РЕШЕНИЕ
№ 38
гр. София, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Красимир Шекерджиев
Членове:Деница Вълкова
Виолета Магдалинчева
при секретаря Е. М. и в присъствието на прокурора Б. Г. Д. като разгледа докладваното от Д. В. К. наказателно дело от общ характер № 20248002201024 по описа за 2024 година касационно дело № 1024 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адвокат Е. Й. от АК – Кюстендил, служебен защитник на подсъдимия В. Н. А., срещу решение № 332 от 18.10.2024 г., постановено по ВНОХД № 20241000600135/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС).
В жалбата се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – т. 3 от НПК. Главно се оспорва изводът на съдилищата относно авторството на деянието по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 от НК с доводи за липса на доказателства и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила свързани с доказателствената дейност на съда, които довели до нарушаване на принципа за разкриване на обективната истина по чл.13 и чл.14 от НПК. Останали несъбрани оневиняващи дееца доказателства, други били игнорирани, превратно тълкувани и изопачени в нарушение на чл.107 ал.5 от НПК. Счита се, че осъдителната присъда почива на предположения в нарушение на чл.303 от НПК, като признанията на подсъдимия са по отношение на нанесени удари на пострадалия единствено в стаята на приземния етаж, а смъртта е настъпила на горния етаж и не е доказано кои други лица са обитавали къщата и кой друг му е нанесъл ударите, от които е настъпила смъртта.
Неправилното приложение на материалния закон, включително приетото квалифициращо обстоятелство (проявена от дееца особена жестокост), се сочат като резултат от фактическа необоснованост относно авторството на деянието и недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна, като се претендира преквалификация на деянието за причиняване на смърт по непредпазливост след умишлено нанесена телесна повреда или извършване на убийство в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, тежки обиди, включително към покойната свидетелка Р. А., която била „любовта на живота“ на подсъдимия, клевети и други противозаконни действия.
Наложеното наказание се оспорва като явно несправедливо поради самопризнанията на подсъдимия, неговото разкаяние и съжаление за стореното, както и причината за извършеното, а именно, че бранил честта на интимната си приятелка. Моли се за отмяна на обжалваното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане или изменение на въззивното решение, преквалифициране на деянието, чрез прилагане на закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление и намаляване размера на наказанието лишаване от свобода.
В съдебно заседание подсъдимият и защитникът се явяват лично. Първоначално подсъдимият поиска жалбата да бъде оттеглена и заяви, че е съобщил това предварително на служебния си защитник, но след като съдът им осигури възможност да разговорят в условия на поверителност, двамата заявиха, че поддържат касационната жалба с изложените в нея съображения.
В лична защита пред ВКС и в последната си дума подсъдимият се съгласява с доводите на служебния защитник и заявява, че съжалява за извършеното и моли да бъде оправдан или да се намали наказанието.
Представителят на Върховната прокуратура намира касационната жалба за неоснователна, тъй като Апелативният съд е изпълнил указанията, дадени от ВКС при отмяна на въззивното решение в първото касационно производство, като е допуснал и приел две експертизи по отношение на психичното и психологично състояние на подсъдимия, които изключват липсата на вменяемост или състояние, което да води до промяна на правната квалификация, възприета от първоинстанционния съд. Отказът за повторен разпит на свидетели и за събиране на други доказателства е мотивиран и обективната истина е категорично установена при липса на противоречия, като еднозначно е отговорено на въпроса за авторството на деянието и наличието на умисъла у подсъдимия с оглед броя на ударите, областите на нанасяне и реалната възможност за причиняване на смърт на пострадалия. Наказанието прокурорът счита за справедливо, поради което предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:
С присъда № 25 от 14.110.2022 г., постановена по НОХД № 20221500200429/2022 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил подсъдимият В. Н. А., роден на **** г., е признат за виновен, че на 18.02.2021 г. в гр.Кюстендил, в къща, намираща се на ул.„Соволски път“ № 42, умишлено умъртвил В. Ж. И., с ЕГН **********, от същия град, като убийството е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.3 във вр. чл. 115 и чл.54 от НК му е наложено наказание седемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
На основание чл.59, ал.1 от НК съдът е постановил да се приспадне при изпълнение на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият А. е бил задържан.
