1 РЕШЕНИЕ

№ 225

София, 08 май 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мая Цонева

ЧЛЕНОВЕ: Даниел Луков

Владимир Астарджиев

при участието на секретар Н. П. и в присъствието на прокурора от ВКП И. С. като изслуша докладваното от съдията Д. Л. наказателно дело № 174/2026 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалби от повереника на частните обвинители Ил. К., Д. К. и Цв. К. - адв. Н. Д., както и от защитника на подсъдимия - адв. Д. А., срещу въззивна присъда № 37 от 11.12.2025г. на Апелативен съд - София, постановена по внохд № 1304/2025г. по описа на същия съд.

В жалбата от адв. Н. Д. се изтъкват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Нарушението на материалния закон се аргументира с неправилна правна квалификация вместо по чл. 343, ал. 3 от НК в такава по чл. 343, ал. 1 от НК, тъй като било установено както бягството на подсъдимия от произшествието, така и пияното му състояние. Съществените нарушения на процесуалните правила се изразили в липса на мотиви относно употребата на алкохол от подсъдимия, бягството му от произшествието и заблуждаването на близките на жертвата. В резултат на необсъждането на всички относими към тези обстоятелства доказателства съдът допуснал нарушение по чл. 14 от НПК.

Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира с високата степен на обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Съдът бил игнорирал отегчаващите обстоятелства, а именно причинената смърт, управление на МПС след употреба на алкохол, напускане на произшествието, заблуждаване на близките с цел осуетяване на разследването, предишното осъждане на дееца. Претендира се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

В жалбата от защитника на подсъдимия също се заявява претенция за наличие на всички касационни основания. Нарушението на материалния закон се свързва с извършената от въззивния съд преквалификация на деянието от такова по чл. 123 от НК в такова по чл. 343 от НК. Според защитата това било невъзможно предвид обстоятелството, че внесения обвинителен акт е бил за престъпление по чл. 123 от НК, така е бил осъден подсъдимия от първата инстанция и впоследствие, само по негова жалба и по жалба на частните обвинители, но само с искане за увеличаване на наказанието, а не и за преквалификация на деянието, въззивният съд се произнесъл, че с оглед забраната за влошаване на положението на подсъдимия, макар и правилната правна квалификация да е тази по чл. 343 от НК, то е следвало да се запази първоначалната правна квалификация по чл. 123 от НК. След връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция и произнасяне на същата с признаване на подсъдимия за виновен за извършено престъпление по чл. 122 от НК, въззивният съд приложил закон за по-тежко наказуемо престъпление в нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон.

Съществените нарушения на процесуалните правила, освен с вече казаното, се аргументират и с обстоятелството, че всички съмнения били тълкувани не в полза, а във вреда на подсъдимия, с което било нарушено и правото му на защита.

Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира от една страна с наличие на случайно деяние, за което няма изложени никакви съображения в касационната жалба, а от друга с подценяване значението на наличните по делото смекчаващи отговорността обстоятелства, подробно описани в жалбата.

Претендира се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия, алтернативно отмяна на присъдата и постановяване на нова, с признаване на подсъдимия за виновен по чл. 122 или чл. 123 от НК, алтернативно отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд и като последна алтернатива се иска драстично намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание.

По делото е постъпило възражение против подадената от защитника на подсъдимия касационна жалба от ав. Г.-повереник на частните обвинители Ил. К., Д. К. и Цв. К., в което се претендира неоснователност на същата и се иска присъдата на въззивната инстанция да бъде потвърдена.

В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП намира, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Претендира за оставяне в сила на второинстанционната присъда.

Подсъдимият Х. се явява в съдебното заседание пред касационната инстанция, като заедно със защитника си адв. А. поддържат подадената жалба със заявените в нея съображения.

Частните обвинители Ил. К., Д. К. и Цв. К. се явяват лично и поддържат жалбата си. За всички тях се явява повереникът им адв. Р., като от тяхно име претендира за справедлив съдебен акт и поддържа подаденото възражение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 28 от 11.11.2024г. на Окръжен съд - Враца, постановена по н. о.х. д. № 665/2022г., подсъдимият Н. Х. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 54, ал. 1 от НК му е било наложено наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода. при първоначален общ режим. Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 123, ал. 3 от НК. Съдът се е произнесъл за разноските по делото и за веществените доказателства.

По протест и въззивни жалби от частните обвинители и подсъдимия, с въззивна присъда № 37 от 11.12.2025г. на Апелативен съд - София, постановена по внохд № 1304/2025г. по описа на същия съд, присъдата на първата инстанция е била отменена в частта й относно осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК, като вместо това подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като на основание чл. 54 от НК му е било наложено наказание в размер на пет години лишаване от свобода, при първоначален общ режим, като подсъдимият е бил лишен и от правото да управлява МПС за срок от шест години. В останалите й части присъдата е била потвърдена.

Касационната жалба на подсъдимия е подадена в срок, следователно се явява допустима, а разгледана по същество е основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения.

Производството по делото се е развило въз основа на внесен обвинителен акт срещу подсъдимия за извършено от него престъпление по чл. 123, ал. 3, вр. ал. 1 от НК-поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – управление на МПС, нарушил чл. 20, ал. 1 и чл. 40, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смърт на едно лице, като деянието е извършено в пияно състояние. Била е постановена присъда от ОС – Враца, с която подсъдимият е бил признат за виновен по това обвинение и му е било наложено наказание лишаване от свобода от пет години и пет месеца, при първоначален общ режим, както и е бил приложен чл. 68, ал. 2 от НК.

По въззивна жалба от подсъдимия и жалба от частните обвинители, с решение по внохд № 865/2022г. на АС – София, присъдата е била отменена и делото е било върнато за ново разглеждане на първата инстанция. Въззивният съд е приел, че правното определяне на наказанието е следвало да бъде по чл. 343, ал. 3 от НК, но предвид бездействието на прокуратурата да поиска изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, както и с оглед на забраната за влошаване на положението на подсъдимия (тъй като производството пред апелативния съд се е развило само по жалба на подсъдимия и на частните обвинители, но в рамките на първоначалното обвинение, при липсата на протест от прокурора и отчитайки размера на предвиденото наказание за престъпленията по чл. 343, ал. 3 от НК и чл. 123, ал. 3 от НК) и доколкото фактологията съответства и на състава на престъплението по чл. 123 от НК, то тази правна квалификация е следвало да се запази.

ВКС в настоящия си състав намира, че въззивният съдебен акт, предмет на настоящата касационна проверка, е постановен при наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се както в липса на мотиви, така и в допуснати нарушения по чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 2 от НПК.

В обвинителния акт прокурорът е приел, че произшествието е станало на място, което не е път по смисъла на § 6, т. 1 от ЗДвП, тъй като е частен имот-подстъпът е по утъпкан земен път (през поляна), входът е през двукрила метална порта, като пред нея има изградена хоризонтална площадка, покрита с каменни плочи, с дължина 1,6 метра, като със същите плочи е облицована и алеята след влизане в имота, поради което и не е приета за възможна правна квалификация по чл. 343 от НК, а вместо това е приета такава по чл. 123 от НК.

В принципен аспект следва да бъде посочено, че разпоредбите на чл. 342 и сл. от НК са бланкетни и препращат към правилата за движение, регламентирани в нормите на ЗДвП, като приложното им поле е по отношение на пътища, отворени за обществено ползване. Път по смисъла на § 6, т. 1 от Допълнителните разпоредби от ЗДвП, е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и улиците. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗДвП отворен за обществено ползване е всеки път, условията за използването на който са еднакви за всички участници в движението. Изключение от това правило е предвидено в ал. 2 на посочената по-горе норма, което предвижда прилагането на ЗДвП и по отношение на пътища, които не са отворени за обществено ползване, освен ако с други правни разпоредби или от собственика или от администрацията, управляваща пътя, е определено друго. От значение е да се посочи, че в действащият ЗДвП няма предвидена аналогична разпоредбата на тази по чл. 34 от ЗДвП (отм.), която да регламентира, че правилата за движение по пътищата се прилагат и в случаите, когато превозните средства се движат извън пътищата.

Субект на престъплението по чл. 342, ал. 1, респективно чл. 343 от НК, са всички наказателноотговорни лица, които при управление на МПС допуснат нарушение на правилата за движение и с това виновно причинят съставомерни последици. Когато водачите на специални или самоходни машини управляват същите при извършване на работа, за която са предназначени или пригодени, те са субекти на престъпления по чл. 123 от НК(Постановление № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/82 г., Пленум на ВС).

Предвид горното, както и с оглед разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗДвП следва да се приеме, че този закон не намира приложение, когато мястото на настъпване на транспортното произшествие не е предназначено или използвано за движение на ППС, и то не отговаря на изискванията, които биха го характеризират като път. Когато превозните средства, макар и да не са специални или самоходни машини се движат извън пътищата и реализират транспортно произшествие, ще е налице обективна несъставомерност на деянието по чл. 342 и сл. от НК. И тук именно произтичат неблагополучията в контролирания съдебен акт.

Липсата на мотиви предполага или отсъствие изобщо на мотиви (както е в настоящия случай, за което ще стане дума по-долу), или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. При липсата на мотиви страните и контролиращите инстанции са поставени в невъзможност да установят действителната воля на решаващия съд. Този порок накърнява правото на страните да разберат по един ясен и недвусмислен начин съображенията на съда по отношение на съществени факти и обстоятелства, имащи значение за обективната и субективна съставомерност на осъществената от подсъдимия деятелност. Също така по този начин се осуетява възможността да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на съда при установяване на фактите и правилността на този логически процес от гледна точка на процесуалното право. Липсата на мотиви ще бъде налице, когато в обжалвания съдебен акт няма изложени аргументи относно установяването на фактите, относно начина, по който е стигнато до приетите за установени фактически положения-напр. не са обсъдени относимите доказателствени материали, включително и онези от тях с противоречиво съдържание, поради което не става ясно въз основа на кои доказателства са изведени фактите, както и когато не е даден отговор на доводите и възраженията на страните.

Въззивният съд е приел декларативно, без каквито и да било мотиви в тази насока, че мястото, където е настъпило произшествието, е път по смисъла на закона, поради което и е отправил критика към първостепенния съд, че не е приложил правилно материалния закон, макар че е извел извод за съгласие с приетата от първата инстанция фактология. Корекция е била извършена единствено относно изводите на първия съд за употребата на алкохол от подсъдимия към момента на инцидента. Принципно следва да се посочи, че престъпленията по чл. 343 от НПК и тези по чл. 123 от НК са такива, извършени при професионална непредпазливост и са бланкетни, като тези по чл. 343 от НК криминализират специални състави на професионалната непредпазливост. Разпоредбата на чл. 122 от НК е основен състав при причиняване на смърт по непредпазливост, не е бланкетна и не изисква запълването й с друга правна норма. Както беше посочено престъплението по чл. 343 от НК се характеризира като специален състав на престъпление при професионална непредпазливост, която се проявява при нарушения на установените правила за извършване на транспортна дейност. В случая, с оглед спецификата на мястото на инцидента, липсата на мотиви защо се приема, че мястото на настъпилото ПТП представлява път по смисъла на § 6, т. 1 от ЗДвП, а не както е отразено в обвинителния акт-частен имот, препятства възможността както за страните, така и за ВКС да разбере защо подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343 от НК. По този начин е било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните, а именно липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Внимателния прочит на мотивите към присъдата на АС - София разкрива като недостатък на същите липсата на яснота какви са приетите от втората инстанция фактически положения относно мястото, на което е станало инкриминираното произшествие, дали то е станало в рамките на имота на пострадалия или извън него, ако е извън него, липсват каквито и да било съображения мястото пред портата дали представлява път, отворен за обществено ползване, респективно ако инцидентът е възникнал в двора на пострадалия, липсват съображения защо подсъдимият е бил длъжен да се съобразява с изискванията на ЗДвП. Така допуснатото съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, се санкционира единствено чрез отмяна на въззивната присъда.

На следващо място ВКС намира, че въззивният съд сам се е поставил в положение да се лиши от годна доказателствена основа, въз основа на която да направи изводите си както относно фактите, така и относно приложимото право, като е допуснал нарушения по чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 2 от НПК. В кориците на делото не се откриват никакви данни дали мястото пред имота на пострадалия в [населено място], [улица], пред процесната метална двукрила порта, е път, отворен за обществено ползване, или попада в рамките на имота на пострадалия, тъй като, видно от протокола за оглед и фотоалбума към него-т. 2, л. 4-11 ДП, пред портата има обособена хоризонтална площадка, застлана с каменни плочи. Съдът е бил длъжен да вземе всички мерки, насочени към осигуряване разкриването на обективната истина по делото и да събере доказателства в тази насока – например, но не само, чрез изискване на справки от Агенция „Пътна инфраструктура“ или Агенция по геодезия, картография и кадастър, което не е било сторено. Едва след попълване на делото с необходимата доказателствена основа следва да се пристъпи към разрешаване на въпросите по чл. 301 от НПК.

При новото разглеждане на делото апелативният съд следва да прояви необходимата процесуална активност за попълване на доказателствената съвкупност с годни и относими доказателства. Чак след това въззивната инстанция ще може да вземе решението си, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като направи законосъобразни правни изводи по приложението на материалния закон, без оглед на решението което ще вземе. И доколкото въззивната присъда се отменя на процесуално основание, ВКС не следва да обсъжда доводите, свързани с нарушения на материалния закон.

По същите причини, с оглед на изхода на делото в настоящата инстанция, е безпредметно и обсъждането на подадената жалба от частните обвинители.

Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивна присъда № 37 от 11.12.2025г. на Апелативен съд - София, постановена по внохд № 1304/2025г. по описа на същия съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на АС – София за изпълнение на дадените указания от стадия на съдебното заседание.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: