РЕШЕНИЕ
№ 168
С., 27 март 2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДАВърховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ц.
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА Я.
К. К.
при секретаря И. П. и с участието на прокурора от ВКП С. М. изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 2/2026 г.
Производството пред ВКС е по чл. 346, т. 1 от НПК и е образувано по касационна жалба на адвокат Н. Н. от АК С., упълномощен защитник на подсъдимия А. М. М. С. А., гражданин на /държава/, против решение № 228 от 19.06.2025 г. постановено по ВНОХД № 491/2025 г. на Апелативен съд С..
В касационната жалба са релевирани всички касационни основания и е отправено искане за отмяна на присъдата, като се настоява ВКС да постанови нова присъда, с която да признае подс.А. за невинен. В подкрепа на искането е развита позицията на касатора за несъставомерност на деянието, основана върху твърдението за липсваща причинна връзка между нарушенията на правилата за движение, за които не се оспорва, че подсъдимият е допуснал и съставомерния резултат. Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е въведено с доводи за нарушено право на защита на подсъдимия, допуснато чрез: 1/пълното пренебрегване на дадените от него обяснения относно причината за пътуването и отсъствие на други пътници в колата; 2/ неотчитане на подкрепящи обясненията му доказателства установени в показанията на св.Д.К., св.С.Г. и И.М., вместо които се възприети с доверие показания на заинтересовани свидетели Р. Н. (с /държава/ гражданство, подобно на пострадалите) и С. А. (с финансови претенции към подсъдимия); 3/ неосигуряване на квалифициран преводач, съгласно изискванията на Министерството на правосъдието, чрез който на подсъдимия да е било надлежно разяснено правото на кръвен тест за проверка резултатът от техническото средство и игнориране на дадените от него обяснения за приемани медикаменти по повод сърдечно заболяване; 4/ неизвършена, чрез службите за международно полицейско сътрудничество проверка относно правоспособността на подсъдимия, вместо което и в нарушение на принципа за разкриване на обективната истина е прието в мотивите към присъдата, че подсъдимият е неправоспособен водач. В контекста на оплакванията се настоява дадените от подсъдимия обяснения по ЧНД № 126/2022 г., по описа на Районен съд Костинброд, образувано по повод внесено от Районната прокуратура искане за вземане спрямо същия на мярка за неотклонение задържане под стража, да се възприемат с доверие, понеже доказателствата ги подкрепяли. В обобщение се сочи, че противно на изискванията на закона да се разследват и обвинителната и оправдателната теза, нито една от защитните тези на подсъдимия - че е бил сам в колата, че не е употребявал наркотици, а лекарства и че резултатът на теста е неверен, че е заявил надлежно кражба на документи, между които и свидетелство за управление на МПС, издадено в /държава/ - не е била проверена.
В съдебното заседание жалбата и подаденото по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК допълнение към нея се поддържат лично от подсъдимия А., чрез преводач и от защитникът му - адвокат Н. Н.. В подкрепа на заявеното в жалбата основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се изтъква продължаващото четири години наказателно производство и чисто съдебно минало на подсъдимия и в условията на алтернативност се иска намаляване на наказанието.
В упражнено право на последна дума подс.А. заявява, че не е извършвал нелегална дейност и сочи в подкрепа на казаното обстоятелството, че след събитията не се е укрил.
Частните обвинители С. Б. и М. Л., редовно уведомени не се явяват пред касационната инстанция. Повереникът им - адвокат Л. Г. взема становище за неоснователност на касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да бъде потвърдено.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия като счита, че при постановяване на въззивното решение не са допуснати сочените нарушения и не са налице заявените касационни основания, поради което моли същото да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
С присъда № 6 / 19.02.2025 г. по НОХД № 299/2024 г. на Софийски окръжен съд подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 29.04.2022 г. около 22.00 ч. на второкласен път /път/, в участъка на километър /км/ в посока /населено място/- /населено място/, в района след разклона за [населено място], [община], / област/, при управление на лек автомобил /марка/ с рег. [рег. номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в ЗДвП – чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 и по непредпазливост причинил смъртта на Х. Л. и средна телесна повреда на И. М., двамата граждани на [държава], като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества (амфетамин, кокаин и метаамфетамин), установено с техническо средство и деецът е управлявал лекия автомобил без да има необходимата правоспособност, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр с ал. 3, пр. 1, пр. 2 и пр. 4 б.“б“, пр. 1, вр. с ал. 1, б.“в“, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и във вр. с чл. 54 от НК е осъден на осем години лишаване от свобода, при първоначален общ режим. На основание чл. 25 във вр. с чл. 23 от НК така наложеното наказание е било групирано с наказанието лишаване от свобода в размер на единадесет месеца, наложено на подсъдимия с присъда по НОХД № 2713/2013 г. на РС София, като е определено общо наказание в размер на осем години лишаване от свобода и същото е постановено за изтърпяване при първоначален общ режим. Зачетено е времето, през което подсъдимият А. е бил с мярка задържане под стража и същото, на основание чл. 59 от НК е приспаднато от времето на наказанието. С присъдата, съдът се произнесъл и по въпроса с веществените доказателства и разноските по делото.
По жалба на служебно назначения защитник на подсъдимия - адв.Л. М. от АК /адвокатска колегия/, в Софийския апелативен съд е образувано ВНОХД № 491/2025 г., по което въззивният съд, с атакуваното сега пред ВКС решение изменил присъдата на първостепенния съд, като оправдал подсъдимия само в това да е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и прецизирал подлежащия на приспадане период, в който включил и времето, през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР и с постановление на РП Костинброд, както и изтърпяното наказание по присъдата му постановена по НОХД№ 2713/2023 г. на СРС. Потвърдил присъдата на ОС София в останалата част.