На основание чл. 25, ал.1 във вр. с чл. 23, ал.1 НК съдът е определил общо наказание – седемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяване измежду наложените наказания по горепосоченото НОХД № 429/2022 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил и наказанието десет месеца лишаване от свобода по НОХД № 457/2021 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, със съответното приспадане на изтърпяното наказание по НОХД № 457/2021 г., за времето от 08.06.2021 г. до 08.04.2022 г., както и на времето на задържането на подсъдимия по мярка за неотклонение задържане под стража.
С присъдата е решен въпросът за разноските, които са възложени в тежест на подсъдимия.
По въззивна жалба на служебния защитник на подсъдимия (с главно искане за оправдаване) и въззивен протест на прокурора (с искане за увеличаване на наказанието) е било образувано ВНОХД № 94/2023г. по описа на САС. По него е постановено въззивно решение № 151/03.05.2023 г., с което присъдата е потвърдена.
С решение № 71/29.01.2024 г. по н. д № 1007/2023 г. ВКС, второ н. о. , въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС.
На основание отменителното решение на ВКС, пред САС е образувано ВНОХД № 20241000600135 /2024 г., по което е постановено въззивното решение, предмет на настоящата втора по ред касационна проверка, с което първоинстанционната присъда отново е потвърдена и подсъдимият е осъден да плати деловодните разноски за назначаване на експертизи съобразно указанията на ВКС в първото касационно производство.
Касационната жалба е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирана е в законоустановения петнадесетдневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение от страна (служебен защитник), която има право на това, поради което е допустима, а разгледана по същество се преценява като неоснователна.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
В касационната жалба преобладават аргументи за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото с тях се изразява несъгласие с фактическия извод на предходните съдебни инстанции, че подсъдимият е причинил смъртоносния побой на пострадалия. Както е известно, необосноваността не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка, която се ограничава до преценката допуснати ли са съществени нарушения на процесуалните правила. В конкретния случай такива по смисъла на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК при установяването на оспорения в касационните жалби главен факт от предмета на доказване по чл.102 от НПК, а именно участието на подсъдимия в умъртвяването на пострадалия, не се откриват. При проверка на мотивите не се установява нарушение на процесуалните правила, гарантиращи правилно формиране на вътрешното убеждение и по останалите релевантни факти от предмета на доказване. Въззивният съд, разглеждайки делото по същество, аналитично е преценявал събраните и проверени доказателства, след обективно, всестранно и пълно изследване на всички значими по делото обстоятелства. Изпълнил е процесуалните си задължения да изложи подробни съображения, включително е отговорил на поставения и в касационната жалба въпрос защо подсъдимият е единствен автор на инкриминираното деяние. Поради това ВКС не приема за основателен довода, че мотивите в обжалваното решение страдат от съществени непълноти, позоваване на противоречиви доказателства и доказателствени дефицити. Те съответстват на изискванията по чл. 339, ал. 2 НПК и съдържат подробен отговор на всички възражения на защитника, които се повтарят в касационната жалба.
Въззивният съд е направил много по - прецизен анализ на събраните доказателствени материали от първостепенния съд, като е изключил производните доказателства, събрани чрез показанията на свидетели полицейски служители в нарушение на чл.118, ал.2 от НПК, с което е съобразил процесуалното правило в чл.105, ал.2 от НПК, че не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в НПК. Въпреки това, като е изложил процесуално издържани доказателствени изводи, с основание САС се е съгласил с първоинстанционния съд, че преценени съвкупно с преките доказателства, изводими от показанията на покойната свидетелка очевидец Р. А. и частично от обясненията на подсъдимия, който признава, че е ударил пострадалия няколко пъти по главата с иззетия като веществено доказателство железен крак, останалите допустими доказателствени материали, подробно анализирани на стр.5-12 от обжалваното решение, установяват не само съпричастността на подсъдимия към умъртвяването на пострадалия, но и че смъртта му е настъпила в резултат само от нанесените удари от подсъдимия. Неоснователен е упрекът към въззивния съд, че отказал да събира доказателства за евентуални други извършители на вредоносното деяние, тъй като липсват дори индиции за конфликт между пострадалия и трети лица. Изключена е и вероятността случайно влезли други лица на отключения надземен етаж да са причинили смъртта на пострадалия, тъй като съгласно заключението на СМЕ смъртта е настъпила от една черепно - мозъчна травма, причинена от няколко рани по главата на пострадалия, които са на милиметри една от друга, съответно на изключително близко разстояние и са причинени за кратко време, като вещото лице не изключва възможността пострадалият да се е движил преди настъпването на смъртта. Това обяснява придвижването му от сутеренния до надземния етаж, където също са открити следи от кръв, и обратно до входа на приземния етаж, където е намерен починал. Освен това основната свидетелка Р. А. е посочила механизъм на ударите, които подсъдимият е нанесъл по главата на пострадалия, който се потвърждава от заключението на СМЕ, както относно многобройността и мястото на ударите (по свода на главата на пострадалия), така и относно средството - метален крак, който подсъдимият потвърждава в обясненията си, че е употребил удряйки пострадалия по главата. Той е иззет като веществено доказателство и е бил предмет на изследване от ДНК експертиза, която изключва наличие на друг ДНК материал освен от подсъдимия и от кръвта на пострадалия. Горното опровергава възражението на защитата за съмнение относно авторството и за доказателствени дефицити. Поради това направените в касационната жалба доказателствени искания ВКС да изиска справка за времето на задържането на свидетелката Р. А., за съдимостта й, както и за повторен разпит на свидетелката В. Ц., освен недопустими с оглед процесуалните особености на второ по ред касационно производство като настоящото, в което не се провежда съдебно следствие, са и неоснователни. Без правно значение за допустимостта на показанията на свидетелката Р. А. е обстоятелството дали са дадени по време на задържането й по ЗМВР или на друго основание, защото те са депозирани в досъдебното производство по реда на чл.223 от НПК - пред съдия, като гаранция за липса на процесуална принуда и правилно са приобщени към доказателствената съвкупност, чрез прочитането им по реда на чл.281, ал.1, т.4 от НПК, тъй като свидетелката е починала на 11.04.2021 г. тоест преди внасянето на обвинителния акт в съда на 2.08.2022 г. Освен това не се твърди и по делото не се установява изявленията на свидетелката Р. А. в разпита й по чл.223 от НПК да са получени в резултат на нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ поради изтезание, нечовешко, унизително отношение или малтретирането й, което да обоснове несправедливост на съдебния процес поради възприемането им от контролирания съд за допустими и достоверни (вж. Решения на ЕСПЧ по делата Gäfgen v. Germany, § 166; Ibrahim and Others v. the United Kingdom, § 254; El Haski v. Belgium, § 85; Cēsnieks v. Latvia, § 67-70; Urazbayev v. Russia, § 73; Kormev v. Bulgaria, § 89-90).
Какво е било съдебното минало на свидетелката преди разпита й в досъдебното птроизводство пред съдия също няма отношение към допустимостта на нейните показания, тъй като законът не установява процесуална забрана за разпит на осъждани лица като свидетели. Видно от протокола от разпита свидетелката Р. А. е била изрично предупредена за отговорността за лъжесвидетелстване (вж. л.125-126, т.1 от ДП), непосредствено след което е дала показанията пред съдия от Окръжен съд – Кюстендил, които въззивният съд оценил като достоверни, но не защото се е доверил на знанието на свидетелката за отговорността по чл.290 от НК, а защото е проверил всеки детайл от показанията й, съпоставяйки ги внимателно със заключенията на СМЕ, двете технически експертизи, ДНК експертизата и назначената във въззивното следствие КСППЕ с психиатър д-р К. и психолога Г., с останалите свидетелски показания, данните от писмените доказателствени средства, в това число протокола за оглед и фотоалбума към него и веществените доказателства.
На стр. 4 от обжалваното решение въззивният съд е отговорил защо не е необходим пореден разпит на свидетелката В. Ц.. Липсват съществени противоречия в показанията на последната, които да налагат отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за допълнителния й разпит предвид, че свидетелката е потвърдила пред съда прочетените й показания от досъдебното производство (вж. л.72 от НОХД № 429/2022 г. на ОС – Кюстендил и л.131, т.1 от ДП). Към изложените от САС споделими съображения за отказа да разпита отново свидетелката Ц. следва да се допълни, че установените от СМЕ причини за настъпването на смъртта, броят и разположението на смъртоносните рани по главата на пострадалия, преценени съвкупно с обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелката очевидец Р. А. и заключението на ДНК експертизата, категорично опровергават поддържаната и пред ВКС защитна хипотеза за евентуална съпричастност на други лица към убийството, поради което САС не може да бъде основателно упрекнат, че е отказал да разпита отново свидетелката. Формираният категоричен извод, че телесните увреждания на пострадалия, които са в причинна връзка със съставомерния резултат, произхождат от множество рани, които са на точно определено място на главата на пострадалия и са на толкова близко разстояние (на милиметри една от друга), че могат да бъдат причинени само от едно лице и това е подсъдимият, който признава, че е удрял главата на подсъдимия с металния крак, по който са открити биологични следи от него и от кръвта на пострадалия, но не и от трети лица. Поради това и като съобрази всестранния и задълбочен доказателствен анализ, който въззивният съд е направил на събраните по установения в закона ред доказателствени материали, ВКС намира за неоснователно оплакването в касационната жалба на защитника, че несъбирането на исканите писмени и гласни доказателства е компрометирало ефективността и пълнотата на разследването. Ето защо следва да бъде отхвърлено оплакването за осъждане в противоречие със забраната, въведена с разпоредбата на чл. 303, ал. 1 НПК. Събраният доказателствен материал позволява еднозначен извод за съпричастността на подсъдимия към деянието, предмет на обвинението, който изключва основателността на довода в касационната жалба, че отговорността на подсъдимия е ангажирана при недоказано по изискуемия от закон начин обвинение и на предположения.
При повторното въззивно производство САС е изпълнил дадените в отменителното решение указания на ВКС за изследване на психическото и емоционалното състояние на подсъдимия, като въз основа приетото в допълнителното въззивно следствие пространно мотивирано заключение на КСППЕ, изготвено от вещите лица - психиатърът д-р Т. К. и психолога Г. Г., е приел, че подсъдимият не е страдал от патологично опиване към датата на деянието, а се е намирал в състояние на обикновено алкохолно опиване, могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Видно от обстоятелствената част на заключението на КСППЕ и разясненията на вещите лица в съдебно заседание на 3.09.2024 г. на САС те са съобразили наличния синдром на алкохолна зависимост на дееца и въпреки това, след обективно комплексно изследване, са установили, че подсъдимият А. не е бил в състояние на физиологичен или патологичен афект към времето на инкриминираното деяние и не страда от каквото и да е заболяване, което да се приравни към разстройство на съзнанието, лишаващо го от базисна психична годност (вж. л.171-180 и л.184-187 от ВНОХД № 135/2021г. на САС).
Горното налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на отмяна по процесуални причини.
По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:
В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно, което изключва касационното основание на чл. 348, ал.1 , т.1 от НПК. Несъгласието на защитата с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, тъй като доказателствените материали, приети за достоверни от двете предходни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. Квалификацията на деянието като довършено убийство по чл.116, ал.1, т.6, вр. чл.115 от НК е изцяло съобразена с характеристиката на изпълнителното деяние, осъществено чрез нанасяне на последователни многобройни удари в жизненоважна област като главата, които са довели до смъртоносните наранявания. В генезиса на смъртта участват причинените на милиметри една от друга многобройни рани по свода на главата на жертвата, чиито брой (минимум 10, според вещото лице д-р Н. от СМЕ – вж. л.133 от НОХД №429/2022 г. на ОС - Кюстендил), интензитетът и средството, с което са причинени, определят деянието като извършено с изключителна ярост, характеризираща дееца като жесток човек, което правилно е мотивирало съдилищата да квалифицират деянието като извършено с особена жестокост по чл.116, ал.1, т.6 от НК и по смисъла на т.15 от ППВС №2/1957(„По някои въпроси на умишлените убийства”). От друга страна, така установените обективни наранявания на пострадалия и установената по експертен път причинна връзка между тях и настъпилата смърт изключват друг освен подсъдимият да е причинил на пострадалия аналогични рани на милиметри от причинените от дееца, при това със същото средство и по същото време.
Правилно САС е отказал да преквалифицира деянието като престъпление по чл.118 от НК, както настоява защитата. Вече се изтъкна, че касационната инстанция е такава само по правото, а не по фактите (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, която не е налице). В този смисъл тя не разполага с правомощието да ревизира вече приетите или да констатира нови фактически обстоятелства в настоящото производство. Поради извода на въззивния съд, че пострадалият не е отправял тежки обиди и не е имал друго съставомерно поведение по смисъла на чл.118 от НК, включително към приятелката на подсъдимия, която впрочем за разлика от подсъдимия не е съобщила такива данни в разпита пред съдия, включително пострадалият да я е нарекъл „курва“, както едва след смъртта й подсъдимият твърди в обясненията си, основание за исканата преквалификация на престъплението в случая няма.
Основание за облекчаване положението на подсъдимия, чрез претендираната преквалификация, не се открива и в назначената по указание на ВКС КСППЕ, в заключението на която вещите лица изрично изключват обективни данни за афектно отреагиране от негова страна. При тези данни, въззивният съд законосъобразно и констатирайки присъствието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания квалифициран престъпен състав на чл. 116, ал.1, т.6, вр. чл.115 НК е заключил, че приетата от първата инстанция правна квалификация е вярна и съответна на приетите за установени по делото фактически положения, че поведението на подсъдимия не покрива медицинския критерий за физиологичен афект, а е повлияно/улеснено от употреба на алкохол и е резултат от гневна реакция, която изключва приложението на чл.118 от НК (вж. Решение №162/10.10.2018 г. по н. д. №817/2018 г., първо н. о., ВКС). Макар подсъдимият да няма нарушение на интелекта или на психичните качества, които да представляват умствена недоразвитост и/или краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието, и които да го лишават от годност да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си, конкретното състояние на подсъдимия е описано като такова със скъсен самоконтрол и импулсивност, които са в основата на извършеното деяние. Те обаче не предпоставят приложението на визирания по - леко наказуем престъпен състав, тъй като в случая приетата от предходните инстанции фактология не сочи на наличието на физиологичен афект, дефиниран от закона като състояние на силно раздразнение, възникнало у дееца в резултат на конкретно и лимитирано с диспозицията на наказателноправната норма от Особената част на НК поведение на пострадалия - насилие, тежка обида или клевета, или друго противозаконно действие, от което да са настъпили или да е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. В този смисъл е важно да се подчертае, че средствата, с които следва да е предизвиквано състоянието на силно раздразнение у дееца са изчерпателно изброени в закона. Ето защо и доколкото не е установена такава проява от страна на пострадалия непосредствено преди инкриминираното деяние, включително против личността на приятелката на подсъдимия, не би могло деянието да се преквалифицира по привилегирования състав на чл. 118 НК. Съгласно т.20, ППВС №2/1957 г. насилието, тежката обида и клеветата трябва да са обективно налични и обусловили състоянието на силно раздразнение на дееца към момента на извършване на убийството, а случаят не е такъв.
Многобройните наранявания на пострадалия по едно и също време, особеностите на отстоянието им – на милиметри едно от друго, средството и мястото, където са причинени – с метален крак в свода на главата на пострадалия и установената по експертен път причинна връзка с настъпилия резултат, дават основание ВКС да се съгласи със САС, че убийството е извършено при пряк умисъл от страна на подсъдимия да умъртви пострадалия. В съдебната практика е изяснено разбирането, че умисълът на дееца се извежда от психичното му отношение към целения резултат с оглед средството на престъплението и механизма на извършването му като сила на ударите, интензивност на нападението, уязвимост на жертвата, съобразно мястото на нанасяне на ударите (вж. ППВС № 14/1963 г. и ППВС № 2/1957 г.). В процесния случай прекият умисъл на подсъдимия да причини смъртта на пострадалия се извежда от данните за реализацията на побоя и резултатите от него. След като са нанесени последователно множество удари основно по свода на главата, със значителна сила, довели до смъртоносна черепно-мозъчна травма, тези особености на конкретно установеното субективно съставомерно поведение на подсъдимия потвърждава приетата от САС по - тежка форма на умишлената вина, която самостоятелно опровергава довода на защитата за преквалифициране на убийството като такова по чл.124 от НК (причиняване на смърт по непредпазливост при умишлено нанесена телесна повреда). От установените от въззивния съд обективни действия на дееца преди, по време и след деянието, при това съвкупно разгледани и оценени, се налага обратен извод на изложения в касационната жалба относно субективната страна на деянието, а именно, че подсъдимият е извършил деянието с пряк умисъл да умъртви пострадалия.
Ангажираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК се обвързва главно с оплаквания за недоказаност на обвинението и неправилна правна квалификация на деянието, които поради своята неоснователност изключват исканото намаляване на наложеното на подсъдимия наказание седемнадесет години лишаване от свобода, както и на определеното общо такова по чл.25 от НК, доколкото същото съвпада с наложеното наказание за убийството, като най-тежко измежду наложените наказания за всяко от двете престъпления в съвкупността.
Другите доводи за явна несправедливост на наказанието са неотчетени, според защитата, самопризнания на подсъдимия и изразеното от него съжаление за извършеното.
Процесуалното поведение на подсъдимия, включващо даването на обяснения и изразените чрез тях самопризнания, обратно на твърденията в касационната жалба, са отчетени от САС като смекчаващо отговорността обстоятелство (вж. стр.15 от обжалваното решение). Действително въззивният съд не е отчел изразеното от подсъдимия съжаление за извършеното, но това не означава, че установените в чл.54 от НК критерии за индивидуализация на наказанието са останали несъобразени до степен определеното наказание да е явно несправедливо. Убийството е извършено при пряк умисъл, което разкрива по - висока степен на обществена опасност на деянието и дееца от това при евентуален умисъл. Поради това и след като наказанието е определено под средния размер на най - леката от трите алтернативни санкции по чл.116, ал.1, т.6 от НК, между които са доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, не може да се приеме, че са налице признаци на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК особено, като се отчетат данните за съдимостта на подсъдимия, който е осъждан многократно за тежки умишлени престъпления, включително за кражба при опасен рецидив (вж. справка за съдимост на л.99-101, т.1 от ДП). Събрани са и данни, че преди убийството подсъдимият е биел пострадалия въпреки, че последният го е приютил в къщата си, защото подсъдимият бил бездомен. Тази информация е установена от предходните съдебни инстанции и не е обхваната от забраната по чл.56 от НК, защото обвинението не е обвързано с нея. Поради това може да бъде ценена като отегчаващо отговорността обстоятелство, противопоставимо като тежест на изразеното съжаление от подсъдимия и тъй като самостоятелно завишава степента на обществена опасност на личността на дееца, изключва основание за намаляване на наложеното наказание и на предпоставеното от него общо наказание по чл.25 от НК.
Предвид гореизложеното и поради отсъствие на претендираните касационни основания, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 332/18.10.2024 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 20241000600135 по описа на същия съд за 2024 г. Решението не подлежи на обжалване.