РЕШЕНИЕ

№ 31

София, 24 януари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети декември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. Г.

ЧЛЕНОВЕ: Д. Л.

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря И. П. и с участието на прокурора от ВКП Р. С. изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 971/2024 г.

Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия Г. Г. Ч., подадени чрез упълномощените му защитници - адвокат Н. Д. и адвокат С. П. против решение № 181 от 30.05.2024 г. на Апелативен съд София, постановено по ВНОХД № 853/2023 г.,

В подадената чрез адвокат Д. касационна жалба основното оплакване е фокусирано върху приетата от въззивния съд фактическа обстановка, счетена за незаконосъобразно установена и по тази причина „от техническа страна невярна“. В подкрепа на оплакването са наведени съображения за: 1/превратност в оценката на показанията на св.Д., като се твърди, че свидетелят е заявил различно от приетото от въззивния съд място на предприетото изпреварване; 2/игнориране показанията на св.М. от съдебното заседание на 20.09.2022 г. и устните разяснения на вещите лица П. и Л. по изготвената КСМАТЕ, които останали изцяло необсъдени. С твърдение за некоректност на извършения от съда анализ на показанията на св.Д. е обоснована позиция за пълна завършеност на маневрата изпреварване от страна на подсъдимия и за последващо, независимо от нея навлизане в насрещната лента, което именно довело до ПТП. С липса на яснота в изводите на въззивния съд от кое място е предприето изпреварването и съответно дали то попада в участък, в което е било разрешено извършването му е аргументирано оплакване за немотивираност на обжалваното решение. С неправилно установената фактология е обосновано и наличието на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като се сочи, че допуснатите нарушения на правилата за движение са невярно идентифицирани. Твърди се, че извън тях са тези свързани с маневрата изпреварване, понеже същата е била довършена и липсва причинна връзка с настъпилото ПТП, а в същото време внезапното навлизане в лентата за насрещно движение лента осъществява друго нарушение на правилата за движение, за което не е било повдигнато обвинение. Възражението за допуснато от въззивната инстанция нарушение при определяне на наказанието, изразено в явната му несправедливост е аргументирано с доводи за погрешния извод относно липсата на съпричиняване от страна на пострадалия водач Г.К.. В тази връзка се акцентира върху заключението на последната КСМАТЕ, останало според защитата необсъдено и от което следвало, че ПТП е било предотвратимо в случай, че К. е предприел намаляване на скоростта, ако е завил и се е изнесъл крайно вдясно в лентата за движение и ако пътуващите на задната седалка деца не са били прикрепени - двете заедно - с един колан.

Въз основа така наведените в жалбата доводи са направени и алтернативни искания: - за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, поради несъставомерност на реално извършеното от него деяние; - за изменение на решението и намаляване на наказанието лишаване от свобода както по размер, така и с оглед исканото отлагане на неговото изпълнение; - за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.

С касационната жалба, подадена чрез адвокат С. П. също се релевират трите касационни основания посочени в чл. 348, ал. 1 от НПК. Нарушението на материалния закон е ангажирано с твърдения за неправилното попълване на бланкетната диспозиция на вмененото престъпление със съответните норми от ЗДвП и правилника за неговото приложение. Твърди се, че подсъдимият не е допуснал предявените му пътни нарушения, а само това по чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, за което не му е било повдигнато обвинение. Основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е аргументирано с липса на мотиви, поради необсъждането в тях на твърдяното от защитата нарушение на правилата за движение, което довело и до накърняване правата на подсъдимия да „разбере съдебната воля“. С анализ на експертните заключения по - нататък в жалбата се развива тезата за неправилност на фактическите изводи на съда от гледна точка приетите действия на подсъдимия и определянето им като „изпреварване“. Сочи се също, че при извършването на маневрата в участък, в който изпреварването е забранено водачът допуска нарушение по чл. 47 ППЗДвП, която норма се явява специална и дерогира приложението на чл. 42 от ЗДвП. Твърди се, че фактите неправилно са интерпретирани от въззивния съд и че са пренебрегнати доказателства, сочещи различно от приетото от съда място на предприетото изпреварване. Предлага се обаче в случай, че се приеме, че началото му е поставено при действието на забраната на знак В 24, да се вземе предвид, че забраната по чл. 43, т. 1 от ЗДвП поглъща в себе си всички останали действия на водача, независимо дали е извършил правилно маневрата според указанията на чл. 42 от ЗДвП. В подкрепа на изразената позиция е посочена и съдебна практика – Решение № 149 /26.04.2023 г. по н. д.№ 909/2022 г. на ВКС, ІІІ н. о. Третото касационно основание - явна несправедливост на наказанието е обосновано с твърдението за неправилна оценка на предходните санкции на подсъдимия, само въз основа на техния брой и без тяхното качествено анализиране. Акцентирано е и върху отдадения в съдебната практика приоритет при преценката за приложението на чл. 66 от НК на индивидуалната пред генералната превенция, което обстоятелство въззивният съд не отчел и съответно не съобразил. Исканията, отправени към ВКС отново са в алтернативност, но сведени до две предложени възможности - за оправдаване на подсъдимия или намаляване на наказанието, като при определянето му бъдат приложени нормите на чл. 55, чл. 66 и чл. 67, ал. 3 от НК.

В срока по чл. 351, ал. 4 от НПК са постъпили: - възражения от повереника на частните обвинители адв.Т. срещу жалбите на подсъдимия, озаглавени съответно „становища“ съдържащи потвърждение за получените жалби и искане за оставянето им без уважение като неоснователни; - допълнение от адв.Н.Д., в което възражението за процесуалните пропуски на съда е доразвито с доводи за противоречие между мотиви и диспозитив, изразено в пропуска на съда да оправдае подсъдимия за нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, за което приел в мотивната част на решението, че не е в причинна връзка с настъпилото ПТП и немотивираност относно нарушението по чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП.

В съдебно заседание подс. Ч. се явява лично и с упълномощените си защитници – адвокати Д. и П.. Касационните жалби и представеното допълнение към жалбата на адв.Д. се поддържат изцяло по доводите, с които са релевирани касационните основания и изтъкнатите в тяхна подкрепа съображения. Поддържа се основното искане за оправдаване на подсъдимия и алтернативно отправените - за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане и за намаляване на наказанието, което да се определи при условията на чл. 55 от НК и изпълнението му бъде отложено на основание чл. 66 от НК.

В лична защита, подс. Ч. изразява съгласие с изразеното от защитниците си становище. При упражненото право на последна дума посочва, че случилото се е променило живота му и моли за справедлива присъда.

Частните обвинители Б. К., Б. К., М. К., Г. К. и Е. К., редовно призовани не се явяват. Упълномощеният им повереник адвокат А.Т. от АК Кюстендил застъпва позиция за правилност на въззивното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски, които да бъдат възложени тежест на подсъдимия и същият бъде осъден да му ги заплати предвид осъществената, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, безплатна защита на петимата частни обвинители.

Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна. Излага съображения по наведените касационни нарушения и аргументира позиция за тяхното отсъствие, като моли решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира следното:

Делото е за втори път пред ВКС след преминали три въззивни и две първоинстанционни производства.

Съдебното производство е било образувано за първи път пред ОС Враца по внесен обвинителен акт срещу подсъдимия Г. Ч. за престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. второ, б. „б“ във вр. с чл. 343, ал. 4 и във вр с чл. 342, ал. 1 от НК осъществено чрез допуснати от същия шест нарушения на правилата за движение по пътищата: 1/ чл. 21, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП:“ При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта, а именно категория „В” извън населено място 90км./ч, като е управлявал със 122,7км./ч; 2/ чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП – като преди да предприеме изпреварване, не се е убедил, че има видимост и свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване; 3/ чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП - като е навлязъл в пътна лента предназначена за насрещно движение и не е изпълнил задължението си да не създава опасност за превозните средства движещи се по нея; 4/ чл. 42, ал. 2, т. 3 от ЗДвП - не се е убедил, че като се движи с безопасна скорост, може да извърши изпреварването за кратко време“; 5/ чл. 43, т. 1 от ЗДвП - като е предприел изпреварване, забранено поради разстоянието на видимост, ограничено поради характера на пътя - ляв завой и при условията на действие на пътен знак В 24 - забранено е изпреварването на автомобили и мотоциклети и е помалко от необходимото за изпреварването при избраната скорост на движение и 6/ чл. 63, ал. 2, т. 1 от Правилника за прилагане на ЗДвП - като е пресякъл единична непрекъсната линия (M l), разделяща платната за движение /населено място/- /населено място/ и /населено място/-/населено място/;

Съдебното производство е започнало по особените правила на глава ХХVІІ от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. С присъда от 10.11.2020 г. постановена по НОХД № 246/2020 г. състав на Врачанския окръжен съд признал подсъдимия за виновен в това, че на 26.09.2019 г. на ГП /път/, км 172 + 300, между селата /населено място/ и /населено място/, при управление на лек автомобил /марка/ с рег. [рег. номер на МПС] , нарушил правилата за движение:

- чл. 21, ал. 1, предл. първо ЗДвП - при избиране скоростта на движение на водача на ППС е забранено да превишава следните стойности на скоростта, а именно категория „В“ извън населено място 90 км/ч, като е управлявал със скорост от 122,7 км/ ч;

- чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП - преди да предприеме изпреварване не се е убедил, че има видимост и свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване;

- чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП - е предприел е изпреварване, забранено поради разстоянието на видимост, ограничено поради характера на пътя – ляв завой и при условията на действие на пътен знак В 24 (забранено е изпреварването на автомобили и мотоциклети), и е по-малко от необходимото за изпреварване при избрана скорост на движение; ( курсивът е на ВКС)

- чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП - е пресякъл единична непрекъсната линия( М1), разделяща платната за движение „/населено място/- /населено място/“ и „/населено място/ /населено място/“, като по непредпазливост причинил смъртта на Г. К., 25 годишен от /населено място/ и средни телесни повреди на повече от едно лице, а именно: на Б. Б., 53 годишна (три средни телесни повреди), И. Р., 9 годишна и П. Р., 11 годишен, поради което и на основание чл. 343, ал. 3 предл. 2, б.“б“, предл. първо, във връзка с ал. 4, във връзка с чл. 342, ал. 1, вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от 2 г. и 8 м. лишаване от свобода при първоначален „ общ“ режим, на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, т. 7 от НК подсъдимият бил лишен и от право да управлява МПС за срок от 4 г.

2. С Решение № 132/ 26.04.2021г. по ВНОХД № 80/ 2021г., образувано в САС по жалба на подсъдимия и на повереника на частните обвинители с искане за увеличаване на наказанието, първият въззивен състав изменил присъдата като: оправдал подсъдимия за три от вменените му нарушения на правилата за движение по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, по чл. 42, ал. 2, т. 3 от ЗДвП и по чл. 43, т. 1 от ЗДвП и отложил изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание от 2 г. и 8 м. лишаване от свобода с изпитателен срок от 5 години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК. В останалата част потвърдил първоинстанционната присъда.

3. С Решение № 60223/ 18.02.2022г. ВКС І во н. о. постановено по н. д. № 834/ 2021 г. образувано в касационната инстанция по протест на прокурора с искане за отмяна приложението на чл. 66 от НК и по жалба на частните обвинители, подадена чрез повереника им адв.Т. с искане за осъждане по всички вменени нарушения на правилата за движение по пътищата, за увеличаване на наказанието и за отмяна приложението на чл. 66 от НК. ВКС в рамките на извършената касационна проверка, констатирал отсъствие на надлежна съдебна преценка на обстоятелствата по чл. 54 от НК и на предпоставките по чл. 66, ал. 1 от НК, поради което отменил решението и върнал делото за ново разглеждане на друг състав.

4. С Решение № 138/13.05.2022 г. по ВНОХД № 171/ 2022г., вторият въззивен състав по съображения за допуснато в провеждането на процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК нарушение, изразено в неподкрепящо се от данните по делото самопризнание на подсъдимия, относно нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП отменил първоинстанционната присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд от стадия на съдебното заседание.

5. С присъда № 6/ 29.03.2023 г. по НОХД № 233/2022 г., постановена в производство по общия ред, Окръжен съд Враца признал подсъдимия за виновен в това, че на 26.09.2019 г. на ГП Е-79, км. 172+300, между селата /населено място/ и /населено място/, при управление на лек автомобил /марка/ с рег. [рег. номер на МПС] , нарушил правилата за движение по 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, чл. 43, т. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на Г. К., 25 годишен от /населено място/и средни телесни повреди на повече от едно лице, а именно: на Б. Б., 53 годишна (три средни телесни повреди), И. Р., 9 годишна и П. Р., 11 годишен, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3 предл. 2, буква „б“,предл първо, във вр. с ал. 4, във връзка с чл. 342, ал. 1, вр. с чл. 54, ал. 1 от НК му наложил наказание от 2 г. и 8 м. лишаване от свобода при първоначален „ общ“ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, като го оправдал да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 предл. първо и по чл. 42, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗДвП. На основание чл. 343 г вр. с чл. 37, т. 7 от НК подсъдимият бил лишен и от право да управлява МПС за срок от 4 години.

6. С атакуваното сега пред ВКС решение № 181/ 30.05.2024 г. по ВНОХД № 853/ 2023г., образувано в апелативния съд отново по жалба на подсъдимия и по жалба на повереника на частните обвинители с искане за увеличаване на наказанието САС изменил присъдата като: - увеличил наложеното на подсъдимия наказание от 2г. и 8 м. на 3 години лишаване от свобода и потвърдил присъдата в останалата й част; - осъдил подсъдимия да заплати на повереника на частните обвинители адвокат А.Т. сумата 11 250 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за представителство и защита на петимата частни обвинители.

Изложението на процесуалната хронология, включително неблагополучията при съдебните оценки на избраните от обвинението специални норми, попълнили престъпния бланкет (още първият първоинстанционен състав не се е произнесъл по всички, при това смесвайки ги словесно и цифрово – бел. ВКС) не е самоцелно, а е наложително понеже от една страна определя възможните предели на настоящия касационен контрол, а от друга позволява и съдържателното очертаване на всяко едно от касационните основания, по които настоящият състав дължи отговор.

Основното оплакване в жалбите на подсъдимия, доразвито и в представеното допълнение е насочено срещу правилността на изясняване на фактите по делото, респективно разкриването на обективната истина.

Множеството доводи, обяснимо съвпадащи в подадените от двамата му защитници касационни жалби насочват фокуса върху механизма на ПТП с оспорване верността на установените от инстанционните съдилища параметри на неговото реализиране - място и причина, съответно приносът на подсъдимия към неговото настъпване. Както е известно признанието на фактите, направено по реда на чл. 371, т. 2 от НПК не съставлява признание на вина. Процесуалната промяна в развитието на делото приключило по общия ред не рефлектира върху допустимостта на изразеното от подсъдимия недоволство срещу правилността на приетите фактически положения, но преценката за неговата основателност е ограничена единствено в рамките на възражението срещу процесуалната изрядност при тяхното ( на фактите) установяване. И това е така с оглед правомощията на ВКС, извън които е проверката за обоснованост на фактическите изводи на долустоящата инстанция. Казано другояче, ВКС не разполага с възможността да възприема различна фактическа обстановка въз основа на собствен доказателствен анализ, а е оправомощен единствено да провери дали доказателствено-аналитичната дейност на контролирания съд е съответна на процесуалните изисквания.

І. В контекста на направеното уточнение и по конкретните възражения, ангажирани в рамките на заявеното оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, ВКС намира следното:

Оплакването за незаконосъобразно установени фактически положения не намира опора в делото. В рамките на осъществената въззивна проверка контролираният съд изразил съгласие с доказателствената дейност на първата инстанция и споделил направените от нея фактически изводи, които дословно възпроизвел в решението си, но след като преди това направил собствен доказателствен прочит, включително и през призмата на непосредствено събраните пред него доказателства. Вярно и логически съответно е изведеното заключение, че причината за навлизане в лентата за насрещно движение е именно предприетото изпреварване на попътно движещите се в лентата му автомобили, първият от които бил управляван от св.Д.. Коректно е анализирано същественото за делото еднопосочно становище на първата АТЕ, на КАТЕ от досъдебното производство и повторната СКМАТЕ относно мястото на удара - в лентата за движение на пострадалия и скоростта на движение на подсъдимия - над допустимата от 90 км/ч. Като по - прецизно и с параметри, които са в полза на подсъдимия подобно на първия съд и въззивният възприел изцяло заключението на КСМАТЕ, изготвено от вещите лица П. и Л., съгласно което мястото на удара е на 1.0 - 1.03 м. вляво от непрекъснатата осева линия, а скоростта на подсъдимия е определена на 108 км/ч. Макар и възприетият в контролирания акт подход за излагане на фактически заключения посредством пряко възпроизвеждане на експертното заключение да не е в полза на дължимото ясно становище по релевантните въпроси не може да се приеме, че в случая този подход е компрометирал изцяло възможността да бъдат узнати съдебните разрешения по основните въпроси - място и начин на настъпване на ПТП в такава степен, която да не позволява да бъдат разбрани.

На стр. 13 от въззивното решение съдът е възпроизвел констатациите на експертите относно пътната маркировка и по - конкретно, че от края на табелата на [населено място] до км. 172 + 000 движението е организирано двупосочно, като лентите са отделени с прекъсната осева линия, след което и от посоченото място - км. 172 + 000 в посоката на подсъдимия към [населено място]//населено място//населено място/ преминава в непрекъсната за подсъдимия. Посочено е също и че на този километър е поставена наземната маркировка, обозначена с пътни знаци - А 2 „Опасен завой наляво“ и В 24 „Забранено е изпреварването на моторни превозни средства, с изключение на мотопеди и мотоциклети с кош“. Във възприетите за надлежно установени от първата инстанция и споделени от въззивния съд фактически констатации ( стр. 4 - стр. 5, възз. решение) се съдържа извод за това, че „Подсъдимият Ч. навлизайки в ляв завой, предприел маневра изпреварване на всички предхождащи го автомобили“ и че „ С навлизането от ляв завой в прав хоризонтален участък на пътя подс.Ч. изпреварвайки продължил движението си в лентата за движение на насрещно движещите се автомобили и с „голяма скорост“. Безспорно е идентифицирано и мястото на ПТП – на км. 172+300, както е посочено и в обвинителния диспозитив, позиционирано в хоризонталния участък, следващ левия завой по посока на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил /марка/.

Независимо, че както вече се отбеляза, въззивният съд е могъл да бъде по - прецизен в интерпретирането на източниците от гледна точка на дължимите конкретни собствени изводи, а не както е подходил – чрез предимно съдържателното им възпроизвеждане, цялостният прочит на контролирания акт дава възможност да се счете, че дължимите релевантни за делото фактически положения са обективирани по начин покриващ минималните стандарти за мотивираност. Не поражда двусмислие обективирания на стр. 15 от въззивното решение механизъм на ПТП, сведен до следните положения: „Подс. Ч. е предприел маневра „изпреварване“ довела до фаталния сблъсък при наличие на пътни знаци: А2 - “Опасен завой наляво” и В 24 - “Забранено е изпреварването на моторни превозни средства, с изключение на мотопеди и мотоциклети без кош!”, както и на непрекъсната осева линия започваща от края на завоя, в посока [населено място] дол и достигаща до км 172+000.“ Действително формулирането на мотивните съображения е въпрос на индивидуален изказ, но в случая би било проява на формализъм да се приеме, че е неразбираема позицията на въззивната инстанция за това, че предприетото изпреварване е стартирало от подсъдимия именно при действието на посочените забрани – знак и маркировка, достигаща до км 172+300, където е настъпило ПТП – изцяло в лентата за движение на пострадалия.

Възражението за несъответна с изискванията на НПК мотивираност на въззивното решение, доразвито в съдебно заседание пред ВКС с пропуска на САС да оправдае подсъдимия за нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП е несъстоятелно. Още първият съд е констатирал, че превишената скорост не е в причинна връзка с резултата и е оправдал подсъдимия за посоченото нарушение, а въззивният съд в рамките на извършената проверка по чл. 314 от НПК само е потвърдил първоинстанционните изводи.

Неоснователни са по - нататък и възраженията свързани с аналитичната дейност на въззивната инстанция. Неподкрепено от данните по делото е претендираното превратно и не според действителното им съдържание оценяване показанията на св.Д.. Същото е обосновано с твърдението, че свидетелят заявил различно от приетото от съда място на предприетото изпреварване. На отправени в подобен смисъл възражения и пред него САС убедително е отговорил (стр. 12 и стр. 15, въззивното решение). Доколкото оплакването е ангажирано и в касационната инстанция с доводи за допуснато от въззивния съд с превратната им оценка съществено процесуално нарушение, ВКС следва да посочи констатираната му неоснователност. От данните от делото е видно, че след като контролираният съд е провел непосредствен разпит на св.Д., внимателно е обсъдил изводимото от неговите показания, включително прочетените му от досъдебното производство. Не е игнорирал, както се твърди тяхното противоречие, а напротив - то именно е послужило като процесуалното основание за прочитане по реда на чл. 281, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1 от НПК и приобщаване по този начин на предходните показания на свидетеля депозирани в досъдебната фаза. Апелативният съд е подложил на задълбочен анализ причината за тяхното различие, обяснена и от самия свидетел с изминалия период от време и изразената от него подкрепа на съобщеното в показанията му на досъдебното производство, като депозирани по време по – близо до събитията, за които свидетелства. Обсъдил е по - нататък всички показания на св.Д. в дължимата съпоставка с останалите доказателства по делото, както го задължава чл. 107, ал. 5 от НПК и убедително е мотивирал на стр. 12 от решението преценката си да възприеме за достоверни депозираните в хода на досъдебното производство. Ето защо и напълно неоснователен е отправения към контролирания съд упрек, мотивиран с твърдение за изведени фактически заключения неследващи от съдържанието на показанията на св. Д., тоест за превратност в тяхното оценяване. Изборът на кои да се довери е суверенно право на решаващата инстанция и мотивираното възприемане на едни ( в случая тези, от досъдебната фаза ) съвсем не означава, че установените фактически положения са превратно изведени.

Неоснователно е и оплакването за пропуска на съда да обсъди показанията на св.М. М. и устните разяснения на вещите лица инж.А. П. и доц. д-р П. Л. по изготвената КСМАТЕ. Както депозираните от свидетеля М. показания в заседанието от 20.09.2022 г., които конкретно се сочат като пропуснати, така и съобщеното от всички гласни източници е било подложено на обсъждане и внимателно анализирано. В съответствие с правилно приложените критерии за оценка, законосъобразна е и направената от САС констатация за обективност на установените от св.М. обстоятелства - относно правомерното движение на движещия се пред него л. а./марка/, управляван от пострадалия Г.К. и относно мястото на възприетите действия на подсъдимия. Показанията на св.М. са обсъдени съвкупно и с установеното от св.Д. относно мястото, на което подсъдимият го е изпреварил - след края на селото и точно на завоя. Относно параметрите на самия завой вещите лица са изяснили неговия радиус - 313, 82 м., а предвид ползваните от тях технически данни от АПИ ОУ - Враца са уточнили и началото му - след поставените на км. 172 +000 знаци А 2 ( следващ ляв завой) и В 24 (забранено изпреварването) и край на около 15 метра преди пътен знак В 31.

Обсъждайки доказателствената дейност на първата инстанция и аргументирайки съгласието си с нея САС от своя страна подчертал същественото значение, което е отдал на установеното от показанията на свидетелите М. и Д., а именно, че: „От тези на Г.Д. се установява начина и мястото на предприемане маневра „изпреварване“ от страна на подс. Ч., а от тези на св. М. М. начина и мястото на настъпване на удара между автомобила на подс. Ч. и постр. К., както и последващите действия по оказване на помощ и изваждане на пострадалите от лекия автомобил /марка/( стр. 12, възз. решение).

Обсъдени са по - нататък както дадените в КСМАТЕ отговори от вещите лица А.П. и П.Л. по поставените им въпроси, така и устните разяснения в проведения им разпит касателни поведението на пострадалия и факторите, в условията на които би било възможно избягването на ПТП. Оплакването за некоректност в интерпретацията на експертното становище не намира опора в делото и е неоснователно. В рамките на поставените и пред въззивния съд възражения за съпричиняване от пострадалия, обосновани именно с устните разяснения на вещите лица, съдът аргументирано е отговорил на стр. 14 от възз. решение. Съображенията му са верни, правно съответни и ВКС не намира основание да не изрази съгласие с тях. Теоретичните възможности, при това разяснени от експертите с условности и в хипотетичен вариант, след като ЗДвП не вменява в задължение на пострадалия водач да се отклони надясно не може да обуслови извод за допуснато съпричиняване. Последното предполага нарушение на задължение, което по начало е предвидено за водача и извън което същия да е действал. В случая поставените от защитата изисквания не покриват вменените от чл. 20, ал. 2, изречение второ от ЗДвП задължения да намали или да спре, а излизат извън тях и ги надхвърлят. В съдебната практика устойчиво е прието, че при възникнала опасност за движението водачът на МПС има единствено задължение да намали скоростта или да спре. Той няма задължение да завива наляво или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация. А вещите лица са категорични, че л. а. /марка/ „ при реална скорост преди удара и при максимално разрешената не е в състояние да спре до мястото на удара“ (л. 391, НОХД). В този смисъл безпочвени са възраженията срещу дейността на въззивната инстанция обосновани с доводите за некоректна интерпретация на дадените от вещите лица разяснения, а изведената от САС оценка за липса на съпричиняване от страна на починалия водач е вярна. Не може да се говори за съпричиняване и от гледна точка претенцията за ползването на един колан от двете деца в л. а. /марка/. Посоченото обстоятелство напълно правилно е обсъдено от долустоящата инстанция в дейността по индивидуализиране на наказанието и е оценено според действителната му тежест, като смекчаващо за подсъдимия. Ето защо и отправените в тази посока възражения са лишени от основание.

Твърдението на защитата за доказателствена обезпеченост на предложения фактически извод за завършеност на маневрата и последващо навлизане в лентата за насрещно движение е голословно. Както първият, така и контролираният въззивен състав не са пренебрегнали, а напротив внимателно са обсъдили показанията на св. Л.В. (сестра на подсъдимия и пътувала с него на предната седалка - бел. ВКС) и убедително въззивният съд е дал своята мотивирана оценка за тяхната недостоверност.Несъмнено е, че при констатираната изолираност на показанията на св. Л. В. от останалата доказателствена маса съдът основателно ги е извел извън тези, които е счел, че достоверно установяват релевантните фактически положения по делото.

Доводите за подкрепеност на застъпената защитна теза относно друга причина за навлизането в лентата за насрещно движение, съзрени в заключението на вещите лица П. и Л., на което е акцентирано в жалбата изготвена от адв.П., не отчита процесуалното място и роля на предвидения в чл. 144 от НПК способ. Поведението на подсъдимия е фактически въпрос и установяването му е дължимо след обстойна оценка на всички събрани по делото доказателства. Експертизата, както е известно не източник на фактически данни, а нейната процесуална функция е подпомагаща в изясняване на онези обстоятелства – значими по делото, за които съдът не разполага с необходимите специални знания.

Исканата от ВКС собствена преоценка на фактите, въз основа на която да приеме, че маневрата е завършена и че ако има навлизане в лентата на насрещно движещите се МПС то е с друг генезис и съставлява друго нарушение - по чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, за което не е било повдигнато обвинение, макар и отправено в рамките на допустимия за обсъждане касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК ( доколкото е формулирано като оплакване, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение) по гореизложените съображения е лишено от основание. И това е така, понеже както вече се уточни ВКС не разполага с правомощие за собствен доказателствен анализ и е обвързан от приетите от инстанциите по същество фактически положения, а в същото време при осъществената дължима касационна проверка не се установиха претендираните съществени процесуални нарушения, свързани с аналитично доказателствената дейност на контролирания съд, които същият да е допуснал при изясняване на делото.

Възприетата фактическа обстановка не е „технически невярна“ както счита защитата. Тя е надлежно изведена в рамките на съответен на процесуалните изисквания доказателствен анализ и е задължителна за ВКС. Липсват следователно основания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

ІІ. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

ВКС намира за основателно оплакването за реализиране на посочения касационен повод, но не по всички съображения, с които е аргументирано заявеното му наличие.

При изяснените фактически положения, с осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 343, ал. 3 предл. 2, буква „б“, предл първо, във връзка с ал. 4, във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК, осъществено чрез нарушаване на правилата по чл. 43, т. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП не е допуснато претендираното касационно основание. Напротив, материалният закон е точно приложен. В словесното описание на действията, с извършването на които подсъдимият е допуснал нарушението по чл. 43, т. 1 от ЗДвП ясно е посочено, че същият е предприел изпреварване „ забранено поради разстоянието на видимост, ограничено поради характера на пътя - ляв завой и при условията на действие на пътен знак В 24 - забранено е изпреварването на автомобили и мотоциклети..“ Ясно е очертано и поведението, с което е осъществено и нарушението по чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП. Двете нарушения на правилата за движение в случая изчерпателно попълват бланкетната норма на вменения престъпен състав.Фактически изясненото поведение на подсъдимия съставлява именно маневра изпреварване, съгласно дефинитивното й разяснение дадено в чл. 41, ал. 2 от ЗДвП, поради което и отправените в тази посока възражения са неоснователни. С предприемането на тази маневра при действие на забраната на знак Б 24 и при непрекъсната осева линия и от които нарушения в пряка причинна връзка е последвало ПТП с настъпилата смърт на едно лице и средни телесни повреди на други три лица, подсъдимият е осъществил именно престъплението по чл. по чл. 343, ал. 3 предл. 2, буква „б“, предл първо, във връзка с ал. 4, във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК. Ето защо и аргументираното с тези доводи оплакване за реализирането на посочения касационен повод е неоснователно.

Основателно е обаче възражението на защитата за неотносимост на вмененото в тежест на подсъдимия нарушение по 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Въззивната инстанция по начало вярно е идентифицирала като относими нарушенията изразени в предприемане на маневрата изпреварване при несъобразяване със забраната за извършването й – знак Б 24 и наземната маркировка - непрекъсната линия, като изложените в тази връзка доводи на стр. 17, абз. 3 от възз. решение са напълно споделими. Апелативният съд обаче е пропуснал да съобрази, че не само с оглед систематичното и място, но и съдържателно нормата на чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е част от същата категорията правила ( на чл. 42, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗДвП) указващи безопасното извършване на маневра, която по начало е допустимо да се предприеме. Ето защо и настоящият касационен състав не намира основание да не изрази съгласие с доводите на защитата за допуснатото дерогиране на принципното положение за съотношението на специално към общо правило. Нормата на чл. 42 от ЗДвП действително регулира правилността на маневрата изпреварване, която по начало е разрешено да бъде извършена, като освен цитираното в касационната жалба решение на ВКС, в същият смисъл е и Р № 160/14.04.2020 г. по н. д. № 667/ 2019 г., III н. о. В случая, съгласно установените от инстанционните съдилища фактически положения изпреварването е предприето на място, на което изобщо не е следвало да започва и това е достатъчно за идентифициране на дължимите в бланкетната диспозиция на чл. 343, ал. 3 от НК норми от пътното законодателство - по чл. 43, т. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 3 от ППЗДвП, които са в изискуемата пряка причинна връзка с последвалия сблъсък, понеже именно несъобразяването с посочените в тези норми забрани е и причината за настъпилото ПТП и последвалия съставомерен резултат. По тези съображения относно нарушението по чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, а именно, че „преди да предприеме изпреварване не се убедил, че има видимост и свободен път на разстояние достатъчно за изпреварване“, подсъдимият следва да бъде оправдан, което е в правомощията на ВКС да го стори.

ІІІ. По оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК

Същото е аргументирано преди всичко с доводи, развити на плоскостта на претенцията за съпричиняване от страна на пострадалия и неправилната, според защитата оценка дадена от въззивния съд на поведението му. Това налага първо да се уточни, че приносът на водача на л. а. /марка/ е фактически въпрос и той е свързан с механизма на установеното ПТП, а последният е надлежно изяснен и не би могъл да получи различна оценка само поради различния аспект, на който е поставен за обсъждане, а именно размера на наказанието. Последното е проекция от преди това изяснени относими фактически обстоятелства, свързани с решаването на въпросите за вината и е недопустимо при определяне на наказанието последните да получат различно третиране. Ето защо ВКС намира за неоснователно заявеното наличие на посочения касационен повод – по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, аргументирано с доводи за съпричиняване, което инстанциите пропуснали да съобразят.

Основателно е възражението за исканото определяне на наказанието в условията на чл. 55 от НК. Въззивният съд, по начало правилно е констатирал, че подсъдимият е бил лишен от възможността делото да се развие по реда на Глава ХХVІІ от НПК и вярно е установил наличието на хипотезата, уредена в т. 9 от ТР № 1/2009 г, съгласно която: “Неправилният отказ на първостепенния съд да приложи особените правила на съкратеното съдебно следствие по чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 372, ал. 4 НПК не е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивната инстанция определя наказанието при условията на чл. 55 НК (сегашна редакция – при условията на чл. 58а от НК). За разлика от въззивния съд, ВКС намира, че в случая относима за определяне на наказанието е не приложената от САС норма на чл. 58а, ал. 1 от НК, а тази по чл. 58а, ал. 4 от НК, предвид установеност на всички предпоставки визирани в чл. 55, ал. 1 от НК. В случая, наред с вярно отчетените множество смекчаващи обстоятелства, според ВКС следва да бъдат съобразени и продължителността на процеса - към момента на разглеждане на делото в касационната инстанция са изминали повече от пет години и без подсъдимият да е станал причина за това, както и изключване от бланкетната диспозиция на едно от нарушенията на правилата за движение по пътищата - по чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Вярно е, че броят на допуснатите от подсъдимия съставомерни нарушения на правилата за движение е отегчаващо обстоятелство, но в случая се касае за две нарушения и двете забраняващи извършването на маневра изпреварване. Тоест не се касае за различни аспекти на увредените с престъплението обществени отношения свързани с безопасността на движението. В същото време наличието и на отегчаващо обстоятелство принципно не изключва възможността за приложение на чл. 55 от НК. Ето защо и след като комплексната оценка на смекчаващите обстоятелства от една страна позволява преценката им като „многобройни“ по смисъла на чл. 55, ал. 1 от НК, а от друга страна изцяло положителните данни за личността на дееца обосноват и втората кумулативна предпоставка - изводът, че и най-лекото наказание - в случая три години лишаване от свобода се явява за него несъразмерно тежко, то и всички основания за определяне на наказанието при облекчените условия на посочената норма - чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК са налице. Долната граница на санкционните параметри на предвиденото наказание, преценени към момента на деянието, който се явява „по-благоприятния закон“ по смисъла на чл. 2, ал. 2 от НК е три години лишаване от свобода. С приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наказанието следва да е в размер под тази граница, като ВКС намира, че наказание от две години лишаване от свобода е адекватно и съответно на целите по чл. 36 от НК, поради което и исканото намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода се явява основателно.

Неоснователно е обаче искането за отлагане на неговото изпълнение. Поддържаното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК не е проявено чрез неприложение на чл. 66 от НК, както се претендира в двете касационни жалби. За постигане целите на наказанието правилно съдилищата са счели, че наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно ефективно. Вярно е, както е изтъкнато в жалбата от адв.П., че дейността на съда при определяне на наказанието и относно начина на неговото изтърпяване е различна, като превес във втория случай е отдаден на индивидуалната превенция. В този контекст, несъмнено е че личността на подсъдимия Ч. е положително характеризирана по делото, както от гледна точка на чистото му съдебно минало, образованост, социална и трудова ангажираност, спазване на обществените порядки, така и като водач на МПС, доколкото същият до процесния случай е бил отговорен и дисциплиниран водач.

В тази връзка следва да се спомене, че във въззивното решение не се открива претендираното от защитата отчитане в ущърб на подсъдимия на „множество предишни наказания за нарушения по ЗДвП“ (стр. 4, жалба изготвена от адв.П.) и третирането му като „системен нарушител“, изтъкнато от адв.Д. в заседанието пред ВКС. Напротив. Както в уводната част (стр. 4), така и в заключителната част ( стр. 18) на контролираното решение съдът изрично е посочил, че споделя дадената от първата инстанция оценка за приетите смекчаващи обстоятелства, към които е отнесено ненаказването на подсъдимия по ЗДвП и констатацията, че същият „не е системен нарушител на пътя“. Ето защо и оплакването за необоснованото отчитане на „множеството предишни нарушения“, за които са упрекнати предходните инстанция е напълно голословно и не изисква повече внимание.

В същото време конкретната обществена опасност на деянието, чрез която неминуемо се проявява и обществената опасност на самия извършител не дава основание за извод, че постигане целите на наказанието е осъществимо без да е ефективно изтърпяно определеното му наказание лишаване от свобода. Действително за подс.Ч. инкриминираното престъпление е изолирана проява в неговия живот и първите две предпоставки по чл. 66, ал. 1 от НК са налице - деецът не е осъждан и наказанието е до три години лишаване от свобода. Незащитима е обаче тезата на защитата, развита в касационните жалби, че подсъдимият би могъл да се поправи и превъзпита с условно наказание, което е третото кумулативно условие за приложимост на чл. 66 от НК. Както вярно е констатирал предходния състав на ВКС и който извод настоящият състав споделя, конкретното престъпление – процесното ПТП е резултат от еднопосочно упражнено въздействие, чрез което изключително грубо са накърнени обществените отношения свързани с осигуряване безопасността на движението по пътищата. Подсъдимият е предприел маневра изпреварване нарушавайки забрани двойно гарантиращи неизвършването й - знак Б 24 и пътната маркировка - непрекъсната линия. И е сторил това игнорирайки и другите неблагоприятни фактори - мокра настилка, интензивен трафик и движейки се с превишена скорост. Последните, макар и не в пряка причинна връзка със съставомерния резултат сами по себе си недвусмислено очертават необходимостта от адекватна наказателна репресия. Както на индивидуално насочената към дееца, за да се обезпечи постижимостта на търсеното му поправяне и превъзпитание, включващо на първо място осмисляне на стореното, така и на генерално насочената - към останалите членове на обществото, за да се обезпечи превантивния и възпиращ резултат. Наложително е подсъдимият да бъде социално изолиран в място за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, където и в рамките на срока на наказанието да подложи на внимателно осмисляне действията си, което от своя страна би му дало възможност да поправи за в бъдеще своето поведение и да реализира очакваната положителна промяна. Респективно да спазва като водач на МПС такова поведение, с което да гарантира своята и на всички участници в движението безопасност. Следва да се подчертае в тази връзка, че наказание в посочения размер - две години лишаване от свобода, което да бъде ефективно изтърпяно, според настоящият състав на ВКС в пълнота ще удовлетвори и заложените в наказателно правната политика принципни положения относно наказанието, а именно - неговата своевременност и неизбежност.

За изчерпателност и доколкото касационните жалби съдържат позоваване на решения на ВКС, чрез които е обосновано искането за приложение на чл. 66 от НК настоящият състав намира за нужно да отбележи, че подобно „пренасяне“ на съображения от конкретно дело към друг казус, би било в пряко противоречие с основния принцип по чл. 14 от НПК за вземане на решение по вътрешно убеждение, основано само въз основа на данните от конкретното дело. Респективно няма как да бъде споделено, още по-малко да послужи като самостоятелно основание за приложението на чл. 66 от НК.

Относно кумулативното наказание – лишаване от право да управлява МПС, определено в размер от 4 години, освен че същото не е предмет на оспорване в касационните жалби, но и обсъдено в светлината на приетото от ОСНК Тълкувателно решение № 1/ 13.04.2023г по т. д № 1/ 2022 г. не разкрива основания за касационна намеса.

По искането за присъждане на разноски от повереника адв.Т. ВКС намира същото за основателно, но прекомерно. Нормата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата позволява безплатна защита на лица, които не разполагат с доходи. Встрани от липсата на данни по делото да е налице тази положителна предпоставка доколкото трима от тях са посочили при снемане самоличността им че са безработни, Г.К., че е пенсионер, а М.К., че е работещ - учител по музика, но като цяло адвокатската защита, включително и пред настоящата инстанция е концентрирана в общото представляване и защитаване на петимата частни обвинители, в качеството им на родители (Б. и Б. К.), на съпруга (Е. К.), на баба (Г. К.) и на брат (М. К.) на починалия Г.К.. Същите са били конституирани като страни по делото по самостоятелни молби за всеки от тях в първоинстанционното производство, но видно от делото въззивните жалби пред първия и третия въззивен състав са общо изготвени от името на петимата частни обвинители, както е обща и касационна жалба (пред първия касационен състав). Общо е и постъпилото по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК становище пред настоящия касационен състав. Вярно е, че според чл. 13, ал. 4 от Наредба № 1 / 2004 г. при защита на повече от едно лице възнаграждението за всяко се определя по реда на ал. 1, но предвид посоченото по-горе и в светлината на задължителното за съдилищата тълкуване дадено от СЕС( втори състав) с решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/2022 г. на СЕС на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС (втори състав) по отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд преюдициално запитване, съгласно което определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са обвързващи и задължителни за съда, то и ВКС намира, че претендираните в настоящото касационно производство разноски в размер на общо 11 250 лв. (5 х 2250 лв. съгласно посочения в чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. размер) са прекомерни и непропорционални спрямо реализираната правна помощ пред настоящата инстанция. Предвид изложеното и при съобразяване на критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата възнаграждението да е обосновано и справедливо, т. е да е пропорционално на осъществената правна защита и съдействие, ВКС намери че подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на повереника на частните обвинители сумата от 2250 лв., за процесуално представителство (като на едно лице) пред настоящата касационна инстанция.

Водим от горното и на основание чл. чл. 354, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 вр. ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 181/30.05.2024 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 853/2023 г. по описа на съда, като ОПРАВДАВА подсъдимия Г. Г. Ч. по обвинението да е нарушил чл. 42, ал. 1, т .2 от ЗДвП и НАМАЛЯВА на основание чл. 58, ал. 4 във вр с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наложеното му наказание лишаване от свобода за срок от три години на две години.

ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част.

ОСЪЖДА подсъдимия Г. Г. Ч. да заплати на адв. А. Т. от АК - Кюстендил, адвокатско възнаграждение в размер на 2250 лева за предоставена безплатна правна помощ на частните обвинители за настоящата инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.