О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3080

гр.София, 16.06.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №4914 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Т. М. срещу въззивно решение № 3770 от 10.07.2023 год., постановено по гр. дело № 5636/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А с-в, с което, като е потвърдено решение № 1127 от 15.02.2022 год., постановено по гр. дело № 40125/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 69 с-в, са отхвърлени предявените от М. Т. М. срещу „Джи Ай Груп“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със заповед № 205 от 26.09.2018 год. на управителя на ответното дружество, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „общ работник“ и за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 078.36 лв., представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 26.09.2018 год. до 26.03.2019 год. и е разпределена отговорността за разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като в същата не било посочено основанието на предявените искове – в нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК. Ищецът не бил изразявал съгласие за прекратяване на трудовия договор, но следвало да посочи фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си, а именно да посочи защо счита, че такова съгласие липсва. Отделно от това исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ били предявени като евентуални и подлежали на разглеждане само при уважаване на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. С определението си по чл. 267 ГПК въззивният съд не се бил произнесъл по направените във въззивната жалба доказателствени искания и не допуснал съдебно-графологична експертиза, която да отговори на въпроса дали печатният текст, от който била съставена молбата за прекратяване на трудовото правоотношение, е бил нанесен след полагане на подписа, тъй като ищецът твърдял, че по отношение на него е упражнен натиск от работодателя да подпише молба за прекратяване на трудовото правоотношение при започване на работа върху празен лист. Т.е. първо бил положен подписът и след това бил поставен печатният текст. Въззивният съд не бил обсъдил поотделно и заедно всички доказателства, както и изложените във въззивната жалба оплаквания. Подписът в заповедта за уволнение бил положен от упълномощен представител на работодателя, но по делото не било представено писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа, т. е. представителната власт не била надлежно учредена. Работодателят не бил доказал, че е спазил всички законови изисквания при упражняване на правото да прекрати трудовото правоотношение.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд с определението по чл. 267 ГПК и в първото открито съдебно заседание пред въззивната инстанция изрично да се произнесе изчерпателно по всички искания, обективирани във въззивната жалба?

2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата по делото и доводите на страните?

3/ Длъжен ли е въззивният съд, когато за първи път в рамките на съдебния процес допуска съдебна експертиза при спазване на чл. 202 ГПК мотивирано да обсъди експертното заключение, както поотделно, така и в контекста на писмените доказателства по първоинстанционното дело, така също и да изложи съображения по годността и обосноваността на допусната съдебна експертиза, ако и същата не е оспорена от страните, както и да уважи искане за назначаване на тройна експертиза, когато единичната експертиза е била оспорена своевременно пред първата съдебна инстанция?

4/ Когато първата съдебна инстанция не направи законосъобразен доклад по делото по чл. 146 ГПК и е направено оплакване във въззивната жалба за това, следва ли въззивният съд да вземе отношение по това оплакване и да извърши нов доклад по чл. 146 ГПК?

5/ Датата на депозиране молбата за прекратяване на трудовото правоотношение, така както същата е изписана в тази молба, подлежи ли на изследване кой я е положил, респективно ако се установи по делото, че в молбата за прекратяване на трудовото правоотношение тя не е положена от работника, следва ли да се приеме, че е налице валидно отправено предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие?

6/ Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя има ли характера на уведомяване по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, че се приема предложението на работника за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие?

7/ Длъжен ли е въззивният съд, когато в писмените бележки по делото е наведено основание за нищожност на прекратяването на трудовото правоотношение поради липса на представителна власт, да изследва служебно наличието на нищожност на едно правно волеизявление?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първите шест въпроса са разрешени в противоречие с цитираните в изложението решения на ВКС /цитирана в изложението/, а седмият въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба „Джи Ай Груп“ ЕООД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е подписал молба за прекратяване по взаимно съгласие по принуда още при постъпване на работа при ответника и на 26.09.2018 год. не е подавал такава молба и това е единственото въведено фактическо твърдение, на което е основан искът по чл. 344, ал. 1. т. 1 КТ. Едва при новото разглеждане на делото /след производство по чл. 303 ГПК/ в своя молба от 16.09.2021 год. ищецът е направил искане за допускане на експертиза, която да посочва дали печатния текст на представеното по делото заявление /молбата по чл. 325 КТ/ е поставен след подписа, с което индиректно е въвел твърдение, че е подписал празен лист /което вече се твърди във въззивната жалба/, като освен това е поискал да се проверява подписа на молбата.

