РЕШЕНИЕ

№ 529

Г р. София, 08 декември 2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Валя Рушанова

ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев

Е. К.

при участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурор С. М., изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 687/2025 година и съобрази следното:

Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалби на подсъдимия П. М. С., лично, и от упълномощения му защитник - адв. Д. А., срещу решение № 421 от 04.12.2024 г., постановено по ВНОХД № 20241000601164/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 102 от 03.06.2024 г., на Софийски градски съд, по НОХД № 20231100207006/2023 г..

В касационните жалби, подадени поотделно от подсъдимия и неговия защитник, се релевират доводи по всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК.

В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и в двете касационни жалби се излагат оплаквания във връзка с формиране на вътрешното убеждение в нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като конкретните доводи могат да се обобщят по следния начин: превратно и едностранчиво тълкуване на събраните гласните доказателствени средства и писмените доказателства по делото, осъждане на подсъдимия единствено въз основа на данните от специални разузнавателни средства(СРС), процесуалната негодност на определени доказателствени средства(свидетелските показания на св. Р. Я. и протокола за претърсване и изземване на лекия автомобил), незаконосъобразното приобщаване на 6-те антични монети в противоречие с чл. 110 от НПК, както и необосноваността на кредитираната Нумизматична и археологическа експертиза(НАЕ) и незаконосъобразният отказ да бъде назначена повторна тройна експертиза относно установяване на автентичността на една от процесните монети. Излагат се съображения, че фактическите положение по делото са приети при липсата на обективен и самостоятелен анализ на събраната доказателствена съвкупност, както и че липсва отговор на всички защитни възражения, което в своята съвкупност води до липсата на мотиви. Прави се също така оплакване, че подсъдимият е осъден за обвинение, за което не е бил предаден на съд, тъй като решаващият съд е променил съществено фактическата обстановка и едва за първи път в мотивите на първоинстанционната присъда е посочена привръзката на обвинението с чл. 146 от ЗКН, без наличието на изменение на обвинението по чл. 287, ал. 1 от НПК.

Материалният закон се твърди да е приложен неправилно в резултат на допуснатите нарушения на правилата за анализ и оценка на доказателствата, довели до неправилното осъждане на подсъдимия като автор на инкриминираното престъпление, вместо починалото лице Б. Д., сочен от защитата като реалния извършител на процесното деяние. Твърди се също, че описаното деяние се явява несъставомерно от обективна и субективната страна, като въззивният съд неправилно е посочил, че срокът по чл. 93, ал. 1 от ЗКН не се прилага за архитектурни обекти на основание чл. 160, ал. 1 от ЗКН и същият е бил изтекъл към датата на деянието. Заявява се също, че следва да намери приложение чл. 9, ал. 2 от НК с оглед на ниската стойност на предмета на престъплението, запазеността на процесните монети, обстоятелството, че не всички са били притежание на подсъдимия, както и че една от тях е съвременен фалшификат.

По отношение на явната несправедливост на наказанието са изложени съображения, че неправилно не е намерило приложение чл. 55 от НК, тъй като по делото са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и не е отчетено като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство неразглеждането на делото в разумен срок. Според защитата при налагането на наказанието не са били отчетени чистото съдебно минало, възрастта, семейното и имотното състояние на подсъдимия и процесуалното му поведение, а при обосноваване на високата обществената опасност въззивният съд е изложил бланкетни и неконкретни мотиви.

В двата сезиращи касационната инстанция документа е заявено искане за отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение.

В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият П. С. и упълномощеният му защитник, адв. Д. А., поддържат подадените жалби в съдебно заседание пред настоящата инстанция, по изложените в тях съображения. В пледоарията си защитата акцентира върху неправилното приложение на материалния закон вследствие на извършените съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата в противовес с чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. При условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото обвинение или да се измени решението, като дължимата санкция се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства.

Представителят на ВКП, изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага решението на Софийски апелативен съд да бъде оставено в сила. Счита, че оплакванията във връзка с нумизматичната и археологическа експертиза не намират почва, доколкото същата е отговорила изчерпателно на поставените въпроси относно автентичността на античните монети, предмет на делото, а експертите са с необходимата специална компетентност. Неоснователно се явява според прокурора и възражението относно порочното приобщаване на веществените доказателства – процесните монети, доколкото същите са описани в протокола за претърсване и изземване, който е бил одобрен по надлежния ред поради изготвянето му в условията на неотложност. Счита, че предвидените наказания са справедливо наложени, при правилното отчитане на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства с оглед конкретните обстоятелства по делото.

В последната си дума подсъдимият П. С. моли да бъде оправдван.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на касатора и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 102, постановена на 03.06.2024 г. от Софийски градски съд, по НОХД № 20231100207006/2023 г. подсъдимият П. М. С. е признат за виновен в това, че на 02.06.2022 г., около 14:00 часа, в гр. София, на бул. А. С. в лек автомобил Марка „****“, модел „А.“ с peг. [рег. номер на МПС] , е държал повече от три археологически обекта, а именно пет археологически обекта/подробно изброени в диспозитива на присъдата/, всички на обща стойност 3 210,00/три хиляди двеста и десет/ лева, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред предвиден в Закона за културното наследство и Наредба № 1 от 16 февруари 2021 година за реда за извършване на идентификация на движимите културни ценности и за водене на регистри на движимите културни ценности, поради което и на основание чл. 278 ал. 6 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ в размер на една година и „глоба“ в размер на три хиляди лева, като е оправдан за това деянието да е извършено в съучастие с Б. Д. Д. и по първоначално предявената правна квалификация в частта за чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 НК. На основание чл. 66 ал. 1 от НК наложеното наказание „лишаване от свобода“ е отложено с изпитателен срок в размер на три години, считано от влизането на присъдата в сила. На основание чл. 278 ал. 7 НК е отнет в полза на държавата предметът на престъплението и направените разноски по делото са присъдени в тежест на подсъдимия С..

Въззивното производство е било инициирано по жалба на защитника на подсъдимия, с която е било заявено несъгласие с първоинстанционната присъда.

Касационните жалби, инициирали настоящото производство, съдържат еднопосочни оплаквания и идентични искания, което позволява съвместното им разглеждане. Същите са процесуално допустими, подадени са от процесуално легитимирани субекти срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения в закона срок. Разгледани по същество са неоснователни.

По отношение на доводите в подкрепа на допуснатите съществени процесуални нарушения

На първо място, следва да бъде разгледано оплакването относно липсата на мотиви, подкрепено с декларативните доводи относно неизвършването на самостоятелен доказателствен анализ от въззивната инстанция, както и пропуск да бъде даден отговор на всички възражения на защитата. Както вече е разяснявано в практиката на ВКС, липсата на мотиви може да се характеризира с наличието на непълнота в съдебния акт относно основните въпроси, отнасящи се до фактите на деянието или квалифицирането му от правна страна, наказанието на лицето, както и относно направените доводи и оплаквания на страните. В конкретния случай съдържанието на въззивния съдебен акт не отговаря на заявеното оплакване. Независимо от обстоятелството, че приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е изцяло възпроизведена от решаващия съд, същият не е изразил формално съгласие с направените изводи. Направил е в стр. 6-9 самостоятелен анализ на събраната доказателствена маса. В него той е изложил собствени аргументи кои доказателствени източници следва да бъдат кредитирани и от кои се установяват безпротиворечиво основните обстоятелства по делото, като е дал отговори и на основните възражения на защитата, които се явяват относими към предмета на спора. Съдебната позиция е подробно и детайлно аргументирана, като е изложена по начин, позволяващ както на страните, така и на върховната съдебна инстанция да проследят формираното вътрешно убеждение на контролираната инстанция по фактите и правните изводи, следващи се от тях. Поради тази причина въззивният акт отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК.

Неоснователно се явява и оплакването относно нарушаването на правото на защита на подсъдимия при осъждането му по непредявено обвинение. От внимателния прочит на мотивите на първоинстанционната присъда и въззивното решение става ясно, че по отношение на подсъдимия не е било направено съществено изменение на фактологията на делото или е бил приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление, изискващи повдигане на ново обвинение по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК. В обстоятелствената част и в диспозитива на обвинителния акт е очертан в пълнота предмета на престъплението, като е посочено, че подсъдимият е държал повече от три археологически обекта, а именно описаните 5 броя монети, представляващи „архитектурни обекти“ по смисъла на чл. 53, т. 1 от ЗКН. Изложените съждения от първоинстанционния и въззивния съд представляват допълнителни правни изводи, доколкото в НК не съществува легална дефиниция на понятието „археологически обект“, а същата се с съдържа в чл. 146 от ЗКН. По този начин не се е стигнало до преквалифициране на деянието от правна страна, тъй като останалите елементи от обективна страна са описани изчерпателно в състава на престъплението. Още повече, дори да бе налице препращане към нарушение извън наказателния закон, в т. 7 от ТР № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС(същото е по повод тълкуването на чл. 343 от НК, но е приложимо във всеки случай на наличието на бланкетна норма) е утвърдено разбирането, че при наличието на описание на фактическите обстоятелства в обвинението съдът може да приложи закон за същото престъпление и да прецизира правната квалификация на бланкетното нарушение, към което препраща съответната наказателна норма.

Преди да се даде отговор на оплакването във връзка с погрешната оценъчна дейност на контролирания съд, следва да се посочи, че касационната инстанция е съд по правото, но не и по фактите, поради което ВКС не може да се произнася по възражения, с които се оспорват приетите фактически изводи по делото и се прави искане за тяхната промяна. Това по своята същност са доводи за необоснованост, което не е самостоятелно касационно основание, и за разлика от първостепенния и въззивния съд, касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, нито да пререшава въпроса за достоверност и убедителност на доказателствата и доказателствените средства. При така очертания обхват на касационната проверка, от прочита на мотивите не се установяват твърдените нарушения на принципните правила по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК относно формирането на вътрешното убеждение от външна страна на решаващия съд.

Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, като твърдяното в касационните жалби превратно тълкуване и едностранчивост на подхода не е налично. Обсъдени са за кои обстоятелства не съществува спор и се установяват еднопосочно от доказателствената съвкупност, както и в коя част съществува противоречие между отделните доказателства и доказателствени средства, като са изложени изводи на кои следва да се даде вяра. По отношение на централните въпроси във връзка с изпълнителното деяние правилно са изведени основните факти относно датата, часа, мястото и ролята на подсъдимия в инкриминираното деяние.

Неоснователно в тази връзка се явява възражението срещу недопустимостта на свидетелските показания на свидетеля Р. Я. на основание чл. 118, ал. 2 от НПК в частта на извършваната оперативна дейност от него. От данните по делото се установява, че свидетелят е оперативен работник към ГД“БОП“, сектор „Трафик на културни ценности“, и работата му се е свеждала до извършване на оперативни работи във връзка с получен сигнал относно осъществяване на сделка с културни ценности с участието на подсъдимия, като при разпита си е дал показания и относно провежданите от него оперативни мероприятия. Самият свидетел не е разследващ орган по смисъла на НПК, не е имал право и не е извършвал действия по разследването. Поради тази причина не съществува процесуална пречка за него да бъдат ползвани свидетелските му показания в тази част, доколкото на основание чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК е допустимо да бъдат свидетели поемните лица, служители на МВР, на военната полиция и пр., които са „присъствали” при извършване на оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент и разпознаване, като по този начин законодателят ясно е отграничил хипотезите на забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК с оглед конкретно извършваната дейност в рамките на производството. Оттук правилен се явява изводът на съда, че от показанията на свидетеля се установява времето и мястото на престъплението, съпричастността на подсъдимия в него, както и предходната иманярска дейност на подсъдимия С. и организирането на срещата на 02.06.2022 г. относно процесните монети.

Подробно са обсъдени свидетелските показания на свидетелите Х. А. и М. Т., от които еднопосочно се установява фактологията по делото, а именно че на въпросната дата, в 13:56 часа, подсъдимият, заедно с починалото лице Б. Д., са се качили на задните седалки в лек автомобил марка „****“, модел „А.“, с рег. [рег. номер на МПС] , намиращ се на мястото на уговорената среща, чиято цел е била да бъдат установени дали античните монети има определена парична стойност. Единственото противоречие е относно местоположението на подсъдимия С. в колата по време на срещата и дали той е бил лицето, което е държало въпросните монети. В случая правилно въззивният съд е посочил, че свидетелските показания на св. А. се явяват изолирани в тази си част, като от останалата доказателствена съвкупност (свидетелските показания на св. М. Т. и протокола за изготвено ВДС „видеозапис“) се установява, че подсъдимият С. е бил този, който е седял зад шофьорското място и е бил по-активният участник по време на обсъждането на монетите, както и че той е поставил монетите на подлакътника в колата. Правилно е възприето, че това несъответствие между доказателствените средства се получава от кратковременността на срещата, обстоятелството, че свидетелят не е познавал подсъдимите преди това и че той трудно се е обръщал назад поради медицински причини.

Не се откри твърдяното нарушение относно игнорирането на обясненията на подсъдимия при изграждането на фактическата обстановка по делото. Двете съдебни инстанции са отчели двойнствената природа на обясненията като гласно доказателствено средство и са ги съпоставили заедно с останалата доказателствена съвкупност, като са изложили подробни аргументи защо същите не следва да се кредитират в по-голямата си част и представляват защитна теза, с изключение на познанството на подсъдимия със свидетеля Т., като по този начин са изпълнени изискванията в чл. 305, ал. 3 от НПК.

Несъстоятелни се явяват и възраженията по отношение на процесуалната годност на протокола за претърсване и изземване, както и ненадлежното приобщаване на процесните монети в разрез с чл. 110 от НПК. Веществените доказателства могат да бъдат приобщени и чрез протоколи за оглед, за претърсване или изземване, а също и чрез фотоснимки, диапозитиви, планове и пр., т. е. чрез различни доказателствени способи. В конкретния случай правилно в мотивите си първоинстанционният и въззивният съд са приели, че действията по претърсване и изземване на лекия автомобил „Мерцедес“ са били извършени в условията на „неотложност“, доколкото към момента на извършването им не е имало образувано досъдебно производство и това е била единствената възможност да бъдат събрани и запазени доказателства. Съставеният протокол(л. 5-8, т. 2 от ДП) е бил представен за последващо одобрение в законоустановения срок на основание чл. 161, ал. 2 от НПК. От съдържанието му и приложения фотоалбум към него е видно, че са били иззети „6(шест) броя монети от жълт и бял метал с различни размери и форма“, които са били поставени в прозрачен полиетиленов плик с картон Ср. № 0422608 и са били фотографирани. Впоследствие същите са станали обект на изследване по назначената нумизматична и археологическа експертиза и с приемо-предавателен протокол от 30.01.2023 г.(л. 73-75, т. 4 от ДП) са били върнати обратно на органите на досъдебното производство. От дотук изложеното по никакъв начин не може да се говори за опорочаване на процесуалната дейност при приобщаването на предметите на престъплението. По отношение на резултатите от дактилоскопната експертиза действително се установява, че върху иззетите полиетиленовите пликчета липсват оставени отпечатъци от подсъдимия С., но това само по себе си не е достатъчно да обоснове липсата на съпричастност към извършеното деяние, без наличието на други оневиняващи доказателства.

Основните възражения на защитата са свързани с многократно оспорваната от нейна страна в хода на процеса нумизматична и археологическа експертиза, както и неуважаването на доказателственото искане на защитата за назначаване на повторна тройна експертиза относно автентичността на една от процесните монети. Преди да се отговори на тези възражения, следва да се отбележи, че по-голямата част от тях представляват лично несъгласие с експертните изводи и предлагане на установяване на нови такива, различни от приетите от предходните съдебни инстанции, за което ВКС не разполага с подобно правомощие. Следва да се посочи единствено, че първоинстанционният и въззивният съд са дали надлежен и пълен отговор на това възражение, което ВКС напълно споделя. Експертизата е изготвена от вещи лица, които са специалисти в областта на нумизматиката, античната археология и реставрацията, като заключението е научнообосновано и логично, и е отговорило в пълнота на зададените задачи. Поради тази причина ВКС не констатира нито при назначаването, нито при изслушването и приемането на експертизата да са допуснати нарушения на чл. 144-154 от НПК, като експертното заключение разполага с всички необходими реквизити. В тази връзка не е допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия при неназначаването на повторна НАЕ, доколкото на въпроса относно автентичността на предметните монети е бил даден пълен и компетентен отговор в приетата по делото експертиза.

Имайки предвид всичко изложено дотук, без основание се явява бланкетното възражение, че въззивната съдебна инстанция е потвърдила осъдителен съдебен акт, постановен в нарушение на забраната на чл. 177, ал. 1 от НПК, доколкото събраните данни от събраните по делото специалните разузнавателни средства се подкрепят от останалата доказателствена съвкупност и изложените изводи от въззивния съд не са самоцелни, а се основават на обективен, всестранен и пълен доказателствен анализ на фактите по делото с оглед процесуалните изисквания в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК

По отношение на доводите за неправилно приложение на материалния закон

Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като доводите са в следните насоки:

Първо, установи се, че аналитичната дейност на съда не страда от твърдените пороци, поради което се явяват неоснователни преобладаващата част от възраженията за неправилно приложение на материалния закон, свързани с това, че реалният извършител на деянието е починалото лице Б. Д.. Всички относими въпроси във връзка с предмета на доказване по чл. 102 от НПК са били изяснени, като безспорно е доказано, че подсъдимият П. С. е извършил от обективна и субективна страна престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК

От обективна страна е безспорно, че подсъдимият е държал на посочената дата в лекия автомобил „*****“ пет археологически обекта по смисъла на чл. 53, т. 1 от ЗКН, доколкото същите са били в негова фактическа власт към момента на деянието и за тях не е имало данни да са били идентифицирани и регистрирани по съответния ред. За съставомерността на деянието е без значение по какъв начин деецът се е сдобил с археологическите обекти, попадащи под защитата на НК. Неоснователно е защитното възражение относно несъставомерността на деянието поради неизтичането на 7-дневния срок по чл. 93, ал. 1 от ЗКН към момента на деянието. Дори да се приеме, че срокът се прилага за архитектурни обекти по аргумент на препращащата норма в чл. 160, ал. 1 от ЗКН към чл. 93, ал. 1 от ЗКН, правилно въззивният съд е посочил, че първоначалната среща между подсъдимия и починалото лице Б. Д., от една страна, и свидетеля М. А., от друга страна, се е състояла на неустановена дата в началото на месец май. 2022 г., почти месец преди датата на деянието, и на нея се е обсъждало как подсъдимият С. е намерил монети, които е искал да бъдат проверени от антиквар относно тяхната стойност, което е надхвърлило значително 7-дневния срок.

Неоснователно е и възражението относно приложението на чл. 9, ал. 2 НК. В принципен план обществената опасност на престъпленията по чл. 278, ал. 6 от НК, които имат за защитен обект културните ценности на страната, като част от културно-историческото й наследство, не се определя само от стойността на техния предмет, тъй като се касае за носители на историческа информация, от които се извлича научна познавателна и естетическа полза / съгласно Р. № 7/2009 г. на КС / . Същата е в пряка зависимост с културната стойност и значимост на движимите културни ценности. В конкретния случай, стойността на престъпното посегателство не може да са нарече незначителна в никакъв случай (3 210,00 лв.), а процесните монети са от различни периоди, като една от тях (Монетата на М. I К.) е била изключително рядка. В своята съвкупност това води до накърняване на обществените отношения, свързани с опазване на културното-историческото наследство на страната, в по-голяма степен и също до завишаване на обществената опасност на деянието.

Налице е и субективната страна на престъплението, доколкото подсъдимият С. е осъзнавал общественоопасния характер на деянието си – държането на повече от три архелогочиескит обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване.

С оглед изложеното не е налице нарушение на материалния закон по отношение осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 278, ал. 6 от НК и въззивното решение в тази му част следва да се остави в сила.

По отношение на доводите за явната несправедливост на наказанието:

Претенцията за явна несправедливост на наложеното по отношение на подсъдимия С. наказание е неоснователна, тъй като не се установява определеното наказание в размер на година лишаване от свобода и глоба три хиляди лева, отложени по реда на чл. 66 от НК, да не съответстват явно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и на другите определящи отговорността обстоятелства.

Настоящият касационен състав също не установи наличието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства от данните по делото, обуславящи приложението на чл. 55, ал. 1 от НК, и правилно са били индивидуализирани наказанията към минимума, а алтернативните наказания конфискация и лишаване от права не са били наложени. Правилно решаващият съд се е съгласил с изводите на първата инстанция по отношение на отчитането на чистото съдебно минало на подсъдимия и неголемият брой на инкриминираните археологически обекти, които не са били изключителни сами по себе си. На следващо място, не се явява пропуск от страна съдебните инстанции неотчитането като смекчаващо отговорността обстоятелство доброто процесуално поведение на подсъдимия, доколкото това е негово задължение по закон. По отношение на семейното положение на подсъдимия от данните по делото е видно, че той има дъщеря, за която обаче е записал в декларацията за семейно и материално положение и имотно състояние(намираща се на л. 8 от ДП), че живее в чужбина и не се е намирала в неговото домакинство, като няма други данни да полага грижи за нея. Не следва да бъде възприето и възражението на защитата, че наказателното производство е продължило прекомерно дълго извън рамките разумния срок. Изминал период – малко повече от две години от привличането на подсъдимия до момента на решението на въззивната инстанция, не би могъл да бъде определен като „продължителен” или несъразмерно дълъг, предвид критериите за приключване на делото в разумен срок, за да бъде ценен като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство.

Въззивният съд в действителност е посочил схематично, че деянието се отличава с висока обществена опасност, без да изложи конкретни съображения за това, но от прочита на доказателствата по делото е видно, че предметът на престъплението е със сравнително висока стойност(3 210,00 лв., което почти 5 пъти повече от МРЗ към момента на деянието), намерените монети са от различни епохи и една от тях е изключително рядка. Отделно от това следва да се отмери предишната иманярска дейност на подсъдимия, която завишава неговата лична обществена опасност. В заключение, наложеното наказание е наложено изцяло в унисон с целите на чл. 36 от НК, като се акцентира върху неговото поправително и превъзпитателно въздействие, като са били отчетени смекчаващите отговорността обстоятелства по делото и условното отлагане на неговото изпълнение.

По изложените съображения обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 421 от 04.12.2024 г., постановено по ВНОХД № 20241000601164/2024 г., от Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове