РЕШЕНИЕ

№ 219

гр. София, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Блага Иванова

Членове:Бонка Янкова

Калин Калпакчиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова

в присъствието на прокурора К. П. Софиянски

като разгледа докладваното от К. К. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200260 по описа за 2026 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК по касационна жалба на подсъдимия Г. Н. П. против решение № 349 от 31.10.2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 654/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 7. наказателен състав.

С касационната жалба се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Поддържа се, че е нарушен законът, защото от събраните по делото доказателства не може да се обоснове съставомерност на деянието по чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК; че от признатите от подсъдимия факти по обвинителния акт не се установява той да е извършил нарушение на конкретно правило за движение по пътищата, както и не се установява причинна връзка между поведението на подсъдимия и настъпилия вредоносен резултат; че съдилищата по фактите не са анализирали доказателствата от досъдебното производство, които подкрепят направеното от подсъдимия признание на фактите; че Апелативният съд е отказал да провери други варианти за възникване на произшествието, а е възприел фактите по обвинителния акт, което е недопустимо дори в производството по реда на глава 27, чл. 371, т. 2 НПК, в което подсъдимият не признава вина; че въззивният съд не е анализирал заключението на автотехническата експертиза относно извода, че поведението на пострадалия е напълно равностойна причина за настъпване на пътно-транспортното произшествие; че единствената причина за настъпване на произшествието е виновното поведение на пострадалия, който управлявал моторното превозно средства в нарушение на чл. 25 ЗДвП, поради което поведението на подсъдимия е невиновно и той следва да бъде оправдан.

Подсъдимият излага и доводи в жалбата, с които подкрепя касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наказанието – че не следва да се отчита като отегчаващо отговорността му обстоятелство приетото от инстанциите по фактите управление на превозното средство с включен на живо предаване мобилен телефон, защото не било доказано; че телефонът на водача бил поставен на специална стойка, което не създавало риск за движението, а напротив показвало отговорно поведение; че подсъдимият също е понесъл тежки физически и психологически травми вследствие на произшествието, което следвало да смекчи наказанието му; че непосредствено след произшествието подсъдимият се интересувал за състоянието на пострадалия, въпреки собствените си тежки наранявания; че опитал да се свърже с близките на починалия, но те отказали да контактуват с него; че е налице „огромно“, „значително“ съпричиняване, което следва да се оцени като изключително смекчаващо обстоятелство и да доведе до определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК. С жалбата се отправя искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия, алтернативно за намаляване на наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 55 НК или намаляването му до предвидения в закона минимум.

Срещу жалбата е постъпило възражение в срока по чл. 351, ал. 4 НПК от повереника на частните обвинители. Повереникът счита, че за подсъдимия е преклудирана възможността да оспорва фактите по обвинителния акт и доказателствата от досъдебното производство, доколкото съдебното заседание се е развило по особените правила на глава 27 НПК; че жалбата не съдържа разпознаваеми нарушения на закона, нито смислени доводи за прекомерност на наказанието. Във възражението се отправя искане за оставяне в сила на въззивното решение.

Пред касационния съд защитникът на подсъдимия П. поддържа доводите, изложени в касационната си жалба и оспорва възраженията на частните обвинители, развити в становището на повереника им. Защитникът пледира за наличие на изключителна вина на пострадалия за настъпване на пътно - транспортното произшествие, като иска оправдаването на подсъдимия, позовавайки се на отделни решения на ВКС; че съдилищата е следвало да проверят всички възможни механизми на пътното произшествие, независимо от реда, по който се е развило съдебното производство – по глава 27 НПК; алтернативно твърди, че липсва причинна връзка между поведението на подсъдимия и настъпилия резултат, доколкото противоправното поведение на пострадалия е прекъснало причинния процес; че степента на съпричиняване следва да се отчете като изключително смекчаващо обстоятелство и наказанието да се определи при условията на чл. 55 НК. Защитникът отправя искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия; алтернативно за приложение на чл. 55 НК или намаляване на наказанието до предвидения в закона минимум.

В съдебните прения пред ВКС повереникът на частните обвинители адвокат М. оспорва доводите в касационната жалба и счита процесуалното поведение на подсъдимия и неговия защитник за неприемливо; счита, че подсъдимият е снимал с телефона си по време на управлението на автомобила и поради това не е следил внимателно пътната обстановка; че не е реагирал изобщо на пътните препятствия и поради това липсват спирачни следи на местопроизшествието; че липсва съпричиняване от страна на пострадалия.

Пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и за оставяне в сила на въззивното решение. Според прокурора в жалбата липсват конкретни доводи за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, а се съдържан принципни положения от съдебната практика, че признанието на фактите в процедурата по глава 27 НПК не означава признание за вина; че вина за произшествието имат и двамата водачи на моторни превозни средства, а не само пострадалия; че е налице причинна връзка между нарушението на скоростта, допуснато от подсъдимия и настъпилия общественоопасен резултат; че въззивната инстанция е съобразила сочените от защитата обстоятелства при определяне на наказанието; че наказанието е справедливо при отчитане на предишните административни наказания, наложени на подсъдимия за нарушения на ЗДвП, използването на телефона от подсъдимия по време на управление и то не с навигационна цел, голямото превишение на скоростта.

Подсъдимият Г. П. в лична защита изразява съгласие с казаното от защитника си и изказва съжаление, а в последната си дума моли да бъде намалено наказанието.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното: С присъда № 5 от 3.02.2025 г. по н. о.х. д. № 1124/2024 г. Благоевградският окръжен съд е признал подсъдимия Г. Н. П. за виновен в това на 5.08.2023 г., на път ІІІ-108, в посока П. - С., при управление на моторно превозно средство, нарушил правилата за движение по пътищата – на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на К. С. З., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, вр. с чл. 58а, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 НК му наложил наказание в размер на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК отложил изпълнението за изпитателен срок от три години, а на основание чл. 343г НК му наложил наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. С присъдата в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски – в полза на ОД на МВР – Благоевград да заплати 3 359.40 лв, разноски от досъдебното производство, както и 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.

По жалби на частните обвинители Н. З., К. З. и Ж. З., чрез повереника им адвокат М. и на защитника на подсъдимия адвокат Х., пред Софийския апелативен съд е било образувано в. н.о. х.д. № 654/2025 г., приключило с решение № 349 от 31.10.2025 г., с което на основание 334, т. 3 и т. 6, вр. с чл. 337, ал. 2, т. 1 и чл. 338 НПК въззивният съд изменил присъдата в частта за наказанието – увеличил наказанието лишаване от свобода от две на три години; изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК от три на пет години; наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство две на три години; потвърдил първоинстанционната присъда в останалата част.

Касационната жалба на подсъдимия е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Касационният жалбоподател формално излага доводи за нарушения на закона и за явна несправедливост на наказанието. Във вид на аргументи за нарушения на закона подсъдимият развива съображения за това, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при провеждане на производството по реда на чл. 371, т. 2 НПК – твърди, че съдът не е анализирал доказателствата по делото, които подкрепяли направеното признание на фактите по обвинителния акт; не е извършил анализ на заключенията на съдебно автотехническите експертизи в частта, в която се приема, че поведението на пострадалия било равностойна причина за пътно - транспортното произшествие. Така очертаните оплаквания на подсъдимия по същество представляват твърдения за съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция, които следва да бъдат обсъдени с приоритет, доколкото от тяхната основателност зависи по-нататъшния ход на касационната проверка.

1. По доводите за съществени процесуални нарушения Подсъдимият и неговият защитник настояват, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата от досъдебното производство, които подкрепят признанието на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, като конкретно се твърди, че не са обсъдени заключенията на автотехническата експертиза.

Този довод е неоснователен.

В процедурата по съкратено съдебно следствие на основание чл. 371, т. 2 НПК съдът е длъжен да провери доколко направеното от подсъдимия признание на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство.

Положителният отговор на този въпрос е намерил отражение в определението по чл. 372, ал. 4 НПК, което първоинстанционният съд е отразил в съдебния протокол – л. 59 от съдебното дело на ОС – Благоевград. Впоследствие в мотивите на присъдата съдът, прилагайки чл. 373, ал. 3 НПК, е приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се е позовал на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Видно от л. 67 от първоинстанционните мотиви, Окръжният съд е изброил конкретно онези доказателствени материали от досъдебното производство, които подкрепят признанието на фактите от подсъдимия, като накратко е посочил, защо ги кредитира. В тази процедура, за разлика от традиционното съдебно следствие, подробен доказателствен анализ не е необходим, а освен това не се отбелязани значими противоречия в доказателствата, които да са налагали тяхното нарочно обсъждане.

В т. 4 от ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС се обосновава, че „необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е надлежно приобщените и проверените гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти. Незначителните противоречия в доказателствените материали не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата.“ В този смисъл ВКС намира, че доказателственият коментар, осъществен от инстанциите по фактите е съответен на изискванията и ограниченията, наложени в производството по чл. 371, т. 2 НПК.

Апелативният съд е подходил законосъобразно при оценката си за процесуалните действия на първата инстанция при допускане и провеждане на съкратеното съдебно следствие. Защитата е отправила към въззивната инстанция възражения и искания за изследване и на други варианти за механизма на пътното произшествие, на които обосновано е даден отговор, че поради естеството на процедурата не се допускат и събират доказателства за фактите, приети за установени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Всички обстоятелства, които характеризират пътното произшествие – условията на пътното платно, скоростта на движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия, местоположението на моторното превозно средство, управлявано от пострадалия, мястото на удара, настъпилите общественоопасни последици – са описани подробно и безпротиворечиво в обвинителния акт и са признати от подсъдимия. Това се отнася и до фактите за причинната връзка между поведението на подсъдимия и настъпилото произшествие, както и за приноса на пострадалия за причиняването на резултата. Както причинната връзка, така и съпричиняването са фактически, а не правни въпроси, които недвусмислено са описани в обвинителния документ, поради което подсъдимият не може да ги оспорва в производството по чл. 371, т. 2 НПК.

Както пред въззивния съд, така и пред касационната инстанция подсъдимият практически прави опит да оттегли признанието си за част от фактите, но както изрично се приема в т. 8.3 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС „недопустимо е изявлението на подсъдимото лице по чл. 371, т. 2 НПК да бъде оттеглено след обявяване на съдебния акт по чл. 372, ал. 4 НПК. Когато самопризнанието е обосновало прилагане на правилата на диференцираната процедура, процесуалният закон не предвижда оттеглянето му в хода на наказателния процес. Противното би довело до невъзможност да бъдат постигнати целите на особеното производство, създава условия за процесуална злоупотреба и правна несигурност.“

При тези съображения ВКС приема, че САС не е допуснал процесуални нарушения, приемайки, че съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, допуснато и проведено пред първата инстанция, е било в пълно съответствие с изискванията на глава 27 НПК.

2. По доводите за нарушение на закона

Основните възражения на подсъдимия и защитника му се свеждат до твърдение за несъставомерност на фактите по обвинителния акт, тъй като подсъдимият не е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, което да е в причинна връзка с общественоопасните последици, а причина за произшествието е изцяло виновното поведение на пострадалия.

Фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, така както са признати от подсъдимия, съответно приети за установени от съдилищата на основание чл. 373, ал. 3 НПК сочат, че Г. П. е управлявал моторно превозно средства по пътя П. – С. със скорост на движение 120.09 км/ч, при разрешена скорост за извънградски условия 90 км/ч; че когато се намирал на 106.20 м. от мястото на удара подсъдимият забелязал навлизащия в неговото платно автомобил, управляван от пострадалия; че опасната зона за спиране при установената скорост на подсъдимия била 121.86 м.; че подсъдимият не намалил скоростта при възникване на опасността, а навлязъл в лявата насрещна лента; че ако подсъдимият се е движел с разрешената скорост от 90 км/ч, то ударът с превозното средства, управлявано от пострадалия би бил предотвратим; че маневрата, извършена от пострадалия не е била разрешена и навлизането му в пътната лента, в която се намирал автомобилът на подсъдимия, има принос към настъпване на произшествието.

При така установените факти САС е приложил закона правилно, като е приел, че нарушението на подсъдимия на чл. 21 от ЗДвП е причина за настъпване на пътното произшествие; че в равна степен причина за удара е и нарушението на чл. 25 ЗДвП, допуснато от пострадалия при извършване на предприетата от него маневра. В съгласие със закона и установената съдебна практика на ВКС са крайните изводи на въззивния съд, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК

3. По възражението за явна несправедливост на наказанието Задълженията на въззивната инстанция по установяване на смекчаващите и отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства са изпълнени отговорно, като тези релевантни факти са разкрити изчерпателно, в обем, необходим и достатъчен за правилната индивидуализация на наказанието.

Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на САС с въззивните жалби на частните обвинители и на защитника възражения са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения – л. 94 и л. 95 от въззивното дело, е видно, че всички оплаквания на защитника и на частните обвинители са били мотивирано и внимателно обсъдени.

Въззивната инстанция законосъобразно е отчела като смекчаващи отговорността на подсъдимия фактори липсата на предишни осъждания, добрите данни за личността, както и факта на установения принос на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици.

В съответствие със закона са и доводите на въззивната инстанция за това, че предишните многобройни административни наказания, наложени на подсъдимия със седем наказателни постановления и шестнайсет фиша за кратък период от време – 2021 – 2023 г., определят П. като недисциплиниран водач и са от естество да завишат обществената опасност на дееца. С отегчаващ отговорността характер са и признатите от подсъдимия факти, съдържащи се в обвинителния акт – че по време на управление на автомобила с превишена скорост подсъдимият излъчвал на живо в приложението Инстаграм чрез камерата на телефона си – което сочи, че П. не е следил с необходимото внимание пътното платно и в цялост пътната обстановка. В този смисъл неоснователно е възражението за недоказаност на този факт, доколкото той е изложен в обстоятелствената част на обвинителния акт, признат е от подсъдимия и не може в процедурата на съкратено съдебно следствие да се оспорва. С отегчаващ характер е и факта на многократното превишаване на разрешената скорост от подсъдимия – при разрешена скорост от 90 км/ч, той е управлявал автомобила с превишение от повече от 30 км/ч – 120.09 км/ч.

При така законосъобразно установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства въззивният съд е отмерил наказанието лишаване от свобода в размер незначително над минималния, което е в съответствие с целите на наказанието по чл. 36 НК.

Неоснователни са претенциите на защитата за придаване на допълнителна смекчаваща тежест на приноса на пострадалия към причиняване на общественоопасните последици. Поведението на пострадалия има равноценен принос към причиняване на резултата, и не следва да се определя като „значителна“ или „изключителна“ причина, тъй като нито едно от двете квалификации не почива на фактическа основа, а както е известно причинната връзка, вкл. и съпричиняването, е въпрос на фактическа, а не на правна преценка.

При законосъобразно установените факти, имащи значение за индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода, САС е приложил закона без да отчете на основание чл. 2, ал. 2 НК по-благоприятния закон, който е действал към момента на извършване на деянието. Наказанието лишаване от свобода следва да се определи в рамките на предвиденото в чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК, действал към 5.08.2023 г., а именно от две до шест години лишаване от свобода. Това е така, тъй като изменението на закона, предвиждащо завишен минимум от три години и завишен максимум от осем години лишаване от свобода е обнародвано в ДВ, бр. 67 от 2023 г. на 4.08.2023 г., което е влязло в сила на 7.08.2023 г., т. е. три дни след обнародване на закона (според чл. 5, ал. 5 от Конституцията, доколкото в ПЗР на ЗИД на НК, обн. ДВ, бр. 67/2023 г. не е предвидено друго)

При това положение законосъобразното наказание лишаване от свобода би следвало да бъде определено, както и САС установява незначително над минимума, т. е. 3 години лишаване от свобода, което при условията на чл. 58а, ал. 1 НК трябва да бъде намалено на две години лишаване от свобода. В този смисъл въззивното решение следва да бъде изменено.

Неоснователно е възражението на подсъдимия за определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК – не е налице нито хипотеза на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито едно от тях, а именно приноса на пострадалия към резултата, няма характер на изключително. Не почива на фактическа основа изводът на подсъдимия, че поведението на пострадалия било изключителната или решаваща причина за пътното произшествие. Според фактите по обвинителния акт, поведението на подсъдимия и това на пострадалия имат равен принос към настъпване на общественоопасните последици, което изключва възможността да се придаде по-голямо наказателноправно значение на поведението на пътя на починалия К. З..

Като последица от намаляване на наказанието лишаване от свобода следва да бъде намален изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 НК от пет на три години, както и наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство от три на две години.

При тези съображения ВКС приема, че така определените на подсъдимия П. наказания от две години лишаване от свобода и две години лишаване от право да управлява моторно превозно средство, са справедливи, отговарят на установения паритет на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства и пълноценно ще постигнат целите на наказанието – да се поправи и превъзпита дееца и да въздейства предупредително и възпитателно спрямо него и останалите членове на обществото.

В обобщение ВКС счита, че в рамките на възложената му компетентност и предоставените от закона правомощия следва да измени атакувания акт на Апелативен съд – София по в. н.о. х.д. № 653/2025 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ решение № 349 от 31.10.2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 654/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, Наказателно отделение, 7. Състав, като намалява наложеното на подсъдимия Г. П. наказание от три на две години лишаване от свобода, намалява изпитателния срок от пет на три години лишаване от свобода, намалява наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство от три на две години.

Оставя в сила решението в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.