РЕШЕНИЕ
№ 231
гр.София, 07.04.2026 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
при секретаря Д. А. като разгледа докладваното от Х. М. гр. дело №1735 по описа за 2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [община] срещу въззивно решение № 456 от 12.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 614/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което, като е потвърдено решение № 183 от 13.05.2024 год., постановено по гр. дело № 214/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград, поправено с решение № 285 от 22.07.2024 год., е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г. Х. Б. срещу [община] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, че ответникът дължи на ищеца сумата от 11 673.22 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград, определено с решение № 331 от 02.08.2023 год. на Адвокатски съвет – [населено място] по протокол № 18 от 02.08.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.01.2024 год. до окончателното й изплащане /при допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка при отразяване на годината, от която се дължи законната лихва, която е посочена като 2014 год./, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 51/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград.
С определение № 5288 от 18.11.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, в т. ч. възражение за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация?
В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че ответникът не бил въвел своевременно възражение за прекомерност и необоснованост на размера на адвокатското възнаграждение, поради което същото не следвало да бъде обсъждано. В отговора на исковата молба било отправено искане съдът да се съобрази с решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022, с което ответникът на практика бил възразил срещу размера на определения адвокатски хонорар. Неправилно въззивният съд бил счел, че действията на ищеца, който бил възразил по общо 33 частни граждански дела, били основен мотив за дружеството-кредитор да се съгласи да опрости част от дълга на длъжника /общината/. Изводите в обжалваното решение не кореспондирали с доказателствата по делото. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба Г. Х. Б. счита, че въззивното решение е правилно. Поддържа, че въззивният съд бил обсъдил въпроса за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36 ал. 3 ГПК в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022 и на първо място приел, че той е преклудиран – не е повдигнат с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК. А дори и това възражение да било разгледано по същество, то същото било неясно. Въззивният съд бил приел, че своевременно извършените от пълномощника правни и фактически действия по делото, се отличават с необходимата прецизност, логика, с яснота и дълбочина на разсъжденията, с използване на богат фактологически и правен език и знания по казуса, с посочване на многобройна съдебна практика, при което положителният краен резултат за представлявания [община] бил налице и нямало основание да бъде редуциран размерът на адвокатското възнаграждение. По делото било доказано, че възложените процесуални действия били реално извършени. Възражението на ответника, че не дължи възнаграждение, било неоснователно. Тези действия били извършени в защита интересите на упълномощителя. Нямало пропуснати процесуални срокове, неизпълнени указания на съда, които да са довели до накърняване законните интереси на [община], като ищецът бил взел и активно участие в преговорите с процесуалните представители на „Е. Т. ЕООД и едноличния собственик на капитала, в които бил изразил становището си, което било подборно застъпено и в заповедното производство. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно процесуално правоотношение по договор за поръчка, с предмет осъществяване от ищеца, като пълномощник, на процесуално представителство и защита в полза на представлявания [община] – длъжник по образувано и висящо заповедно производство по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на РС – Велинград. Между страните нямало спор относно характера, естеството, резултата и своевременното извършване на предприетите от пълномощника правни действия, както и че между представител и представляван не бил сключван нито писмен, нито устен договор и не било уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение, като ищецът инициирал производство по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА и с решение на Адвокатски съвет – П., което не било обжалвано и влязло в сила, му било определено възнаграждение в размер на 11 673.22 лв. /с включен ДДС/. Ищецът, предвид етапа на развитие на заповедното производство към момента на упълномощаването му от ответника, бил предприел всички възможни фактически и правни действия с цел да постигне изгоден и благоприятен за представлявания правен резултат, доколкото при уважаване на молбата му за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист отговорността на длъжника отпада, като използвал всички възможни правни способи и механизми, за да постигне изгоден резултат за общината. Всички негови искания били направени в съответните процесуални срокове и със съответната задълбочена правна и фактическа аргументация и обосновка, при добросъвестно упражняване на учредените му от страната /клиента/ процесуални права, с важимост до приключване на производство пред всичките му инстанции. Производството по което ищецът бил представлявал общината, било завършило по начин, независещ от пълномощника. Независимо от това в резултат на действията на ищеца станало известно на кредитора „Еко-титан“ ЕООД, че съществува процесуална възможност и вероятност за евентуално обезсилване на издадените в полза на дружеството заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради допуснат съществен процесуален порок в производството по издаването им, не само по това заповедно производство, а и по останалите други заповедни производства, описани в споразумението от 10.12.2019 год. /общо 33 частни граждански дела/. Това бил и основният мотив дружеството кредитор да се съгласи да опрости част от дълга на длъжника [община] – повече от / част от целия дълг, срещу задължението на общината да валидира издадените в полза на кредитора заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове, като оттегли всички оспорвания и частни жалби, с което да могат безпрепятствено да продължат изпълнителните действия по принудително събиране на вземанията, в случай, че длъжникът не изпълни всички клаузи по споразумението и не изплати доброволно и извънсъдебно дълга на 72 месечни вноски. Следователно и в двата случая длъжникът бил постигнал положителен правен резултат – интересите му били защитени благодарение на активната професионална и правна работа и действия на ищеца, като паричният му дълг бил редуциран. Ищецът бил извършил посочените правни и фактически действия със знанието на упълномощителя /обратното не се твърдяло по делото/ и последният в нито един момент не бил възразил по тяхното извършване със заявен категоричен отказ да бъдат предприемани или че същите не са в интерес на общината, че не са необходими или че са против интересите и политиката на общината. Ответникът не излагал конкретни факти, обстоятелства и доводи, нито ангажирал доказателства в подкрепа на тезата си, че извършените от ищеца действия не са в негов интерес.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за погасителна давност, като е изложил съображения, че когато се касае за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 2 ЗА, за него е приложима общата петгодишна погасителна давност – чл. 110 ЗЗД. Същото не представлявало възнаграждение за труд, поради което кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД е неприложима.
На следващо място, като се е позовал на съдебната практика, въззивният съд е приел, че възнаграждението за адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 ГПК, може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната /ответник/ е направила изрично възражение в тази насока с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на закона. В случая нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба били изложени такива доводи от ответника. Същият се бил позовал на решение от 25.01.2024 год. на СЕС по дело С-438/2022 в отговора на исковата молба, но не ставало ясно същото във връзка с кое вземане следва да бъде съобразено. С отговора на исковата молба ответникът не бил оспорил начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, като бил признал действието на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в отношенията между страните /представител и представляван/; не оспорвал като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца възнаграждение, а твърдял, че предприетите от последния процесуални действия не са били в интерес на общината и не били извършени реално. В подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение също не бил въведен довод за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението. Въпросът за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36, ал. 3 ГПК, в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022, за първи път се поставял едва в представеното писмено становище на [община] в производството пред въззивната инстанция. В обобщение въззивния съд е приел, че възражението за несправедлив размер на адвокатското възнаграждение е преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК и не може да бъде обсъждано. Допълнително е посочил, че извършените от ищеца правни и фактически действия по делото се отличават с необходимата прецизност, логика и яснота, с използване на богат фактически и правен език и знания по казуса, с посочване на многобройна съдебна практика, поради което няма основание да бъде редуциран размера на паричното вземане на адвоката, защото извършените правни и фактически действия са реални, своевременно извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект – в правен и финансов аспект.
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:
Според задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС №1/1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, приетото в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тъл. дело № 1/2013 год., ОСГТК и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 264 от 18.12.2013 год. на ВКС по гр. дело № 915/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 228 от 01.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1060/2014 год., І г. о., ГК, решение № 77 от 17.03.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2040/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 260 от 12.01.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1511/2016 год., ІV г. о, ГК, решение № 104 от 26.11.2020 год. по т. дело № 2441/2019 год., ІІ т. о., решение № 86 от 06.07.2020 год. на ВКС по т. дело № 761/2019 год., ІІ т. о., ТК, решение № 243 от 15.01.2021 год. на ВКС по гр. дело № 481/2020 год., ІV г. о., ГК, цитираните от касатора решения на ВКС и др., дейността на въззивната инстанция при действащия ГПК е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор, като контролът над първоинстанционния съдебен акт е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща. Поради това въззивният съд, давайки собствено разрешение по спорния предмет на делото въз основа на извършената самостоятелна преценка на събрания пред него и в първоинстанционното производство относим и допустим доказателствен материал, е длъжен да даде и самостоятелен отговор на всички своевременно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, дори и когато сподели мотивите на първоинстанционното решение. След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези. Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално нарушение.
По същество на касационната жалба:
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, въззивното решение се явява частично неправилно.
Ищецът е предявил по реда на на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, за осъждане на ответника да заплати сумата от 11 673.22 лв., съставащо дължимо възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, за осъществена адвокатска защита по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград, за която между страните не е сключван договор.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил съществуването на задължението, като е поддържал, че възнагражедние се дължи само за реално извършени от адвоката действия и то доколкото същите са в интерес на доверителя. Също така е заявил, че определеният по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА размер на адвокатското възнаграждение е необоснован и несправедлив, позовавайки се на решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22, като е релевирал и възражение за погасителна давност на претендираното вземане.
Основните характеристики на договора за адвокатска услуга го определят като договор за поръчка. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за адвокатска услуга се дължи винаги – чл. 36, ал. 1 ЗА. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА /редакция до изменението с ДВ, бр. 17 от 2026 год./, размерът на възнаграждението, уговорен в договора между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Отношенията между довереник /клиент/ и доверител /адвокат/ може да не са уредени в договор, а в сключения договор може да не е уговорен размер на дължимото възнаграждение. Това не лишава адвоката от правото му на възнаграждение, в тези случаи то се определя от адвокатския съвет – чл. 36, ал. 3 ЗА. При наличието на специален ред по чл. 36, ал. 3 ЗА съдът не е компетентен да определя размер на адвокатското възнаграждение при липса на договор, в който то да е уговорено /решение № 236 от 24.10.2017 год. на ВКС по гр. дело № 576/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 132 от 08.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 653/2012 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 208 от 22.06.2015 год. на ВКС по т. дело № 3961/2013 год., ІІ т. о., ТК, решение № 74 от 17.07.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3831/2022 год., IV г. о., ГК/.
Съгласно чл. 37 ЗА, за вземанията си, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски, адвокатът или адвокатът от ЕС може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК независимо от техния размер. В този случай длъжникът разполага с възможността да подаде възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение и в последващото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да изложи доводи и направи всички възражения срещу претендираното от адвоката вземане, в т. ч., че не е налице задължение. Възможността за снабдяване със заповед за изпълнение не изключва правото на адвоката да предяви вземанията си за неизплатени възнаграждения и разноски по общия исков ред, при което ответникът също може да наведе доводи и предяви всичките си възражения срещу тези вземания, в т. ч., че не е налице задължение. Това важи и в случаите, когато се претендира неизплатено възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, като при разглеждането на спора съдът не е обвързан от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, а извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер /в този смисъл решение № 208 от 29.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1261/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 271 от 19.05.2025 год. на ВКС по гр. дело № 1107/2024 год., ІV г. о., ГК, решение № 289 от 02.06.2025 год. на ВКС по гр. дело № 1722/2024 год., ІІІ г. о., ГК/ – определеното по този ред възнаграждение създава облигационно задължение, каквото възниква и от договора за адвокатска услуга, поради което същото следва да отговаря на правилата, установени при неговото определяне /а при наличието на договор за адвокатски услуги – чл. 36, ал. 2, изр. 1 ЗА, защитата на длъжника може да се осъществи и чрез възражение за нищожност, в т. ч. поради свръхпрекомерност на уговорения размер на адвокатското възнаграждение/.
С решение на СЕС по дело С-438/22 /което има ретроактивно действие и е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България/ е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатскитке възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
Процесуалните действия, с които ответникът упражнява защитата си по същество, са оспорването на фактите, върху които ищецът изгражда основанието на своя иск, правните доводи, чрез които ответникът оспорва правните последици на твърдените от ищеца факти с оглед на приложимата правна норма и възраженията срещу иска, с които в процеса се въвеждат правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти и самостоятелни права на ответника срещу ищеца. Последиците за ответника при неупражняване на правото да се оспори твърдян от ищеца факт, да направи правен довод или да релевира възражение са различни. Правото да ответника да даде становище по основателността на иска и по фактите, на който той се основава или да изтъкне правен довод не се преклудира, докато с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК се преклудира възможността на ответника да противопостави възражения, които се основават на факти, осъществени и узнати към този момент /т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 106 от 12.10.2023 год. по гр. дело № 367/2023 год., IV г. о., ГК и др./.
В разглеждания случай правилно въззивният съд е приел, че ищецът е представлявал ответника в производството по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград на основание неформален договор за адвокатска услуга, при липса на уговорено, но принципно дължимо възнаграждение, за което са били налице предпоставките за определянето му по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА и такова е било определено от Адвокатки съвет – П. в размер на 11 673.22 лв. /с включен ДДС/, както и че възложената правна услуга действително е била предоставена и е в интерес на ответника – ищецът е изготвил, както следва: молба с вх. № 661 от 07.02.2019 год., съдържаща искане за обезсилване на издадената заповед за незабавно изпълнение поради това, че заявителят /клон на търговско дружество/ няма активна процесуална легитимация; молба с вх. № 1418 от 21.03.2019 год. във връзка с указанията на заповедния съд, дадени с разпореждане № 361 от 20.02.2019 год. на основание чл. 101, ал. 1 ГПК; три частни жалби срещу актове на заповедния съд.
Основателно е оплакването на касатора, че въззивният съд не е изложил самостоятелни решаващи мотиви по всички наведени от ответника доводи във връзка с основанието на иска. Заявеното от ответника, че претендираното възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, е необосновано и несправедливо, не представлява възражение по смисъла на чл. 133 ГПК /тъй като не се основава на факти, с които се променя /разширява спорния предмет по делото/, а правен довод, за който не настъпва процесуална преклузия. Въззивният съд е приел, че възложените на адвоката действия са компетентно и своевременно извършени, поради което защитата на клиента е проведена по най-добрия за начин – т. е., че договорът за адвокатска услуга е изпълнен от ищеца, но не е дал отговор на довода на ответника относно размера на адвокатското възнаграждение, след преценка на критериите, установени в действащата към момента на определянето му Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа/ – вид и обем на предоставените услуги, наличието или липсата на материален интерес. Въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2, чл 269, изр. 2 ГПК, което е довело до необоснованост и нарушение на материалния зокон. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.
Безспорно е по делото, че представителната власт на ищеца е учредена на 04.02.2019 год., след като на ответника е била връчена покана за доброволно изпълнение от частен съдебен изпълнител и след като заповедното производство по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград е приключило със стабилизиран съдебен акт /липса на подадено възражение срещу връчена от съдебния изпълнител заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК/.
Предвид извършените от ищеца действия по посоченото дело, с решение № 331 от 02.08.2023 год. по протокол № 18 от 02.08.2023 год. на Адвокатски съвет – П. му е определено на основание чл. 36, ал. 3 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 11 673.22 лв. Мотивите за решението са, че материалният интерес по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград е в размер на 819 768.21 лв., от които 803 694.32 лв. – главница и 16 073.89 лв. – разноски, поради което намира приложение чл. 7, ал. 7 вр. с ал. 2, т. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в действаща й редакция към 2019 год./.
Резултатът от подадената от ищеца молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение /така както и своевременно подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК и възражението по чл. 423 ГПК, което е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, а също и защитата чрез жалба срещу незабавното изпълнение по чл. 419 ГПК и чрез искане за спиране на незабавното изпълнение по чл. 420 ГПК, които се отнасят до привременното ограничаване на изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение/ няма пряка функционална обусловеност от признаването или отричането на претендираното от кредитора материално право. С тази молба не се търси защита срещу материалното право на кредитора по същество, тъй като с актовете на съда в заповедното производство длъжникът не би могъл да преклудира окончателно претендирането му, нито да установи материалната му незаконосъобразност. Следвателно не се касае за „дело с определен материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Ориентир за определяне на възнаграждението е разпоредбата на чл. 11 от Наредбата – приложима по аналогия на основание § 1 от Допълнителните разпоредби /определение № 45 от 23.01.2019 год. на ВКС по ч. т. дело № 3074/2018 год., І т. о., ТК, определение № 140 от 19.03.2020 год. на ВКС по ч. т. дело № 236/2020 год., ІІ т. о., ТК и определение № 102 от 14.03.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 2481/2021 год., І т. о.,ТК/, В случая, като съобразява посоченото по-горе решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 и обема на предоставените от ищеца услуги, настоящият съдебен състав намира, че за това следва да бъде определено възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС /равняващи се на 184.07 евро/.
Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА е уважен за разликата над 360 лв. /равняващи се на 184.07 евро/ до размера от 11 673.22 лв., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част, ведно със законната лихва, считано от 18.01.2024 год. Предвид промяната на крайния резултат по делото въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство за държавна такса за разликата над 7.20 лв. и разноски за заповедното производство за държавна такса за разликата над 7.20 лв., а на адв. С. С. възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 44.74 лв., възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в заповедното производство за разликата над 32.70 лв. и възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 30.84 лв.
В останалата обжалвана част, в която искът е уважен за сумата от 360 лв. /равняващи се на 184.07 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 51/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград – 18.01.2024 год. до окончателното й изплащане, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на касатора направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 297.31 евро, направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 115.68 евро и за възнаграждение за един адвокат в размер на 297.31 евро, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 130.55 евро и за възнаграждение за един адвокат в размер на 581.60 евро, съразмерно с уважената част от касационната жалба, респ. отхвърлената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. С. С. сумата от 27.45 евро, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 456 от 12.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 614/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в частта му, в която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г. Х. Б. срещу [община] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА е уважен за разликата над 360 лв. /равняващи се на 184.07 евро/ до пълния предявен размер от 11 673.22 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград, определено с решение № 331 от 02.08.2023 год. на Адвокатски съвет – [населено място] по протокол № 18 от 02.08.2023 год., както и в частта му, в която [община] е осъдена да заплати на Г. Х. Б. разноски за първоинстанционното производство за държавна такса за разликата над 7.20 лв. и разноски за заповедното производство за държавна такса за разликата над 7.20 лв., а на адв. С. С. – възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 44.74 лв., възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в заповедното производство за разликата над 32.70 лв. и възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 30.84 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г. Х. Б. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. , офис, срещу [община], с адрес: [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над 360 лв. /равняващи се на 184.07 евро/ до пълния предявен размер от 11 673.22 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград, определено с решение № 331 от 02.08.2023 год. на Адвокатски съвет – [населено място] по протокол № 18 от 02.08.2023 год., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 51/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград – 18.01.2024 год. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 456 от 12.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 614/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Г. Х. Б. с ЕГН [ЕГН], с адрес: гр - П., [улица], ет. , офис, да заплати на [община], с адрес: [населено място], [улица], направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 297.31 евро, направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 115.68 евро и за възнаграждение за един адвокат в размер на 297.31 евро, както и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 130.55 евро и за възнаграждение за един адвокат в размер на 581.60 евро.
ОСЪЖДА [община], с адрес: [населено място], [улица], да заплати на адв. С. И. С., с адрес: [населено място], [улица], ет. , личен № [ЕГН], сумата от 27.45 евро, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Велинград за провеждане на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/