Въззивният съд е изложил съображения, че работникът не може да въвежда нови фактически твърдения за незаконност на уволнението след срока по чл. 358 КТ. Фактическите твърдения в исковата молба, че е подписал документ със съдържанието на молба за прекратяване по взаимно съгласие под принуда от работодателя и то още при постъпване на работа са различни от твърдението, че е подписал „празен лист“, направено много по-късно или от твърдението, че подписът не е негов и изобщо не е следвало да се допуска графологична експертиза, защото твърдението е било точно обратното, че молбата е подписана, но под принуда и на дата, различна от посочената в нея. Поради това е счел за неоснователни оплакванията на ищеца за допуснати процесуални нарушения по процеса на събиране на доказателствата, тъй като твърденията, с които са били обосновани доказателствените искания пред първоинстанционния съд са били преклудирани, а по преклудирани основания на иска е недопустимо събирането на доказателства.

На следващо място възззивният съд е приел, че въз основа на събраните по делото доказателства не може да се направи извод в подкрепа на твърденията в исковата молба за упражнена принуда върху ищеца за подписване на молба за напускане по взаимно съгласие. Счел е за неоснователно оплакването, че не следва да се кредитират показанията на разпитания свидетел, тъй като само поради факта, че той е служител на ответника, не следва извод за заинтересованост; по делото няма доказателства, които да оборват неговите показания, а косвено те се подкрепят от графологичната експертиза в частта за подписването на документа от ищеца.

Посочил е, че едва в подадена пред въззивния съд писмена защита от ищеца /при това просрочена – срокът е изтекъл на 24.10.2022 год. и невярно е твърдението в молба от 28.10.2022 год. чрез ССЕВ за подавана по-рано писмена защита/ е изложил твърдение за липса на упълномощаване с работодателска власт на лицето, подписало заповедта за уволнение, като по този начин недопустимо са въведени нови фактически основания за незаконност на уволнението и въззивният съд няма да ги разгледа.

С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност облжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК:

Не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба и в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.

Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Той следва да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора, поради което и при нередовност на исковата молба трябва сам да приложи чл. 129, ал. 2 ГПК и да даде указания за поправяне на нередовността. В случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили и прозводството по делото да се прекрати.

В последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 665 от 01.11.2010 год. на ВКС по гр. дело № 242/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 459 от 27.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1532/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 290 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 882/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 195 от 12.10.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3092/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 145 от 01.07.2019 год. на ВКС по гр. дело № 4442/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 121 от 29.10.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4120/2019 год., III г. о., ГК, решение № 121 от 30.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3718/2016 год., IV г. о., ГК и др. е прието, че с иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Ако съдът признане, че това потестативно право е съществувало и е надлежно упражнено, уволнението е законно, а ако съдът признане, че това потестативно право не е съществувало или не е надлежно упражнено, уволнението е незаконно. Затова ищецът по иска за признаване на уволнението за незаконно трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Разбира се, няма пречка ищецът да посочи някои правопораждащи факти, а ответникът – някои опорочаващи, правоотлагащи или правопогасяващи факти. Независимо от това от кого са посочени и с чии процесуални усулия те са доказани, съдът може да основе решението си върху тях.

В разглеждания случай ищецът е оспорил законосъобразността на извършеното уволнение, като е изложил единствено твърденията, че е подписал молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие по принуда още при постъпване на работа при ответника и на 26.09.2018 год. не е подавал такава молба. Тези твърдения очертават основанието на предявения иск и предвид диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6, ал. 2 ГПК, което се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси, въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба.

В трайно установената съдебна практика /включително и задължителната такава на ВКС, например Тълкувателно решение № 3 от 19.03.1996 год. на ВКС по гр. дело № 3/1995 год., ОСГК/ и в правната доктрина никога не е имало съмнение, че предвид тяхното естество, обективното съединяване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на незаконно уволнение и по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, е винаги кумулативно, като те са в съотношение на обусловеност – този по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е обуслуващ, а тези по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ са обусловени от първия. Кумулативно обективно съединяване на искове е допустимо и когато претенциите са в съотношение на главна към акцесорна, т. е. когато уважаването на единия иск обуславя уважаването на другия или другите искове. В този смисъл като е разгледал по същество предявените от ищеца искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ въззивният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало.

По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

Първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 60203 от 18.08.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2626/2020 год., IV г. о., ГК, решение № 84 от 01.07.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2856/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 223 от 13.12.2018 год. на ВКС по т. дело № 3018/2017 год., I т. о., ТК /цитирани в изложението/, решение № 178 от 06.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 600/2017 год., І т. о., ТК, решение № 140 от 28.12.2015 год. на ВКС по т. дело № 3682/2014 год., ІІ т. о., ТК, решение № 341 от 02.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 177/2010 год., ІІ г. о., ГК, решение № 72 от 09.07.2012 год. на ВКС по т. дело № 398/2011 год., II т. о., ТК и др. Според тази практика, с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполата кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство.

В частност във въззивната си жалба ищецът е изложил оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила, изразяващо се отказ да бъдат изслушани съдебна криминалистично-печатарска експертиза и тричленна съдебно-графологична експертиза, като е поискал събирането на тези доказателства във въззивното производство. Въззивният съд се е произнесъл по така направените искания, като ги е оставил без уважение с определение по чл. 267, ал. 1 ГПК – по първото от тях е приел, че едва при новото разглеждане на делото /след производство по чл. 303 ГПК/ ищецът е въвел нови фактически обстоятелства за незаконност на уволнението след срока по чл. 358 КТ /че е подписал „празен лист“/, а по отношение на второто – че за автентичността на подписа и изобщо на всички ръкописни елементи от текста на заявлението вещото лице е дало категоричен отговор и не възникват съмнения относно правилността на заключението и въззивният съд би бил длъжен да допусне нова тричленна експертиза само при дадени вероятни отговори от вещото лице.

Следователно въззивната инстанция е процедирала в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС, доколкото се е произнесла по доказателствените искания и се е мотивирала защо счита, че същите не следва да бъдат уважени.

Само за пълнота трябва да се посочи, че според последователната практика на ВКС, предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След предявяване на иска ищецът може да допълва исковата молба в първото заседание по делото, като посочва нови факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава /решение № 555 от 09.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1224/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 149 от 13.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 475/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 156 от 06.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1845/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 297 от 30.09.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1302/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 430 от 17.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1475/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 158 от 01.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1008/2012 год., IV г. о., ГК и др./.

По отношение на втория повдигнат въпрос, който обуславя всяко въззивно производство, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.

В разглеждания случай въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. След обсъждане на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства съдът е отрекъл да е била упражнена принуда при формирането на волята на ищеца за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като не се е произнесъл относно истинността на подписа на ищеца, положен в заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, тъй като е приел, че такова основание за незаконност на уволнението не се съдържа в исковата молба. С тези свои мотиви въззивният съд е отговорил и на всички доводи на жалбоподателя по делото.

Третият формулиран в изложението въпрос, който е свързан с приложението на чл. 202 ГПК, не е обуславящ, поради което не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е допускал изслушването на експертиза във въззивното производство – напротив, счел е, че поисканите от ищеца съдебна криминалистично-печатарска експертиза и тричленна съдебно-графологична експертиза са неотносими към надлежно очертания в исковата молба предмет на спора по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

Четвъртият въпрос също няма характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като макар във въззивната жалба на ищеца да се съдържа оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК, за въззивния съд не е възникнало задължение да даде указания за разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта страните да ангажират доказателства по отношение на факти, които не са били посочени в исковета молба като опорочаващи потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение.

Петият и шестият поставени в изложението въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на обуславящи – ищецът е оспорил датата на заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие – 26.09.2018 год., като съдебно-почерковата експертиза е констатирала, че същата е написана от него, т. е. работодателят е връчил заповедта по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ след като е имало предложение от ищеца за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие.

Последният въпрос също няма характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ищецът не е въвел като основание за незаконност на уволнението липсата на представителна власт на лицето, подписало заповедта за прекратяване на трудовия договор. За пълнота трябва да се посочи, че разпоредбите на доброволното представителство /чл. 36 и сл. ЗЗД/ намират съответно приложение за делегиране на работодателска правоспособност за прекратяване на трудовото правоотношение на всяко от основанията за това. При доброволното /договорното/ представителство пълномощието трябва да бъде извършено предварително във формата, която се изисква за сделката /когато изискваната форма е нотариална, достатъчна е нотариална заверка на подписа и евентуално на съдържанието/ или правните действия в упражнение на представителната власт, но както отсъствието на овластяване, така и неспазването на предписаната от закона форма може да бъдат санирани след извършване на сделката или правните действия чрез потвърждаване в изискуемата за пълномощието форма. За сключването и прекратяването на трудово правоотношение законът изисква писмена форма за валидност, такава е и изскуемата форма за валидност на пълномощието от работодателя. Съответно работодателят или негов надлежен представител могат винаги да потвърдят с писмен акт /дори с предявяване на иска или с отговора на исковата молба/ както областяването, ката така и сключената сделка и/или извършените правни действия без представителна или с ненадлежнто учредена представителна власт /Тълкувателно решение № 6 от 11.01.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГК, решение № 33 от 28.02.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1284/2012 год., ІV г. о., ГК/.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 440 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3770 от 10.07.2023 год., постановено по гр. дело № 5636/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А с-в.

ОСЪЖДА М. Т. М. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес], да заплати на „Джи Ай Груп“ ЕООД, ЕИК 131049402, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „К. А. Д. К.“ № 88, ет. 3, офис 2, направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 440 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: