Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. Г., представляван от адв. Н. Н., касационна жалба на К. С. Б., представляван от адв. Е. Т., и касационна жалба на „Ю. Б“ АД, представлявана от адв. Д. Д., срещу решение № 10316 от 16.04.2021г. по в. гр. д. № 2013/2020г. на САС, ГК, 2 състав, поправено с решение № 2013г. от 20.07.2021г.

Касаторът „Ю. Б“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 8794 от 20.12.2019г. по гр. д. № 14044/2017г. на СГС, I-1 състав е отхвърлен предявеният от „Б. П. Б“ АД против К. С. Б. иск с правно основание чл. 430 ТЗ за солидарно заплащане на сумата 9970 евро, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.04.2012г. – 30.05.2012г., дължими по договор за кредит № 1015/2008г.

Касаторът К. К. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 8794 от 20.12.2019г. по гр. д. № 14044/2017г. на СГС, I-1 състав в частта, с която е осъден да заплати на „Б. П. Б“ АД на основание чл. 430 ТЗ сумата 64677, 60 евро /от които солидарно с К. С. Б. сумата 54 717.50 евро/, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.04.2012г. – 30.08.2012г. по договор за инвестиционен кредит № 1015/2008г., ведно със законната лихва от 31.03.2017г. до окончателното изплащане. Касаторът К. С. Б. обжалва същото решение в частта, с която е осъден да заплати на „Б. П. Б“ АД на основание чл. 430 ТЗ солидарно с К. К. Г. сумата 54 717.50 евро, явяваща се разлика над 9970 евро до 64677, 60 евро, представляваща непогасена главница по вноски за периода 30.04.2012г. – 30.08.2012г. по договор за инвестиционен кредит № 1015/2008г., ведно със законната лихва от 31.03.2017г. до окончателното изплащане.

Касаторът – ищец „Ю. Б” АД намира, че въззивното решение в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд не е изследвал в пълнота относимите факти, като не е взел предвид, че исковата претенция, както е отразено и в мотивите на обжалвания акт, за сумата 10 000 евра, част от която е и сумата от 9970 евро, е предявена преди изтичане на давностния срок, а именно на 31.03.2017г. Сочи, че с уточняващата молба на банката единствено е конкретизирано каква част от предявената претенция от 10 000 евро се отнася за всяка една от дължимите месечни вноски за главница по договор за кредит № 1015/2008, първата от която е с падеж 30.04.2012г. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Прекъсва ли се давността за вземане при подаване на иск за неговото присъждане в случаите, в които след дадени указания от страна на съда е конкретизирана исковата претенция?

2. Как следва да бъде прилагана от съда нормата на чл. 116 ЗЗД?

Поддържа още, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, тъй като исковата претенция, както е отразено и в мотивите на въззивното решение, за сумата 10 000 евро, част от която е и сумата 9970 евро, е предявена на 31.03.2017г., т. е. преди изтичане на давностните срокове.

Ответникът К. С. Б. е представил отговор, с който оспорва касационната жалба на ищеца „Ю. Б” АД. Прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и че въззивното решение в обжалваната от ищеца част не е очевидно неправилно. Прави възражение и за недопустимост на подадената от ищеца касационна жалба, тъй като сумата 9970 евро е извън обхвата на касационно обжалване, посочен в чл. 280, ал. 3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът К. К. Г. оспорва касационната жалба на „Ю. Б” АД, като излага съображения за нейната неоснователност.

Касаторът – ответник К. К. Г. поддържа, че решението в обжалваната му част е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба и при нарушение на правото му на защита. Твърди, че нито в исковата молба, нито в подадената в отговор на указанията на първоинстанционния съд молба за отстраняване на недостатъци, са ясно индивидуализирани за кои точно анекси се твърди, че обвързват ответниците и са основание на иска; че не е ясно посочен видът на солидарната отговорност; че от единна претенция се преминава към отделни частични претенции по отделни вноски по погасителен план, но дължима такса по всеки от обективно и субективно съединените искове не е платена, а неправилно е определена една обща такса в нарушение на чл. 72 ГПК. Поддържа, че въззивното решение е недопустимо и поради нередовност на молба вх. № 5101891 от 30.06.2017г. на СРС за изменение на иска, в която се заявява увеличение на исковата претенция до сумата 64 677, 50 евро, без да се сочи дали това е частична претенция и дали увеличеният размер се претендира солидарно от двамата ответници и без да е отправено искане; въвеждат се няколко неясни, неточни и взаимно изключващи се текстове, като се посочва съвсем различно число на претенцията – 64 687, 50 евро и се използва понятието „вноска“ вместо описаното в исковата молба понятие „главница“; сочи се, че увеличението на исковата претенция е по отношение на дължимата и незаплатена вноска по договора за кредит с падеж 30.06.2017г., която дата е извън исковия период. Твърди още, че препис от тази молба не му е връчен, с което е нарушено правото му защита. Излага и съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като: 1/ докладчикът във въззивното производство е бил и съдия-докладчик в първоинстанционното производство, изготвил доклада по делото и разпореждане от 27.11.2017г. относно реда за разглеждане на делото, във връзка с които са били изложени оплаквания във въззивната жалба, и с това са нарушени морални и законови норми, налице е незаконен състав на въззивния съд и нарушение на Кодекса за етично поведение на българските магистрати; 2/ прието е, че делото следва да се разглежда по правилата за търговските спорове, но касаторът има качествотко на потребител и правилата на този ред не са приложени във въззивното производство; 3/ нарушени са правилата на чл. 266 и чл. 267 вр. чл. 146 ГПК; 4/ въпреки липсата на проведено пълно главно доказване на факта на възникване на облигационното правоотношение е прието за доказано съществуването и валидното действие на анекс А04 от 30.05.2010г.; 5/ в нарушение на чл. 266 ГПК не е допуснато ново доказателство за погасяване на дълга, настъпило след подаване на въззивната жалба; 6/ необосновано е дадена вяра на ССЕ, без тя да се съпостави с писмените доказателства, включително всички налични погасителни планове. Поддържа, че решението е постановено и в нарушение на материалния закон, тъй като въззивният съд не е приложил правилата за тълкуване на договорите, предвидени в чл. 20 ЗЗД, не е издирил и приложил правилно чл. 25 ЗЗД и чл. 107 вр. чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Излага и съображения за необоснованост на решението. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради недопустимост на въззивното решение. Твърди, че са налице и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. При допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с доклада по делото, на което нарушение се позовава въззивникът във въззивната жалба, длъжен ли е въззивният съд да отстрани порока, да провери правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, и при необходимост – да даде друга правна квалификация, да даде указания относно разпределението на доказателствената тежест, и следва ли да укаже необходимостта от ангажирането на съответни доказателства в зависимост от въведените твърдения в исковата молба и оспорванията, направени от ответника? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 87 от 27.06.2019г. по гр. д. № 4808/2018г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 17 по гр. д. № 1578/2017г. на ВКС, ГК, I г. о.

2. По какъв процесуален ред се разглежда спорът от окръжен /градски/ съд между банка и физическо лице – солидарен длъжник, чиято солидарна отговорност произтича от анекс за встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД към договор за банков кредит – по общия исков ред /чл. 124 и сл.ГПК/ или по особено исково производство за разглеждане на търговски спорове /чл. 365 и сл. ГПК/? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Допустимо ли е при започнало производство по общия исков ред и след подаване на отговор на искова молба по този процесуален ред производството да продължи по правилата на особеното исково производство за търговски спорове при увеличаване на размера на иска над 25 000 лева и при какви условия е допустимо това? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Длъжен ли е първоинстанционният съд в доклада по делото, съответно – длъжен ли е въззивният съд, при даване на указания с оглед оспорване във въззивната жалба да посочи конкретния специфичен вид на солидарната отговорност и спецификата на спорните правоотношения, пораждащи солидарността /встъпване в дълг, поръчителство, авал, делкредере и други/, като даде указания и възможност на страните да ангажират становище и доказателства във връзка с конкретно приетата от съда правна квалификация на твърдяната солидарна отговорност? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

5. При липсваща, неправилна, неточна или непълна правна квалификация на първоинстанционния съд на основанието за възникване на пасивната солидарна отговорност на ответника /поръчителство, встъпване в дълг и др./, как трябва да процедира въззивният съд? Длъжен ли е да приеме правната квалификация на първата инстанция или следва самостоятелно да направи тълкуване на правопораждащата солидарността сделка или закон и да приложи правилната материалноправна норма към установените факти? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 213 от 06.01.2017г. по гр. д. № 5864/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., а при условията на евентуалност, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

6. Достатъчно ли е за правен извод за наличие на встъпване в дълг по договор за банков кредит описаното от страните в съответния договор или анекс между тях, че се уговаря солидарна отговорност по смисъла на чл. 121-123 ЗЗД, за изпълнение на задължението на кредитополучателя по договора за банков кредит и всички анекси към него до окончателното погасяване на дълга?

7. Когато се тълкува волята на страните по анекс към договор следва ли да се съобрази тяхното поведение преди и след сключване на този анекс, за да се достигне до действителната им воля?

8. Когато в анекс към договор за кредит е посочено първо, че страна е поръчител, а в последващ анекс – че е солидарен длъжник по чл. 121-123 ЗЗД, но не е записано, че е получил сума по основния договор, приема ли се, че тази страна по договора е солидарен длъжник или поръчител? Касаторът твърди, че по последните три въпроса е налице произнасяне в противоречие с решение № 213 от 06.01.2017г. по гр. д. № 5864/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 231 от 17.01.2020г. по гр. д. № 4249/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о.

9. При сключване на договор с модалитет – условие за неговото влизане в сила, който е основанието за ангажиране на отговорността на ответника, какво следва да приеме съдът за правното действие на анекса, ако сбъдването на условието не е доказано от ищеца? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 210 от 22.12.2009г. по т. д. № 327/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 161 от 19.07.2018г. по т. д. № 1561/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.

Касаторът - ответник К. С. Б. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено спрямо несъществуващ субект, доколкото към датата на постановяването му „Б. П. Б“ АД е била заличена като търговец. Поддържа, че решението е недопустимо и поради постановяването му по нередовна искова молба, тъй като е налице неясен предмет на делото и липсва индивидуализиране на спорния предмет – неясни са фактите, от които произтича спорното право, както и периодът на претендираното вземане; налице е разминаване в твърденията относно цялото вземане на ищеца, както и на периода, за който се твърди неизпълнение; с молбата за увеличение на иска се посочва вече период, за който не е установено на какво основание се ангажира отговорността на ответниците, като това едновременно изменение на основанието и петитума на иска е недопустимо. Излага и съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди, че: 1/ препис от молбата за изменение на иска не му е бил връчен, с което е било нарушено правото му на защита, а въззивният съд не е обсъдил направените във връзка с това оплаквания; 2/ член от състава на въззивния съд е бил докладчик по делото в първоинстанционния съд, което води до порок на решението; 3/ въззивният съд е следвало да обсъди възражението му за погасителна давност и за остатъчния размер на вземането, а не само за предявената част от вземането; 4/ съдът е уважил иска, без да обоснове въз основа на кои доказателства е стигнал до извода си. Излага подробни съображения за неоснователност и недоказаност на исковата претенция, тъй като са взети предвид обстоятелствата, свързани с издаването на изпълнителен титул и образуването на изпълнително производство по отношение на кредитополучателя, в резултат на което с уважаването на иска ищецът ще се обогати неоснователно. Поддържа, че искът е недоказан, тъй като заключението на вещото лице е необосновано и е изготвено единствено въз основа на едностранно издадени от ищеца частни документи, които не се ползват с никаква доказателствена сила и при липса на доказателства, че счетоводството на банката е водено редовно. Излага довод за неправилност на извода на съда, че няма качеството на потребител. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържа, че са налице и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да следи служебно за наличието на надлежни страни по спора във въззивното производство и длъжен ли е да прекрати производството при липса на надлежна страна по делото в резултат на заличен търговец на въззиваемата страна по делото след постановяването на решението на първоинстанционния съд? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 192 от 01.03.2016г. по т. д. № 2627/2014г. на ВКС, II т. о., като е налице и вероятна недопустимост на въззивното решение.

2. Налице ли е нередовна искова молба, в която е посочено, че искът е предявен като частичен от пълен размер, който се разминава по размер в исковата молба и уточняващата към нея, налице е разминаване в посочения период на възникване на задължението и този отразен в погасителния план, както и разминаване в посочения падеж на задължението, като първо в исковата молба се твърди, че е от 2012г., а после в уточняваща, че е 2017г., при неясни обстоятелства и факти, въз основа на които се претендира вземането? При наличието на тези разминавания в посочените твърдения налице ли липса на индивидуализиране на спорния предмет и може ли да се приеме, че въззивният съд е извършил проверка, като е посочил, че в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК намира решението в обжалваната част за валидно и допустимо, без да се мотивира защо? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 238 от 15.01.2015г. по гр. д. № 1880/2014г. на ВКС, решение № 62 от 06.10.2015г. по т. д. № 958/2014г. на ВКС, I т. о., решение № 29 от 09.02.2016г. по гр. д. № 4526/2015г. на ВКС, I г. о. Твърди още, че въззивното решение е вероятно недопустимо.

3. След като първоинстанционният съд не е изпратил на ответника молбата на ищеца за изменение на иска по чл. 214 ГПК, за да вземе становище по нея, и е направено изрично възражение за това във въззивната жалба и въззивният съд не е обсъдил направеното възражение, това ще доведе ли до порочност на постановеното въззивно решение? Касаторът намира, че по въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. При изменение на размера на иска, водещо до изпращане на делото на горестоящия съд и разпореждането му е от съдия, който участва в състава на съда при разглеждането на делото от въззивната инстанция, ще води ли това до порочност на постановеното съдебно решение, след като не си е дал отвод? Касаторът намира, че по въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Налице ли е нередовна молба по чл. 214 ГПК, в която се цитират две различни суми като размер на увеличението, посочва се как се формира претендираната сума по периоди и размери, но в петитума на молбата се посочва, че увеличеният размер на исковата претенция е за дължима и незаплатена вноска по договор за кредит с падеж, различен от посочените в мотивната част на същата молба, когато за един и същи период се претендират частично две различни суми, когато в молбата не се претендира сума за период, който е посочен като претенция в исковата молба, и налице ли ще е в този случай едновременно изменение на основание и петитум? Следва ли въззивният съд да счете молбата за изменение за недопустима при наличието на нередовност на молбата по чл. 214 ГПК, тъй като същата е с неясен петитум, с посочен нов период, без изяснено основание за дължимостта на посочения размер и променения период? Твърди се противоречие по въпроса с решение № 142 от 14.01.2021г. по гр. д. № 3067/2019г. на ВКС, IV г. о., решение № 178 от 18.10.2016г. по гр. д. № 1624/2016г. на ВКС, I г. о., решение № 2357/2015г. по гр. д. № 2357/2015г. на ВКС, II г. о., решение № 83 от 11.04.2018г. по гр. д. № 1667/2017г. на ВКС, IV г. о., решение № 59 от 27.04.2015г. по гр. д. № 4647/2014г. на ВКС, III г. о.

6. След като първоинстанционният съд не е дал указания за отстраняване на допуснатите нередовности в молбата по чл. 214 ГПК, не е изпратил молбата за становище на ответника и при наличие на направено възражение за това, следва ли въззивният съд да се съобрази с изложеното в молбата по чл. 214 ГПК или следва да постанови решението си, без да вземе предвид посочените обстоятелства в молбата по чл. 214 ГПК и да върне делото на съда преди увеличения размер или след това? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

7. Може ли нередовна молба по чл. 214 ГПК да прекъсне давността по отношение на увеличения със същата молба размер на частично предявения иск? Касаторът намира, че по въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

8. Следва ли да бъде ценена от съда съдебно-счетоводната експертиза, която е изготвена само въз основа на данни, предоставени от банката-ищец, съставляващи извлечение от счетоводни програми – записвания, показващи движението по разплащателните сметки, представени на вещото лице на „монитор“ и това извлечение съставлява ли първичен счетоводен документ и ще се ползва ли с доказателствена сила при изрично направено възражение, че счетоводството на банката е водено редовно и заключението е оспорено? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 187 от 24.01.2013г. по т. д. № 436/2012г. на ВКС, решение № 2 от 20.01.2011г. по гр. д. № 478/2010г. на ВКС, III г. о., ТР 39-2 от 05.03.1954г. на ОСГК на ВС, решение № 413 от 16.08.2005г. по т. д. № 964/2004г. на ВКС, ТК, решение № 423 от 01.06.2006г. по т. д. № 9/2006г. на ВКС, ТК, решение № 155 от 13.03.2007г. на ВКС, ТК, решение № 2 от 20.01.2011г. по гр. д. № 478/2010г. на ВКС, III г. о., както и че е налице очевидна неправилност на решението.

9. След като заключението на вещото лице не може да бъде ценено във връзка с останалите доказателства по делото, тъй като липсват такива по делото, следва ли съдът да отхвърли исковата претенция като недоказана? Твърди се произнасяне по въпроса в противоречие с решение № 267 от 04.03.2014г. по гр. д. № 30/2013г. на ВКС, I г. о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 91 от 27.08.2015г. по гр. д. № 321/2015г. на ВКС, II г. о., решение № 107 от 27.07.2015г. по т. д. № 4680/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 553 от 29.09.2010г. по гр. д. № 629/2009г. на ВКС, III г. о.

10. Има ли качеството на потребител лице, което е било като съдружник в дружеството – заемател, което е прехвърлило своите дялове и се е задължило като физическо лице – солидарен длъжник по договор за заем? Касаторът намира, че по въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно.

Постъпило е становище по касационната жалба на К. Г. от К. С. Б., в което се излагат съображения за нейната основателност.

„Ю. Б“ АД оспорва касационните жалби на ответниците К. К. Г. и К. С. Б.. Намира, че в изложението се съдържат бланкетни оплаквания по съществото на спора, но липсва конкретен правен въпрос, който да е разрешен при някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поддържа, че не е налице нередовност на исковата молба, нито са извършени твърдените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи, че въззивният съд изрично се е произнесъл по направените от касатора с подадената въззивна жалба възражения и твърдения.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Неоснователно е възражението на касатора – ответник К. Б. за недопустимост на касационната жалба на ищеца „Ю. Б” АД. В случая обжалваното въззивно решение е постановено по иск с цена 64 677, 50 евро, която надхвърля предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг, като за допустимостта на касационната жалба е без значение обстоятелството, че решението се обжалва от страната частично - само по отношение на част от исковата претенция, която е под посочените в тази разпоредба размери.

С исковата си молба, подадена на 31.02.2017г., ищецът „Б. П. Б” АД е предявила против К. К. Г. и К. С. Б. иск за осъждането им да заплатят сумата 10 000 евро, представляваща част от дължимата главница по договор за инвестиционен кредит № 1015/2008г. и анекси към него в размер на общо 551 873, 84 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

С разпореждане № 87962 от 10.04.2017г. първоинстанционният съд на основание чл. 129, ал. 2 ГПК е указал на ищеца да посочи за какъв период е начислена непогасената главница в размер на 551 873, 84 евро, да посочи претендираната сума в размер на 10 000 евро за кой период от непогасената главница се отнася, както и да посочи дали претендира сумата от ответниците солидарно или разделно.

В отговор на указанията на съда с молба от 05.05.2017г. ищецът е уточнил, че сумата 551 873, 84 евро е начислена непогасена главница по договора и анексите към него, които обвързват ответниците по делото, за период от 30.10.2011г. до 30.08.2012г., а претендираната сума от 10 000 евро е част от дължима и непогасена главница за период 30.04.2012г. до 30.08.2012г. в размер общо на 273 437, 50 евро и се формира от неплатени вноски, всяка от които е в размер на 54 687, 50 евро с падежни дати 30.04.2012г., 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г. Уточнил е, че претенцията в размер на 10 000 евро се формира, както следва: 9960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687, 50 евро с падеж 30.04.2012г. и четири вноски по 10 евро с падежи 30.05.2012г., 30.06.2012г., 30.07.2012г. и 30.08.2012г., всяка от които се явява част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687, 50 евро.

С молба от 30.06.2017г. ищецът е направил на основание чл. 214 ГПК увеличение на иска си, като същият се счита за предявен за сумата 64 677, 50 евро, формиран, както следва: 9960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687, 50 евро с падеж 30.04.2012г. ; 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687, 50 евро с падеж 30.04.2012г.; 54 687, 50 евро – дължима и непогасена вноска с падеж 30.06.2012г.; 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687, 50 евро с падеж 30.07.2012г. и 10 евро - част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687, 50 евро с падеж 30.08.2012г.

С определение № 197706 от 21.08.2017г. съдът е допуснал изменение на иска съгласно подадената от ищеца молба и е изпратил делото на окръжния съд по подсъдност. С постановеното от окръжния съд първоинстанционното решение предявените срещу ответниците искове са уважени изцяло.

Въззивният съд, сезиран с въззивни жалби на ответниците срещу първоинстанционното решение, е намерил за неоснователни доводите им за недопустимост на решението. Посочил е, че провопораждащият факт за възникване на облигационната връзка между страните е договорът за банков кредит, сключен на 21.08.2008 год., и последващите анекси към него, които по своята правна същност представляват абсолютна търговска сделка, сключена от търговец, поради което исковите претенции подлежат на разглеждане по реда на търговските спорове. Добавил е, че ответникът К. Г. не е направил каквито и да било възражения по реда за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. Изтъкнал е, че възражението на въззивника К. Б. за недопустимост поради погасяване на иска по давност също е неоснователно, доколкото този въпрос е такъв по същество, а не по допустимостта. Изложил е и съображения, че съдът с изготвения доклад по делото правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, като срещу изготвения доклад не са направени възражения, поради което е намерил, че липсват процесуални нарушения, водещи до порочност.

Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съд въз основа на подробен анализ на приетите доказателства, като по нея не се и спори между страните.

Намерил е за установено, че между „Б. П. Б” АД - в качеството на кредитор, от една страна, „Д. и Б. Пропърти” ООД - в качеството на кредитополучател от друга, и К. Г. и К. Б. - в качеството им на поръчители, е сключен договор за инвестиционен кредит № 1015/21.08.2008 г., с който банката се е задължила да предостави кредит в размер на 1 050 000 евро за целево финансиране построяването на три жилищни сгради, усвоими на шест транша според условията на чл. 3, ал. 2, със задължение на кредитополучателя за неговото връщане на месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план, заедно с възнаградителна лихва, формирана като сбор от базисен лихвен процент и надбавка 4%, в срок до 30.08.2011 г. Уговорен е 18 месечен гратисен период, през който ще се погасяват само начислени лихви. Приел е, че като поръчители ответниците са приели да отговарят солидарно с кредитополучателя за задълженията по договора, включително за такси, лихви и разноски до окончателното им погасяване. Приел е, че с анекс № А1-1015/10.10.2008 г. към договора е изменена клаузата за възнаградителна лихва, която е определена като сбор от базисния банков лихвен процент и надбавка от 4.5%.; с анекс № А2-1015/21.07.2009 г. е изменена клаузата на чл. 3, ал. 2 относно начина, условията и срока за предоставяне на кредитната сума с постигнато съгласие усвояването да се осъществи на девет транша, както и са предвидени допълнителни основания за предсрочна изискуемост при неизпълнение; с анекс № А3-1015/15.12.2009 г. е постигнато съгласие за допълнително обезпечение чрез учредяване от кредитополучателя в полза на банката на залог в размер на 45 000 евро, както и чрез поръчителството на ответника Г., с когото не се спори на същата дата ищецът да е сключил договор за поръчителство.

Приел е, че с последващ анекс № А4-1015/30.05.2010 г. е уговорено С. Д., К. Б. и К. Г. да отговарят за всички задължения на кредитополучателя по договора и анексите към него в качеството им на солидарни длъжници при условията на чл. 121-123 от ЗЗД, като е констатирано, че отпуснатият към тази дата кредит е в размер на 984 375 евро и е просрочена сумата 45 028.93 евро, представляваща главница и начислена наказателна лихва, както и е променен срокът за окончателно погасяване до 30.08.2012 г. със съставен нов погасителен план, според който плащането на кредита следва да се извърши на 18 бр. равни месечни вноски по 54 687.50 евро с падеж 30-то число на месеца в периода 30.03.2011г.-30.08.2012 г. Въззивният съд е приел, че към деня на сключване на договора за кредит и посочените анекси К. Б. е бил съдружник в дружеството - кредитополучател.

Въззивният съд е обсъдил приетите в първоинстанционното производство заключения на основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи относно усвоената по договора за кредит сума и размерът на погасената по него главница.

С оглед установените факти е приел, че сключеният договор за инвестиционен кредит и следващите го анекси, в които участват ответниците, са подписани от посочените в тях лица, поради което и при липсата на оспорване авторството те обективират съгласието им да се обвържат с договора при условията, при които е сключен, заедно с последващите изменения - кредитополучателят да върне предоставения кредит, а ответниците /заедно с други лица/ да отговарят солидарно за възникналите задължения. Намерил е за неоснователни възраженията на въззивника К. Б. за това, че има качеството на потребител и по сключените договори са налице неравноправни клаузи, които следва да бъдат обявени за нищожни. Изложил е съображения, че физическо лице, съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, и обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Приел е, че в случая кредитополучател е търговско дружество „Д. и Б. Пропърти” ООД, в което към деня на сключване на договора 21.08.2008 г. ответникът К. Б. е бил съдружник и кредитът е бил предназначен и усвоен за финансиране изграждането от дружеството на жилищни сгради. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че нито един от ответниците няма качеството „потребител“ по смисъла на §13, т. 1 ДР на ЗЗП, защото поемането на солидарна отговорност към кредитора е направено с оглед връзката им с дружеството-кредитополучател, а това изключва задължаването им по договора да е за цели извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. На самостоятелно основание въззивният съд е намерил и че възражението е неотносимо, тъй като предмет на предявения иск от ищеца е единствено вземане за главница по договора, но не и произтичащи от него акцесорни вземания за възнаградителна лихва, лихви за забава, неустойки и такси.

Въззивният съд е приел, че солидарната отговорност на ответниците при условията на чл. 121-123 от ЗЗД произтича от сключения анекс № 4 от 30.05.2010г., с който са се съгласили да встъпят във вече възникналото за кредитополучателя задължение и да отговарят в пълен обем, солидарно с него на същото правно основание - договора за инвестиционен кредит и при същите условия. Посочил е, че съгласно заключението на счетоводната експертиза за периода от датата на първото плащане - 31.05.2010 г. до деня на експертизата - 07.02.2019 г. по договора за кредит и анексите от № 1 до № 4 включително от усвоената главница 1 050 000 евро е погасена сумата от 819 065.35 евро, която обхваща както доброволни плащания, така и суми от принудителното изпълнение и реализирани извън изпълнителното дело продажби на имоти. Приел е, че непогасената част според условията на договора към анекс № 4 възлиза на 230 934.65 евро и до този размер ответниците носят отговорност спрямо кредитора. Посочил е, че претенцията на ищеца е само за главница и е ограничена до сумата 64 677.50 евро, частично предявена от 273 437.50 евро, представляваща вноските с настъпил падеж за периода 30.04.2012 г.- 30.08.2012 г. според посочения анекс № 4.

Въззивният съд е посочил, че правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност е въвел само ответникът К. Б.. Приел е, че заявеното от ищеца вземане е за главница по договора за кредит, погасяването на която е било разсрочено на вноски и по отношение на които е приложима общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД от пет години. Намерил е, че на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като при разсрочено плащане на предоставен кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на падежа за нея. Посочил е, че ищецът претендира частта от вноските за периода 30.04.2012 г. - 30.08.2012 г., като е направил увеличение на исковата си претенция на 30.06.2017 год., формирана по следния начин: 9 960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.04.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.05.2012 год.; 54 687.50 евро –дължима и непогасена вноска с падеж 30.06.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.07.2012 год. и 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.08.2012 год.

Позовал се е на т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год., постановено по т. д. № 3/2016 год. от ОСГТК на ВКС, според което предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК нямат за последица спиране или прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Посочил е, че в случая исковата претенция е предявена на 31.03.2017 г. за сумата 10 000 евро, представляващи частичен иск, като впоследствие е уточнена с молба от 05.05.2017 год. по следния начин: 9 960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.04.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.05.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.06.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.07.2012 год. и 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.08.2012 година. Поради това е намерил, че към датата на депозиране на молбата за увеличение на иска - 30.06.2017 г. са погасени по давност следните суми - 9 960 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.04.2012 год.; 10 евро – част от дължима и непогасена вноска в размер на 54 687.50 евро с падеж 30.05.2012 год., за които суми исковата претенция следва да се отхвърли по отношение на ответника К. Б., като погасени по давност. Приел е, че по отношение на останалите падежирали вноски за периода 30.06.2012 год. – 30.08.2012 год. погасителната давност по чл. 110 от ЗЗД към момента на увеличаване на иска не е изтекла и възражението в тази част е неоснователно.

Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че предявеният от ищеца против всеки от ответниците иск за сумата 54 717.50 евро, представляваща част от общо дължима и непогасена главница по договора за инвестиционен кредит за периода 30.06.2012 год. – 30.08.2012 год., е основателен и следва да се уважи с осъждането им да заплатят същата солидарно, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането, а единствено ответникът К. Г. следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата от 9 970 евро, представляващи дължими вноски за периода 30.04.2012 - 30.05.2012 год., съгласно заявените частични искови претенции.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

По касационната жалба на ищеца „Ю. Б” АД:

Настоящият състав, съобразявайки мотивите на обжалваното решение, намира, че поставеният първи правен въпрос: „Прекъсва ли се давността за вземане при подаване на иск за неговото присъждане в случаите, в които след дадени указания от страна на съда е конкретизирана исковата претенция?“, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 92 от 19.07.2021г. по гр. д. № 2412/2020г. на ВКС, ГК, III г. о. Вторият въпрос е формулиран общо и теоретично и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

По касационните жалби на ответниците К. Г. и К. Б.:

Неоснователен е доводът на ответниците за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по нередовна искова молба; поради допуснато изменение на иска въз основа на нередовна и недопустима молба за изменение на иска; поради участието във въззивния състав като докладчик на съдия, който е участвал като докладчик в първоинстанционното производство и е постановил определение, съдържащо обявен за окончателен доклад по делото и разпореждане за гледане на делото по реда на търговските спорове; поради постановяване на решението спрямо несъществуващ правен субект – „Б. П. Б” АД, който е бил заличен като търговец.

Неоснователен е доводът за нередовност на исковата молба, тъй като констатираните от първоинстанционния нередовности на същата са били отстранени. В исковата молба са индивидуализирани както сключеният договор за инвестиционен кредит, така и анексите към него, в това число тези анекси, които са подписани от двамата ответници, като е посочено, че предявената против тях претенция е формирана само при условията и размерите съгласно подписаните от тях анекси съм договора за кредит, за разлика от кредитополучателя, който отговаря до пълния размер на увеличения впоследствие кредит. В молбата от 05.05.2017г., с която се отстраняват констатираните от първоинстанционния съд нередовности на исковата молба, ясно са посочени както частично претендираните размери на всяка вноска и техния падеж, така и пълният им размер. Както в исковата молба, така и в молбата – уточнение от 05.05.2017г. ясно е посочено, че претендираната сума представлява неизплатена главница по договора.

Неоснователен е и доводът за нередовност на молбата за изменение на иска. В нея ясно са посочени както частично претендираните размери на всяка вноска и техния падеж, така и пълният им размер. Действително в молбата е посочено, че увеличението на исковата претенция е по отношение на дължимата и незаплатена вноска по договора за кредит с падеж 30.06.2017г., но при съобразяване с останалата част от съдържанието на молбата е видно, че се касае за техническа грешка при изписване на годината на падежа на вноската. В този смисъл не е налице и недопустимо едновременно изменение на основанието и на петитума на предявения иск. В молбата е посочен и размерът, за който следва да се счита предявен искът след поисканото изменение – 64 677, 50 евро, на който се равнява и сборът от претендирания размер на всички вноски, и за този размер е допуснато от съда изменение на иска. Действително, по-надолу в молбата за изменение на иска е допусната техническа грешка при изписване на общия размер на сумата, която се формира от посочените по размер отделни вноски, но това не може да обоснове извод за нередовност на молбата, доколкото волята на ищеца е ясно установима. Обстоятелството, че молбата за изменение на иска не е връчена на ответниците преди постановяване на определението за допускане на изменение на иска, представлява процесуално нарушение, което обаче не може да обуслови недопустимост на постановеното по делото решение.

Неоснователен е и доводът за недопустимост на решението поради участието в състава на въззивния съд на съдия, участвал и в първоинстанционното производство и постановил определение, съдържащо обявен за окончателен доклад по делото и разпореждане за гледане на делото по реда на търговските спорове. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Евентуалното участие в съдебния състав на съдия, по отношение на когото е било налице основание за отвод по чл. 22 ГПК, не води до недопустимост на постановеното по делото решение.

Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му спрямо несъществуващ субект, тъй като с постановеното от въззивния съд решение № 2013г. от 20.07.2021г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение, като в него на мястото „Б. П Б.” АД се чете „Ю. Б” АД.

Формулираните от касатора К. Г. първи, четвърти и пети въпроси са свързани със задълженията на въззивния съд при непълнота на доклада по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд и направени от страната оплаквания за това въззивната жалба. Съгласно т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с така формирана практика се е произнесъл по направеното във въззивната жалба оплакване за непълнота на изготвения доклад по чл. 146 ГПК, но го е намерил за неоснователно. Въпросите са поставени във връзка с твърдението на касатора за липса на дадена в доклада квалификация на основанието за възникване на пасивна солидарност на ответника и разпределяне на доказателствената тежест за това, но не са изложени твърдения какви относими доказателства не са били събрани поради тази непълнота на доклада. В тази връзка следва да се посочи, че във въззивната си жалба касаторът Г. е изразил становище по отношение на възприетото в мотивите на първоинстанционното решение основание, от което е възникнала солидарната отговорност на ответниците, но не е направил доказателствени искания във връзка с това, а единствено е релевирал оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд. Поради това настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси.

Формулираните от касатора Г. втори и трети въпроси са релевантни, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на критериите за определяне на делото като гражданско или търговско е постановено ТР № 3 от 23.02.2022г. по т. д. № 3/2019г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно мотивите на това решение изрично изброените в чл. 365 ГПК търговски спорове не произтичат само от търговски сделки. Същевременно, в хипотези, при които цената на иска не надхвърля 25 000 лв., посочените в чл. 365, т. 1, т. 2 и т. 5 ГПК спорове се разглеждат от съответния районен съд по общия исков ред, но това не променя вида на делото като търговско. Търговски са и делата, имащи за предмет спорове относно обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, делата, при които е налице функционална обвързаност на предмета на правния спор с търговското качество на страните или с търговска сделка и др. Търговският закон не съдържа изчерпателна регламентация на всички търговски сделки, но дефиницията за търговска сделка по см. на Част трета от ТЗ се извежда от предвидените в чл. 286, ал. 1 и ал. 2 ТЗ критерии – обективен и субективен. В зависимост от качеството на лицата по правоотношението, търговските сделки могат да бъдат едностранни или двустранни, като в чл. 287 ТЗ е предвидена приложимост на разпоредбите на търговското законодателство и за търговски сделки, при които една от страните не е търговец и не следва друго от закона. В отношенията между търговци или когато едната страна е търговец, са приложими и уредените в ЗЗД договори /вкл. и по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ/, които са част от гражданското право. Когато предмет на съдебен спор са правоотношения, породени от такъв договор, видът на делото следва да се определи в зависимост от това дали сделката е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ТЗ. Така дадените разяснения обуславят извод, че сключените анекси към договор за банков кредит, с което едно физическо лице се е задължило към банката като поръчител или солидарен длъжник, са фунционално обвързани с договора за банков кредит, който представлява абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, и поради това споровете, свързани с тях, имат характера на търговски дела. Ако с оглед цената на иска спорът подлежи на разглеждане от окръжен съд, то производството следва да се развие по правилата на производството по търговски спорове, уредено в Глава тридесет и втора на ГПК. Това разрешение следва да намери приложение и в случая, когато делото е започнало пред районния съд като първа инстанция, но поради допуснато увеличение на иска преди провеждане на първото съдебно заседание делото е изпратено по компетентност на окръжния съд.

Формулираните от касатора Г. шести и осми въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на правни въпроси. За да се отговори на същите с оглед начина, по който са формулирани, следва да бъдат обсъдени подписаните между страните анекси и конкретните клаузи в тях. Поради това искането за допускане на касационен контрол по тези въпроси е неоснователно.

Поставеният седми материалноправен въпрос е свързан с тълкуването на волята на страните в сключените между тях анекси. Този въпрос не се явява обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд не е приел, че в сключените между страните анекси са налице неясни клаузи, които се нуждаят от тълкуване, и поради това не е извършвал такова. Не се явява обуславящ поради необсъждането му от въззивния съд и последният поставен от касатора Г. материалноправен въпрос, тъй като въззивният съд не е приел, че сключеният между страните анекс е с модалитет и не е излагал съображения във връзка със сбъдването на такъв.

Формулираният от касатора Б. първи процесуалноправен въпрос не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на данните по делото. С оглед постановеното от въззивния съд решение за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение същото не се явява постановено спрямо заличен правен субект.

Въпроси втори, пети, шести и седми са поставени от касатора Б. във връзка с твърденията му за нередовност на молбата по чл. 214 ГПК за изменение на иска. Тези твърдения са неоснователни, като съображения за това са изложени по-горе при обсъждане на довода за недопустимост на обжалваното решение. Поради това искането за допускане на касационен контрол по тези въпроси е неоснователно.

Третият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора Б., е свързан с твърдението му за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради невръчване на препис от молбата на ищеца по чл. 214 ГПК. Действително първоинстанционният съд не е връчил на ответниците преписи от молбата за изменение на иска, с което е допуснал процесуално нарушение. Независимо от това ответниците са имали възможност да организират защитата си срещу предприетото изменение на иска, включително и пред въззивната инстанция, поради което допуснатото процесуално нарушение не се отразило на изхода на спора и поставеният във връзка с него въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Четвърти въпрос, фомулиран от касатора Б., не съответства на данните по делото, тъй като определението за изпращането на делото на окръжния съд е постановено от съдия Д. от СРС, който не е участвал във въззивния състав, постановил обжалваното решение.

Осми и девети въпроси, поставени от касатора Б., се отнасят до доказателствената стойност на заключението на ССЕ, изготвено въз основа на счетоводни записи, при изрично направено възражение, че счетоводството не е редовно водено и оспорване на заключението. Този въпрос е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана съдебна практика, обективирана в посочените от касатора решение № 187 от 24.01.2013г. по т. д. № 436/2012г. на ВКС, решение № 2 от 20.01.2011г. по гр. д. № 478/2010г. на ВКС, III г. о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 91 от 27.08.2015г. по гр. д. № 321/2015г. на ВКС, II г. о. и др. Според така формираната практика като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства и съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, а същото следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства. Вписванията в счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбата на чл. 182 ГПК, респ. чл. 55 ТЗ, и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презумира и при оспорване подлежи на доказване и преценка с оглед всички обстоятелства по делото. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на решението с формираната практика на ВКС.

Формулираният от касатора Б. десети материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд. Изводът, че този ответник няма качеството на потребител по смисъла на ЗЗП, е обоснован с това, че кредитополучател е търговско дружество „Д. и Б. Пропърти” ООД, в което към деня на сключване на договора 21.08.2008 г. ответникът К. Б. е бил съдружник и кредитът е бил предназначен и усвоен за финансиране изграждането от дружеството на жилищни сгради, като не е обсъждано дали е налице прехвърляне на дялове от този ответник и какво е значението на това обстоятелство и във връзка с необсъждането на този довод на страната процесуалноправен въпрос не е поставен.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора – ищец правен въпрос: „Прекъсва ли се давността за вземане при подаване на иск за неговото присъждане в случаите, в които след дадени указания от страна на съда е конкретизирана исковата претенция?“, както и по поставения от касатора – ответник К. Б. материалноправен въпрос относно доказателствената стойност на заключението на ССЕ, изготвено въз основа на счетоводни записи, при изрично направено възражение, че счетоводството не е редовно водено и оспорване на заключението.

Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол изцяло с оглед относимостта на поставения от касатора Б. въпрос към общите за двамата ответници факти и предвид изложените и от касатора Г. оплаквания във връзка с допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на заключенията на ССЕ.

По правилността на въззивното решение касационната инстанция ще се произнесе в решението си по чл. 290 ГПК, с оглед на което не следва се обсъжда довода за очевидна неправилност.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът - ищец „Ю. Б “ АД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 389, 99 лева, касаторът - ответник К. Г. следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2529, 96 лева, а К. Б. – държавна такса в размер на 2120, 36 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10316 от 16.04.2021г. по в. гр. д. № 2013/2020г. на САС, ГК, 2 състав, поправено с решение № 2013г. от 20.07.2021г.

УКАЗВА на касатора - ищец „Ю. Б “ АД да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 389, 99 лева.

УКАЗВА на касатора – ответник К. К. Г. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2529, 96 лева.

УКАЗВА на касатора – ответник К. С. Б. да внеса по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2120, 36 лева.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: