ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5533
гр. София,
01.12.2025 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЗЛАТИНА РУБИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 3955 по описа за 2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК
Делото е образувано по повод касационни жалби срещу Решение № 2973 от 15.05.2025 г. по в. гр. д. № 8919/2025 г. на ГС – София по предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ.
Жалбоподателят Н. Б. У. чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му с която са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване.
Жалбоподателят З. В. С., чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението, в частта му с която е частично отхвърлен иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Обжалвано е решението и в частта му относно разноските, имаща характер на определение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за незаконно и е отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на З. В. С., извършено със Заповед № З-РК122/17.03.2021 г. на Ректора на Нов български университет; възстановил е на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ З. В. С. на заеманата до уволнението длъжност „Асистент“ в Магистърски факултет на Нов български университет, като е осъдил Нов български университет да заплати на З. В. С., на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 2 КТ сумата от 614,27 лева, представляваща разликата в заплатите, които е получавал на предишната си длъжност и новата такава за периода от 17.09.2021 г. до 06.10.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.11.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, включително и в частта относно съразмерно присъдените разноски.
Въззивният съд е посочил, че решението на първостепенния съд по гр. д.№ 64312/2021 г. по описа на РС - София, в която съдът е отхвърлил като неоснователни иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ за разликата над сумата от 614,27 лева до пълния претендиран размер от 6166,18 лв. и за периода от 08.04.2021 г. до 16.09.2021 г., както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 373,40 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по чл. 225, ал. 2 КТ за периода от 08.04.2021 г. до 11.11.2021 г., като необжалвано е влязло в законна сила, поради което и не подлежи на проверка.
За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че ищецът и ответникът са били обвързани от трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 12.10.2001г., по силата на което З. С. е заемал длъжността „асистент“ по финансово и данъчно право, както и че със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г., издадена от Ректора на Нов български университет на ищеца е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“.
По делото е представена Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г., издадена от Ректора на Нов български университет, с която на ищеца е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“. От съдържанието на заповедта се установява, че наказанието е наложено поради неизпълнение на задълженията на ищеца за периода от 22.12.2020 г. до 26.01.2021 г. да проведе упражнения със студентите в електронна среда в подробно посочени в заповедта дати и часове; че за периода от 23.12.2020 г. до 10.02.2021 г. не е изпълнил задължението си като щатен преподавател в НБУ, да провежда в електронна среда консултации със студентите, както и че в периода от 22.12.2020 г. до 09.02.2021 г. в нарушение на служебните си задължения, не е провел текущо оценяване на студентите, на които не е възлагал задания за писмени работи, не е провел изпити и не е поставил оценки на студентите по преподаваната от него дисциплина, не се е явявал в повече от два последователни дни в разпоредената от Ректора с изрични писмени заповеди електронна среда на обучение – нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 7 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, поради което му е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ и трудовото му правоотношение е прекратено на осн
Въззивният съд е приел, че спорния въпрос по делото е дали е спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ. Прието е за установено, че преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят е изготвил искане за даване на обяснения с изх. № П-РЕ-И-227 от 11.02.2021 г. и искането е изпратено до ищеца на известния му за работодателя адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ап. 59 чрез куриерска фирма „Еконт“ на 12.02.2021 г., което видно от приложените разпечатки и справки за движението на пратката са направени опити за връчване на пратката на 16.02.2021 г. в 18.07ч. и на 18.02.2021 г. в 12.30 ч., които опити са били неуспешни, поради което пратката е върната на подателя Нов български университет. Посочено е, че повторен опит за връчване на горепосочения адрес е направен и с куриерска фирма „Л. Е. , като в представената по делото обратна разписка е отразено, че адресът е посетен на 20.02.2021 г. в 11.30 ч. и на 23.02.2021 г. в 15.30 ч., но при позвъняване не е имало отговор, като от офиса на куриера е направен опит за свързване по телефон два пъти на 25.02.2021 г. в 09.36 ч., но никой не е отговорил на позвъняванията, след което пратката е била върната на подателя Нов български университет. Съдът е посочил, че освен чрез спедитори, работодателят е направил опит да връчи на работника искането за даване на обяснения и на електронната поща, но съобщението с прикаченото като файл искане за обяснения не е доставено до получателя, като електронното съобщение е върнато на подателя с отбелязване, че не може да бъде доставено, тъй като електронният адрес е блокиран.
Съдът е приел че в случая искането за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ не е връчено надлежно на ищеца, доколкото по делото трудов договор от 12.10.2001 г. не се установява страните по него да са уговорили че съобщение, касаещо трудовото правоотношение, ще се счита за надлежно връчено чрез достигането му до предварително посочен от страната адрес, а и според въззивния съд такава фикция не е уредена и в Кодекса на труда. Съдът е посочил, че съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система, но пред съда не са ангажирани категорични доказателства, че ищецът е посочил конкретна информационна система за получаване на електронни изявления. Дори и да се приеме, че това е така обаче, от доказателствата по делото е видно, че съобщението не е постъпило в информационната система, използвана от ищеца, поради блокиране на електронния адрес на подателя. За неоснователно е прието възражението на университета, че е обясненията не са били взети поради вина на служителя. Прието е, че съгласно константната съдебна практика такова виновно поведение на работника или служителя (по смисъла на чл. 193, ал. 3 КТ), препятстващо събирането на обяснения (писмени или устни) от него, несъмнено е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят, без извинителна причина, в рамките на предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения. Виновно поведение на работника или служителя по смисъла на чл. 193, ал. 3 от КТ е налице и тогава, когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения, като например: откаже да го приеме, когато то му се връчва лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя; промени или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя си за това и пр.
Въззивният съд е счел, че в процесния случай не може да се приеме, че е налице виновно поведение от страна на служителя, което е препятствало възможността да му бъде връчено искането за даване на обяснения, тъй като по делото не се твърди, а и не се установява от представените доказателства служителят да е променил адреса си и да не е уведомил работодателя за това, нито са представени доказателства и искането за обяснения да му е връчено при отказ. Направените неуспешни опити за доставка чрез куриерски фирми на пратката, съдържаща искането за обяснения, също не биха могли да бъдат вменени във вина на ищеца доколкото неоткриването му на адреса четири дни (които не са последователни) не води след себе си до единствения възможен извод, че същият е целял да усоети получаването на пратката. Не се установява работодателят да е положил всички необходими усилия искането за даване на обяснения да достигне до знанието на служителя-ищец, още повече предвид факта, че самият работодател излага твърдения за трудности в комуникацията си с него.
Прието е, че дисциплинарното наказание – уволнение е постановено в нарушение на чл. 193, ал. 2 КТ и наложеното със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г. на Ректора на НБУ дисциплинарно наказание „уволнение“ е незаконно и следва да се отмени.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е прието, че с оглед извода за основателност на обуславящия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, следва, че основателен е и обусловеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, поради което постановил възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност „асистент“ в Магистърски факултет на Нов български университет, каквото е наименованието на длъжността на ищеца, от която е бил уволнен.
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ въззивният съд е приел, че след прекратяването на трудовото правоотношение ищецът е работил и е получавал трудово възнаграждение, което е било по – ниско от получаваното при бившия му работодател, поради което му се дължи разликата в заплатите от датата на прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника, което е прието, че е станало на 17.09.2021 г., като е изчислил на основание чл. 162 ГПК размера на сумата, до който предявеният иск се явява основателен – 614,27 лева. По аргументи за липса на забава на длъжника-работодател е отхвърлил иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По жалбата на Нов български университет.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението са поставени за разглеждане въпроси от значение за спора: длъжен ли е работодателят да търси други начина за връчване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, различни от посочените в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 КТ, приложима ли е разпоредбата на чл. 193, ал. 3 КТ в случаите, в които уволняваният служител осуетява връчването на искане за обяснения чрез неполучаване на писма, изпращани по куриерски фирми, кои са случаите на неприложимост на чл. 193, ал. 3 КТ, допустимо ли е заповед за дисциплинарно уволнение да бъде връчена чрез представянето като писмено доказателство по съдебно дело и счита ли се тя връчена по смисъла на чл. 195, ал. 2 КТ, счита ли се за връчване представянето на заповед за дисциплинарно уволнение като доказателство по дело различно от това за незаконност на уволнението, налице ли е виновно поведение на служителя, който осуетява връчване на искане за обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ и на заповед за уволнение, като не получава кореспонденция, изпращана с препоръчано писмо с обратна разписка и куриерски фирми на адреса посочен в трудовия договор след като не се явява на работа, приложима ли е в този случай разпоредбата на чл. 193, ал. 3 КТ. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.Позовава се на казуална практика на ВКС в решения постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Настоящият състав намира, че поставените за разглеждане въпроси са относими към приложението на разпоредбата на чл. 193 и чл. 195 КТ . В константната практика на ВКС, обективирана и в решение по гр. д. № 507/2015 г. на IV – г. о., е посочено, че разпоредбата на чл. 193, ал. 2 КТ не се прилага, когато обясненията на работника не са били изслушани по негова вина - чл. 193, ал. 3 КТ. Обясненията на работника не са били изслушани по негова вина във всички случаи, когато работодателят е поискал обяснения за дисциплинарното нарушение и не е получил такива от работника, независимо от причините за отказа да се дадат обяснения; когато работодателят е поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, в т. ч. случаите, когато работникът не може да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си; не се е явил, за да получи препоръчаната пратка, съдържаща искане за даване на обяснения или по какъвто и да е начин е осуетил възможността изявлението на работодателя с искане за обяснения да достигне до него. Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената практика, доколкото по делото е установено, че ищеца не е възпряпятствал дисциплинарното производство, респективно не му е предоставена възможност да изложи възраженията си във връзка с констатираните в дисциплинарното производство нарушения на трудовата дисциплина. Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната от жалбоподателя казуална практика на ВКС обективирана в Решение по гр. д. № 1877/2010 г. на IV – г. о./и цитираното в него решение по гр. д. № 507/2009 г. на III г. о. и решение по гр. д. № 410/2011 г. на III г. о./, в които е прието, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване; че за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; че редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги. В случая е констатирано, че препоръчаната пратка на два пъти е върната като непотърсена и работника не е узнал за дисциплинарното производство образувано срещу него.
По поставените от този жалбоподател въпроси съдът е постановил решението при съобразяване с практиката на ВКС, която не е неправилна и не е необходимо да бъде променяна, поради което не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По жалбата на З. В. С..
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят поставя за разглеждане правните въпроси от значение за спора, уточнени от настоящия състав: задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви по съществото на спора, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК, длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения с въззивната жалба, задължен ли е въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, за задължението на въззивния съд да изготви нов доклад по чл. 146 ГПК с оглед даване указания на страните по размера на претендираното обезщетение по чл. 225 КТ. Поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК-очевидна неправилност на решението.
Настоящият състав намира, че по въпросите касаещи задължението на съда да постанови решението си, след като е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изследва всички доказателства по делото, не е налице основание по чл. 288, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд следва да постави на самостоятелна оценка и да обсъди в пълнота обстоятелства от значение за спора, включително и дали към момента на сключване на договора за цесия за цесионера са преминали действително притежавани от цедента права до посочения в цесията размер, тъй като спазването на процесуалните правила уредени в чл. 12, чл. 235 ГПК е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт.
По отношение на задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и да изложи собствени мотиви е налице трайна практика на ВКС, включително и посочената от касатора. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на исковете и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика
Касационно обжалване следва да бъде допуснато и по въпроса касаещ приложението на чл. 225 КТ. В константната казуална практика обективирана например в решение по гр. д. № 3226/2023 г. на IV – г. о. се приема, че по силата на чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, пред което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца. В ал. 2 на същата разпоредба е конкретизирано, че когато през времето по ал. 1 работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата в заплатите. Съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ брутното трудово възнаграждение, служещо за база за определяне на обезщетението по чл. 225 от КТ, е полученото от работника или служителя такова за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото естеството на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е да обезщети работника при определен вид имуществени вреди - пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил, ако не беше фактът на незаконното уволнение, то когато е получавал трудово възнаграждение от друг работодател за периода на незаконното уволнение, за този период ищецът няма право на пълното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като няма причинна връзка между противоправното поведение на работодателя и неполученото трудово възнаграждение за този период.
Решението не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност се свързва с особено тежък порок наобжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie“ пряко - въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която е резултат от нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост на изводите на въззивния съд, може да бъде констатирана само по реда на чл. 290 ГПК след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не и в производството по чл. 288 ГПК. По частната жалба на З. С.
По определението по чл. 248 ГПК за разноските:
Въззивният съд е разгледал и подадената от ищeца частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК от 19.04.2024 г., и го е потвърдил с решението си, в която част въззивното решение има характер на определение.
Прието е, че съгласно ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно 12 разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. От граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. Посочено е, че в практиката се приема, че само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. С оглед на горното и доколкото ищецът не е представил пред първоинстанционния съд доказателства за реалното извършване на претендираните от него разноски правилно съдът не е присъдил такива в негова полза. Доколкото предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ е отхвърлен частично, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – изцяло, то правилно в полза на работодателя ответник са присъдени разноски по правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че неоснователни се явяват и оплакванията, изложени от частния жалбоподател за допуснато от съда процесуално нарушение при изготвянето на доклада по делото с твърдения, че в същият следвало да бъде указано на страната, че следва да ангажира доказателства за сторените от нея разноски, в случай, че претендира такива. Такова задължение обаче няма вменено на съда от процесуалния закон, доколкото в чл. 146 ГПК, се съдържа изискване да бъде разпределена доказателствена тежест само относно фактите и твърденията на страните, свързани с повдигнатия пред съда правен спор, а не относно отговорността за разноските, която се урежда от други процесуални норми.
На следващо място съдът е счел за неоснователни и оплакванията за липса на компетентност на гражданските съдилища да присъждат данък добавена стойност на претендирано от едната страна по спора адвокатско възнаграждение. Съдът се е позовал на § 2а от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Посочено е, че по този въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в определение № 782/12.12.2014 г., по ч. т.д.№ 3545/2014 г., II ТО на ВКС, както и определение № 109/18.02.2016 г., по ч. т.д.№ 1983/2015 г., I ТО на ВКС, съгласно които когато се касае за възнаграждение на адвокат, регистриран по ЗДДС, върху възнаграждението по Наредба №1/2004 г. се начислява ДДС, което се счита неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. Ако е установено по делото, че адвокатът, за чието възнаграждение страната е направила разноски, е регистриран по ЗДДС и че страната е платила на адвоката и сумата за дължимия ДДС, тази сума се счита за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение и следва да се съобрази при присъждането на разноски по делото.
Съдът е намерил за неоснователно и възражението на жалбоподателя по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят З. В. С. е поставил въпроси относими към възможността да бъдат присъдени разноски на лице, което не е защитавано по делото от адвокат, в който случай следва ли да бъде представян списък по чл. 80 ГПК, за да бъдат присъждани разноски за съответната инстанция, както и следва ли да се присъжда ДДС върху присъдените разноски за заплатено одвокатско възнаграждение.Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на соченото основание.Съгласно правната норма, уредена в чл. 80 ГПК, страната, която е поискала присъждане на разноски, следва да представи на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, като санкцията за неизпълнение на това процесуално задължение е свързана с лишаването от активната процесуална легитимация за изменение на окончателния съдебен акт в частта му за разноските. Списъкът представлява документ, в който са изброени видът и размерът на разноските, като той трябва да бъде съставен и дори когато е извършен само един разход в производството, какъвто е настоящият случай. Но в конкретния случай не е представен нито отделен, нито инкорпориран в друг документ списък на разноските – с конкретно изброяване на вида и размера на сторените от частния жалбоподател съдебни разноски. Както бе изяснено, правната норма, уредена в чл. 80, изр. 2 ГПК, установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а именно - представяне на списък за разноските, като липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението.
Съгласно изискването на чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, в противен случай тя няма право да иска изменение на решението, съответно определението, в частта за разноските. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В мотивите по т. 2 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г., постановено по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че списъкът на разноските по чл. 80 ГПК съдържа изброяване на всички разходи, които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени. С оглед на това и в постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 546/ 16.10.2015 г. по ч. т.д. № 2014/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 21/ 20.01.2016 г. по т. д. № 1011/2015 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., определение № 47/ 11.03.2021 г. по гр. д. № 2827/2019 г. на ВКС, ГК, IІ г. о. и определение № 1271/ 16.05.2024 г. по т. д. № 165/ 2024 г. на ВКС, ГК, I т. о., се приема, че представянето на списък по чл. 80 ГПК представлява конкретизация на искането на страната за присъждане на разноски чрез изброяване на претендираните за заплащане разходи, които се сочат в абсолютни цифри, без да са необходими допълнителни изчисления. Следователно съдържанието на искането на страната за възстановяване на направените от нея разноски се определя от изброените в представения списък разходи по водене на делото. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес, при произнасянето си по разпределяне на отговорността за разноски съдът е ограничен от съответното искане на страната. Когато тази страна е представила списък по чл. 80 ГПК, от който се определя какво е нейното искане, ограничението за съда при произнасянето му е до включените в този списък разходи. Както е посочено изрично в определение № 47/ 11.03.2021 г. по гр. д. № 2827/2019 г. на ВКС, ГК, IІ г. о., дори и страната да е представила в производството доказателства за направен разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че тя не претендира присъждането му към релевантния момент, а именно приключване на производството пред съответната инстанция.
Отговорността за разноските по чл. 78, ал. 3 ГПК е предвидена законна последица от отхвърляне на предявения иск спрямо ответника, т. е. е санкция спрямо ищеца за предявен неоснователен иск.Следователно законът не е предвидил справедливостта като критерий за преценка за размера на дължимите разноски на ответниците.
Освобождаването на страните от заплащане на такси и разноски по реда на чл. 83 ГПК касае само сумите, които те дължат за разглеждане на делото и за извършване на поисканите от тях процесуални действия по събиране на доказателствата, за които ГПК предвижда това /разноски за експертизи, довеждане на свидетели, оглед, освидетелстване и др./, но не и сумите, които следва да бъдат заплатени на другата страна по реда на чл. 78 гпк при приключване на делото. съдът не разполага с компетентност да освободи страната от заплащане на разноските по чл. 78 ГПК, тъй като тези разноски са последица от отговорността на тази страна за неоснователно предявяване на претенция спрямо насрещната страна в процеса /респективно за неоснователно оспорване на предявен срещу нея иск/. именно по повод на неоснователно предявената претенция /респективно неоснователното оспорване на иска/ насрещната страна е неправила разноски за извършване на процесуални действия по осъществяване на защитата си, които разноски й се е дължат на основание чл. 78 ГПК.
Съобразявайки практиката на ВКС съдът е приел, че е неоснователно и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. В същата се приема, че преценката за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение се извършва като съдът прецени фактическата и правна сложност на делото и обема и сложността на извършената от пълномощника на ответника по касационната жалба работа /подаване на отговор на касационната жалба, без процесуално представителство по делото на ВКС/, както и отчитайки решение на СЕС по дело С-438/22 г.Преценката е за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Фактическата сложност се обуславя от широк кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за основателността на претенциите.
Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и частта му относно присъдените разноски, имаща характер на определение.
Жалбоподателят е направил и особено искане:
ВКС да отправи запитване до СЕС доколко в транспонирания вариант на Директива 2006/112/ЕО та Съвета от 28.11.2006г. относно общата систавма на данъка върху добавената стойност в националното ни право липсва и не е предвидено физически лица да възстановяват заплатено в бюджета ДДС,но националната съдебна практика е насочена към осъждане на физическите лица да възстановяват съдебна практика.
Когато прецени, че от значение за правилното решаване на делото е тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз, съдът може да направи запитване до Съда на Европейските общности и това запитване може да бъде направено по всяко време в хода на инстанционното производство по делото – чл. 234, ал. 2 от Договора за създаване на Европейска общност. Преюдициалното запитване може да бъде направено служебно или по искане на страната (чл. 629, ал. 1 ГПК), т. е. страната не е обвързана от срок да поиска от съда, пред който делото е висящо, да отправи запитване. В случая обаче такова преюдициално запитване вече е било отправяно и СЕС се е произнесъл с решение С/744/23.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция разноските направени за производството пред ВКС следва да останат за страните така както са направени от всяка едно от тях.
Предвид изложените съображения съдът:
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2973 от 15.05.2025 г. по в. гр. д. № 8919/2025 г. на ГС – София, с което са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решението в частта му, имаща характер на определение, с което е потвърдено определението по чл. 248 ГПК от 19.04.2024 г. по гр. д.№8919/2024г. на Софийски районен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: