомерни по чл.343, ал.1,б.“в“ от НК последици, поради което и не може да се приеме, че подсъдимият е бил възпрепятстван да узнае съображенията за осъждането си.
ІV. Възражение за съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция е отправено и в контекста на заявена неизясненост на съществени обстоятелства от предмета на доказване, довела до компрометиране обективната истина по делото. Развитото и в този аспект твърдение за наличие на отменителното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, касационният състав намира за неоснователно.
Заявеното игнориране на значими за механизма на ПТП фактори като скоростта на движение на мотоциклета и видимостта на подсъдимия към движещия се мотоциклет, респективно тяхното неизследване, което опорочило фактическото изясняване на делото не намира опора в данните от делото. Във връзка със скоростта на мотоциклета се взе отношение по - горе, но по конкретното му измерение, развито на плоскостта на компрометираното, с неустановяването му, разкриване на обективната истина следва да се посочи, че както скоростта на мотоциклетиста, така и видимостта на подсъдимия към мотоциклетиста са намерили своето доказателствено изясняване, включително и проверени по експертен път чрез изготвената САТЕ, първоначална и допълнителна и са били обсъдени в дължимата степен. При застъпената в хода на съдебния процес позиция от подсъдимия свързана с твърдението му, че видял пострадалия, но преценил че последният е далеч, на което е акцентирал и апелативния съд (стр.10, възз. решение), неясна е в известен смисъл упоритостта, с която и пред ВКС се оспорва като „неизяснен“ въпросът с „видимостта от позицията на лекия автомобил надясно към мотоциклетиста“(стр.3, кас. жалба)
В обобщение може да се заключи, че механизмът на ПТП е конкретно и точно очертан, въз основа на годни и надлежно проверени доказателства, като в изясняване на релевантните факти не се откриват заявените в касационната жалба нарушения, а установените фактически положения са резултат на законосъобразно извършена процесуална дейност.
По възражението за допуснато нарушение на закона.
Както се отбеляза, същото е изведено като функция от оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело да погрешно изведено заключение за виновността на подсъдимия. След като при фактическото изясняване на делото контролираният съд не е допуснал процесуални нарушения и след като надлежно установил, че подсъдимият като водач на МПС, при управлението му и движейки се към кръстовище по път без предимство, след като спрял на знак „Стоп“, въпреки че видял идващия по пътя с предимство мотоциклетист, не го изчакал, а навлязъл на пътното платно като отнел предимството му, с което допуснал нарушение по чл. 50, ал.1 от ЗДвП и в пряка причинна връзка настъпила смъртта на пострадалия Г., като признал подсъдимия за виновен да е извършил престъпление по чл.343, ал.1 б.“б“ от НК не е допуснал нарушение на закона, понеже поведението на подсъдимия изпълва изцяло признаците на очертания в посочената норма престъпен състав.
За пълнота и с оглед застъпената в жалбата на подсъдимия позиция за невиновност, аргументирана и със заявената правилност на поведението му, обоснована със собствената преценка за възможността му да навлезе в пътя с предимство и продължи движението си, неосъществена поради превишената скорост на мотоциклетиста, е необходимо да се посочи и следното:
В мотивите на въззивното решение (стр.10, абзац.3) апелативната инстанция, в отговор на предложената от защитата интерпретация на процесното нарушение по чл.50, ал.1 от ЗДвП е дала юридически верни разяснения за съдържанието на посочената норма. Без съмнение, подсъдимият е бил длъжен да осигури предимство на движещите се по пътя с предимство ППС, включително на пострадалия Г., като изпълнението на това задължение, не е поставено в зависимост от собствената му преценка как точно да го осигури. Посоченото във въззивното решение вменено задължение на подсъдимия да извърши „преценка“ относно „конкретната пътна ситуация“ е споделимо, с уточнението, че последната е ценима в значението и само на обективна даденост: разположението и движението на намиращите се по пътя с предимство ППС. Обратното би означавало, че чл.50, ал.1 от ЗДвП дава право на водача да извърши и субективна преценка за безопасното навлизане на пътя с предимство и ако такава, в рамките на собствените му възможности е била направена, то и предписанието на нормата би било изпълнено, респективно не биха били налице основания за възникване на отговорност. Очевидно не такъв е смисъла на закрепените в чл.50, ал.1 от ЗДвП правила на поведение. Законът ясно предписва задължението на всеки водач на МПС, при навлизане на път с предимство да осигури преминаването на движещите се по него други МПС и да ги пропусне, като изпълнението на това задължение не е подчинено на субективната преценка на водача как точно да го изпълни. В този смисъл застъпената позиция, основана върху „правилността“ на извършената субективна оценка на пътната ситуация, като основание за изключване отговорността на подсъдимия е неотносима от правна гледна точка, като ВКС е имал повод да разясни становището си по посочената проблематика в Р № 290/ 13.09.2010 г. по н. д. № 230/2010 г., I н. о., Р № 55 /11.03.2010 г. по н. д. № 725/2009 г., III н. о, Р № 534 /21.01.2010 г. по н. д. № 587/2009 г., III н. о.
По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание
Определеното наказание не е вследствие произволни преценки, направени от съдилищата, а е резултат на внимателно осмисляне на всички имащи отношение към индивидуализацията на наказанието обстоятелства, поради което и отправеното в тази посока възражение, ВКС също счете за неоснователно. Следва да се отбележи, че посоченият касационен повод е релевиран с доводи, отнасящи го от една страна към първото касационно основание - понеже изложените в жалбата съображения позволяват да се разбере, че недоволството е от определеното на основание чл.54 от НК наказание, вместо в облекчените условия на чл.55 от НК, но в същото време е отправено и общо възражение, че „мотивите на съда не кореспондират с установеното в хода производството относно смекчаващите обстоятелства“, което навежда на оплакване и от извършената оценъчна дейност.
В принципно отношение, правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение и само тогава, когато особеностите на конкретното престъпление го очертават като значително по леко от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на реализираната отговорност би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. В случая въззивният съд действително е могъл да бъде по – прецизен в обосноваване на констатацията, че липсва „многобройност“ на смекчаващите обстоятелства, доколкото последните, така както са идентифицирани (стр.13, възз. решение) съществено преобладават над отчетеното като едно единствено отегчаващо обстоятелство. В същото време обаче, аргументите с които е отказал приложението на чл.55 от НК, свързани с естеството на професионалното занимание на подсъдимия като таксиметров шофьор и повишените в този смисъл към него обществени очаквания, не оставя съмнение относно становището на апелативният съд, макар и непосочено изрично, че за конкретния подсъдим и най - лекото наказание, а именно две години лишаване от свобода не се явява несъразмерно тежко. Констатация в противоположен смисъл е втората и задължителна кумулативна предпоставка предвидена в чл.55 от НК, поради което и при отсъствието и, законосъобразно посочената норма не е била приложена. От друга страна, съдържателният прочит на аргументираните във въззивното решение съображения относно наказанието ясно разкрива приетия съществен превес на смекчаващите обстоятелствата, които първата инстанция вярно е идентифицирала и с които въззивният съд, основателно се е съгласил, а именно: чистото съдебно минало на подсъдимия, утвърдените трудови навици и семейна ангажираност, установената, чрез изготвената психична оценка, степен на въздействие, което ПТП е оказало върху психичното му състояние, както и допуснатото от самия пострадал нарушение на режима на скоростта. Смекчаващите обстоятелства са надлежно обсъдени и вярно отчетени, а оплакването, че това не е така е декларативно, защото е видно, че наказанието е определено на абсолютния минимум, предвиден в санкционния състав по чл.343, ал.1 б.“в“ ( в ред. до изм. с Д.в. бр.67/2023 г. - бел.ВКС).
Ето защо, наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода в размер на две години, изпълнението на което е отложено на основание на чл. 66 от НК с изпитателен срок от четири години и шест месеца, не разкрива белезите на явна несправедливост. Така определеното наказание, при пълно отчитане на факторите, имащите значение за обема на наказателната принуда, която приложена върху подсъдимия би постигнала целите на наказанието по чл. 36 от НК, удовлетворява и принципното изискване на чл. 35, ал. 3 от НК и поради това отговаря на критерия за справедливост. В същата посока – като съответно на престъплението, правилно са определени и параметрите на кумулативното наказание - две години лишаване от правоуправление. То е съобразено с данните за личността на подсъдимия като водач и необходимостта да осмисли в достатъчна степен поведението си и го коригира към спазване на правилата за движение.
В заключение, заявеното комплексно недоволство от дейността на контролирания съд е лишено от основание, поради което и ВКС не се съгласява с отправените възражения за наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК.
По касационните жалби на частните обвинители.
В същите е релевирано възражение за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК и обобщено се атакува, но в обратна на оплакването на подсъдимия насока, като неоснователно подценена, тежестта на обществената опасност на дееца и деянието. С развити на тази плоскост аргументи е отправено искане за завишаване на наказанието - основно и кумулативно, както като размер, така и като начин на изтърпяване относно лишаването от свобода, с оглед доводите на частния обвинител Г. за отмяна на чл.66 от НК.
Както вече се посочи по повод касационната жалба на подсъдимия, предходните инстанции са подходили законосъобразно при индивидуализиране отговорността му и при определяне параметрите на наложените му наказания. Без да е необходимо преповтарянето им, в аспекта на конкретните възражения на частните обвинители, които с оглед известното припокриване на релевираните доводи позволява общото им обсъждане, ВКС намира следното:
1. Вярно е, че упражняващите управлението на МПС като професионално занимание, включително и таксиметровите шофьори какъвто е подсъдимия, в принципно отношение са натоварени с повишени очаквания от обществото за безукорност и дисциплинираност при спазване на правилата за движение по пътищата. Несподелимо е обаче искането професионалната дейност на подсъдимия да бъде третирана и отчетена като самостоятелно отегчаващо обстоятелство, понеже ЗДвП и Правилникът за неговото приложение регулират задълженията на всички водачи на МПС за съобразено с предвидените правила поведение, без значение дали упражняват управлението на МПС като професия или за лична употреба. За това и в противоречие с принципа за справедливост би било само на това основание първите да бъдат третирани различно в сравнение с тези, които причиняват съставомерни последици при непрофесионалното управление на МПС.
2. Относителната тежест на допуснатите от подсъдимия като водач на МПС нарушения е адекватно оценена, поради което наведеното в тази посока и в двете касационни жалби оплакване е неоснователно. Не е спорно, че при престъпленията по транспорта дисциплинираността на дееца, като водач на МПС е от съществено значение при определяне на неговата обществена опасност и свързаната с това дължима за постигане целите на наказанието обем на наказателна принуда. Съдебната практика е устойчива в това отношение, но непротиворечиво е разрешен и въпроса с точната оценка на посоченото обстоятелство, включващо не механичното отчитане броя на допуснатите нарушения и налаганите му санкции от гледна точка на статистиката, а тяхното съдържание и относимост към конкретното нарушение, допринесло за настъпилия съставомерен резултат (вж. по - конкретно Р № 97/ 31.10.2019 г. по н. д. № 280/2019 г., на ВКС, I н. о.). Видно от данните по делото подсъдимият К. е придобил право на управление на МПС през 1984 г. В дългогодишния му стаж като водач на МПС е бил санкциониран по административен ред, с девет наказателни постановления и четири фиша, като последните две Н.П. са от 2017г. и 2021г. Преобладаващият брой от тях са за неизпълнение на задължението за поставяне на обезопасителен колан. При тази конкретика на данните за предходните нарушения по ЗДвП от страна на подсъдимия, въззивната инстанция е подходила вярно при дадената им оценка, поради което и няма основание да не бъде споделена.
3. Настъпилият съставомерен резултат, който е неизмеримо тежък за родителите изгубили детето си, в правен аспект е обхванат от престъпния състав и не надхвърля посоченото в него - причинена смърт на едно лице, поради което и с оглед забраната по чл.56 от НК не би могъл да бъде двукратно отчетен и като съставомерен елемент и като утежняващо отговорността на подсъдимия обстоятелство при определяне санкционните и параметри. Със същата, изключена от забраната по чл.56 от НК последица е и искането за отчитане в негативен за дееца аспект на механизма на процесното ПТП. В принципно отношение съдебната практика допуска при индивидуализиране на наказанието да се вземат предвид броя на нарушенията, от които е настъпил резултата, тъй като при повече допуснати степента на увреждане на защитимият с престъплението кръг от обществените отношения, свързан с безопасността на движение е повишена, респективно е повишена и необходимостта от засилена наказателна принуда. В случая обаче, с оглед рамките на обвинението и изяснения механизъм на ПТП, съставомерният резултат е обусловен от едно нарушение на правилата за движение, поради което и липсват основания за самостоятелната му оценка, встрани от значението му на съставомерен елемент.
4. Отправеното искане, за изключване от общия обем на обсъжданите обстоятелства имащи отношение към индивидуализацията на наказанието, на констатираното нарушение на режима на скоростта, допуснато от пострадалия, ВКС намира за основателно. С оглед експертното заключение и предвид изясненият механизъм на произшествието, настъпило в пряка причинна връзка от поведението на подсъдимия с допуснатото от него нарушение по чл.50, ал.1 от ЗДвП, при движение на пострадалия и с разрешената скорост от 50 км/ч, същото не би било предотвратено ( последното е изисквало движение със скорост от 44,5 км/ч). Превишението на скоростта, следователно, няма отношение към престъпния резултат и не го е съпричинил, поради което не съставлява смекчаващо обстоятелство, както са приели предходните съдилища. Изключването му от кръгът обстоятелства със значение за индивидуализацията на наказателната отговорност обаче не рефлектира върху нейните параметри, които като краен резултат съответстват на изискването по чл.35, ал.3 от НК.
5. Възражението за неправилно определена форма на непредпазливата вина, изразено в касационната жалба на частния обвинител Г. също има своето основание, но не и търсеният резултат – завишаване пределите на реализираната отговорност чрез увеличаване на основното и допълнителното наказание. С отбелязването, че в обвинителния акт прокурорът не се е ангажирал да посочи формата на непредпазливата вина, първостепенният съд я е квалифицирал, като несъзнавана непредпазливост, с което въззивната инстанция е изразила съгласие (стр.10, възз. решение). Изяснената фактология и установените проявни форми на поведение, чрез които е осъществен състава на престъплението, разкриват предприето от подсъдимия навлизане в път с предимство, след като е видял движещият се по този път мотоциклетист, който го наближава. Следователно подсъдимият е предвиждал, че при навлизането си в пътя с предимство би могло да настъпи произшествие, но е мислел, че ще го избегне, надценявайки собствените си способности за възможността да изпълни намерението си, което от субективна страна изпълва признаците на съзнавана непредпазливост (самонадеяност). Както ВКС е имал повод да посочи в постановено при сходна фактология Р № 534/ 21.01.2010 г. по н. д. № 587/2009г., III н. о: „неправилната преценка ... за възможността безпрепятствено да премине през кръстовището, без да изчака преминаването на другите МПС, движещи се по пътя с предимство е проява на типична непредпазливост в проявната й форма на самонадеяност“.
При установените материално правни признаци на по - тежката форма на непредпазливата вина – самонадеяност и при наличие на съответно искане от частния обвинител позволяващо утежняване положението на подсъдимия, няма пречка ВКС да я установи. Като елемент от субективния състав на процесното престъплението, видът на вината – непредпазливост не търпи промяна, а само формата, чрез която същата е проявена. Поради това и доколкото е налице хипотезата на приложение на закон за същото престъпление, която е извън предвидените в чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, то и изменение на въззивното решение не е необходимо, а е достатъчно да се констатира в настоящото решение. Направената правна корекция сама по себе си не обвързва съда с абсолютно задължение да завиши санкционните параметри на наказанието. Вярно е, че самонадеяното поведение е обществено по – укоримо и както е прието в ТР № 2/22.12.2016 г. по т. д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС(съобразителни мотиви по въпрос V), при равни други условия „извършителите на деяние при условията на съзнавана непредпазливост подлежат на определяне на по-тежко наказание в рамките на предвидените в закона санкции“. В същото време е извън съмнение, че определянето на наказанието е сложна, логическа и комплексна дейност и че същата не е сведена до механично съпоставяне на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, а изисква внимателното им съпоставяне и анализ, подчинени на основното изискване - постижимост на предвидените в чл.36 от НК цели на наказанието. В конкретния случай, комплексната и цялостна оценка на относимите за индивидуализиране на наказанието обстоятелства сочи на правилната му отмереност от съдилищата. Обективните характеристики на престъплението, настъпило като резултат от едно допуснато нарушение на правилата за движение, както и изцяло положителните данни за личността на подсъдимия, очертаващи го като отговорен гражданин и спазващ установения в обществото правен ред, макар и казаното да не е изцяло относимо за поведението му като водач на МПС, доколкото не е бил безукорен при спазване на правилата за движение, но при относително по – ниската им тежест и главно различието на нарушенията, за които е бил административно наказван, се очертава и констатираната от ВКС съответност на обема на определената наказателна принуда спрямо подсъдимия с извършеното от него престъпление.
В тази връзка следва да се спомене и неоснователността на наведените в подаденото възражение доводи за неотчетени отегчаващи обстоятелства - отричане на вина и неоказаната след ПТП помощ на пострадалия. Без съмнение позитивното им наличие винаги обуславя положителна за дееца оценка, която относно оказаната помощ е и правно санкционирана в регламентирания привилегирован състав по чл.343а от НК, но отсъствието им не е от естество със същата категоричност да натовари в негативен план наказателноправното положение на дееца. В контекста и на презупмпцията за невиновност, правото на избор от подсъдимия на позиция в процеса е основна част от правото му на защита, а неоказаната помощ, в конкретния случай, при установените по делото причини, включително и отчетената в психологическата оценка и заключение степен на травмиращото въздействие на ПТП върху подсъдимия, няма как да обуслови отчитане на бездействието му като отегчаващо обстоятелство. В тази връзка неоснователно е и оспорването на доказателствената годност на изготвената психологическа оценка. Същата обективира направена от психотерапевт констатация за психичното състояние на подсъдимия една година след ПТП и съдържа дадени препоръки за работа с психотерапевт, като съставлява допустимо по НПК писмено доказателство, както е и ценено от съдилищата. При отсъствие на основанията по чл.144, ал.2 от НПК, съдът не е имал задължение да проверява посоченото състояние на подсъдимия чрез предвидения в чл.144 от НПК способ, а за установяване на начина, по който случилото се е рефлектирало върху съзнанието на подсъдимия, включително и с оглед преценка дали е започнал процес на превъзпитание и поправяне, са допустими всички предвидени в НПК доказателства и доказателствени средства.
6. Самостоятелно въведеното оплакване за неправилно приложение на чл.66 от НК също не може да бъде удовлетворено, понеже не намира подкрепа в данните по делото. Отправеното идентично искане пред въззивната инстанция е получило верен и аргументиран отговор (стр.14, възз. решение), но поставянето му и пред касационната инстанция изисква настоящият състав да изложи съображенията си за неговата неоснователност.
Следва да се посочи на първо място, че в принципно отношение определяща за начина, по който наложеното наказание лишаване от свобода следва да се изтърпи - ефективно или изпълнението му да се отложи с изпитателен срок, е преценката, която съдът е длъжен да направи - дали за поправянето и превъзпитанието му подсъдимият безусловно следва да бъде изолиран от обществото. Тоест, с водещо значение за приложимостта на института по чл.66 от НК е индивидуалната превенция и това разбиране е еднозначно утвърдено в правната доктрина и в съдебната практика:„ И все пак трябва да се изтъкне, че кодексът изрично подчертава в случая преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец“ Наказателно право, Обща част, изд. 1992, проф. И.Н.. Вж и Р № 60233/13.01.2022 г. по н. д. № 987/2021 г., ВКС, III н. о и Р № 125/ 27.06.2017 г. по н. д. № 549/2017 г., на ВКС, III н. о.
От друга страна, коректността налага да се отчете, че престъпленията по транспорта действително заемат сериозно място в общата престъпност и бележат ръст, което изисква и съответната по интензивност държавна реакция за противодействие. Тя обаче не би могла да изключи процесуалните правила, по които се определя справедливото наказание, а то е такова само когато е съответно на престъплението, както изисква чл.35, ал.3 от НК. В същото време, ефикасната наказателна политика, както ВКС е имал повод да посочи „. не би следвало да се отъждествява единствено и само с налагането на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат“- Р № 184/ 20.01.2021г. по н. д. № 820/2020 г., III н. о. В същият смисъл са и Р № 84/ 14.06.2022 г., по н. д.№ 272/2022 г, I н. о , Р №39/ 27. 07. 2021г., по н. д.№ 1013/2021 г., на III н. о.
Ето защо, след като са установили наличието на първите две материално правни предпоставки по чл.66 от НК и след като са констатирали, че по отношение на подс.К., целеният поправителен, възпитателен и възпиращ ефект на наложеното наказание лишаване от свобода е постижим и без изолирането му от обществото, законосъобразно предходните инстанции са намерили за приложим института на условното осъждане. Доводите изтъкнати в касационната жалба на частния обвинител Г. срещу приложението на чл.66 от НК са напълно разбираеми в житейски план, но не намират юридическа подкрепа, поради което и отправеното в тази посока искане не може да бъде удовлетворено.
В обобщение, преценени в аспекта на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, наложените на подсъдимия К. наказания: две години лишаване от свобода, отложено за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години и шест месеца, чиято продължителност сама по себе си е достатъчна за да му въздейства поправително и превъзпитателно, както и допълнителното наказание - две години лишаване от правоуправление не разкриват очевидно несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, както и на целите по чл.36 от НК. Следователно така определените наказания се явяват справедливи и липсват основания за тяхното ревизиране чрез отмяна на въззивното решение и ново разглеждане от друг състав на АС Варна.
Пред ВКС са представени пълномощни, видно от които, за оказаната им адвокатска помощ в касационното производство, частните обвинители са направили разноски в размер на по 1800 лв. всеки от тях, за присъждането на които в заседанието пред касационната инстанция поверениците са направили изрично искане. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, когато подсъдимият е признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските, направени от частния обвинител, ако последният е направил такова искане. Ето защо, поисканите разноски, които са съобразени и с минималния праг на възнаграждението, предвидено в чл.13, ал.1, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимия И. К..
Предвид всичко гореизложено и като не намери основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК,
РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 116 от 04.08.2023 г., постановено по ВНОХД № 36/ 2023 г. по описа на Апелативен съд Варна.
ОСЪЖДА подсъдимия И. И. К., с ЕГН [ЕГН] да заплати на частния обвинител С. К. Г., направените от същия разноски за адвокатска помощ в размер на 1800 лв.
ОСЪЖДА подсъдимия И. И. К., с ЕГН [ЕГН] да заплати на частния обвинител К. Х. Г., направените от същата разноски за адвокатска помощ в размер на 1800 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.