Предварително следва да се внесат две уточнения, с оглед коректното очертаване на допустимите предели на настоящия касационен контрол и с оглед законовите правомощия на върховната съдебна инстанция:
На първо място, прочитът на допълнението към касационната жалба налага категоричния извод, че в значителната си част доводите относно заявените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, съставляват израз на собствения прочит на касатора на съдържанието на доказателствата и тяхната оценка. Такива са например твърденията, че от снетите данни в протокола за медицинско изследване (за запазена координация, словесен контакт и пр.) не следвал извод за употреба на наркотици и оспорените на това основание - резултат от използваното техническо средство „Д. Т. 5000“ и заключението на комплексната съдебно медицинска експертиза и химическа експертиза. По естеството си тези възражения са единствено израз на недоволство от фактическите изводи на съда, за които се твърди, че не намират подкрепа в доказателствата, а това е оплакване за необоснованост. Последното е извън основанията, позволяващи касационна проверка и изчерпателно посочени в чл. 348 от НПК, поради което и на доводи за необоснованост ВКС не дължи отговор.
На второ място, отправеното към ВКС искане за отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда, с която подсъдимият да бъде оправдан изобщо не отчита правомощията на касационната инстанция, в които не попада правото на собствен анализ на доказателствата и възприемане на нови фактически положения (както се настоява в жалбата). На ВКС е предоставено това право единствено и само когато действа като въззивна инстанция, какъвто не е настоящия случай. Съвсем отделен е въпросът, че предмет на касационната проверка е въззивния акт, в случая постановеното от Апелативен съд София решение, а не първоинстанционната присъда, към която е насочено искането за отмяна.
След направеното уточнение и разгледана по същество, ВКС намира касационната жалба съдържаща възражение за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правата на подсъдимия за основателна, макар и не изцяло и не по всички наведени доводи.
Неоснователно е оплакването, че на подсъдимия, след съответното тестване и връчване на талон за изследване, не била разяснена от лицензиран преводач предвидената възможност за кръвно изследване. В случаите, когато съставомерността на деянието е предпоставена и от спазването на определен процедурен ред (Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози) без съмнение е необходимо да се обезпечи възможността лицето да бъде информирано по разбираем за него начин за естеството на процедурата и предоставените му в нея възможности, но последното не означава, „ че е нужно осигуряването на лицензиран преводач още в етапа на тестването..“ (Р № 436/ 5.08.2024 г. по н. д. № 508/2024 г., ВКС, II н. о.) Достатъчно е лицето извършило превода да владее езика на ниво, позволяващо му да извърши дължимото разяснение, което в случая е сторено. Установено е по делото, чрез събрани гласни доказателства, че медицинският специалист в ЦСПМ доктор К. А. е владеел арабски език и след снемане на първоначалните данни в протокола за медицинско изследване е разяснил на подсъдимия възможността за вземане на кръв и изследване за наркотици чрез кръвен тест. Освен това и естеството на самата манипулация не предполага особени езикови познания за нейното разяснение, поради което и оплакването за неосигурен лицензиран преводач, който да е информирал подсъдимия подробно за възможността за вземане на кръвна проба е неуспешно поддържано и не се възприема като основателно.
Относно оплакването за процесуално бездействие на съда при изясняване на факти от значение съставомерността на деянието и по – конкретно, че не е проверена чрез службите за международно полицейско сътрудничество правоспособността на подсъдимия, ВКС е възпрепятстван да вземе отношение, понеже във въззивното решение отсъстват каквито и да е мотиви във връзка с квалифициращо обстоятелство по чл. 343, ал. 3, предложение четвърто от НК „деецът е управлявал без да има необходимата правоспособност, когато такава се изисква по закон“. Настоящият касацонен състав може само да констатира, че по делото ( л. 199, т. І, Д.П) е приложено незаверено копие на документ, преведен на български език от Център за преводи /фирма/, представляващ свидетелство за управление на МПС, наименовано „частна шофьорска книжка“ с имената на подсъдимия А. М. М. С. А. и период на валидност от 17.07.2018 г. до 16.07.2028 г. Фотокопие на същия документ е приложено и на л. 17, т.ІІ от Д.П. При тези данни, преценката за неправоспособността на подсъдимия не предполага процесуална активност, за каквато неясно защо претендира защитата, а изисква коректна съпоставка на реквизитите от възпроизведения по посочените по-горе начини документ към предпоставките по чл. 161 от ЗДвП за обективно изясняване дали същият изобщо би могъл да ги покрие, в която и да е от предвидените в нормата хипотези и по - конкретно: - дали държавата, в която е издадено преведеното на български език копие на документа, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и едновременно с това свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към Конвенцията (т. 1); дали държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по С. договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква а от него (т. 2); дали свидетелството е придружено от изискуемия легализиран превод на български език (т. 3); дали свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата (т. 4); дали свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от К. Ш. (т. 5). Независимо, че във въззивната жалба възражение по този пункт на обвинението не е направено, в рамките на задължението си по чл. 314 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционния акт апелативният съд несъмнено е следвало да обсъди и изложи позицията си и по правната страна на деянието, което не се открива във въззивното решение. С изключение на иначе напълно верните съображения за необходимостта от правна корекция чрез изключване от диспозицията на престъплението на едното от двете вменени нарушения на правилата по ЗДвП, в проверяваното решение правни съображения за оспореното пред ВКС квалифициращо обстоятелство изобщо не са изложени. Липсата на мотиви, препятстваща възможността за пълноценно осъществяване на дължимата касационна проверка винаги е основание за извод, че е налице предвидения в чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК касационен повод за отмяна.
Възражението за непроверени твърдения на подсъдимия и пренебрегване на дадените от него обяснения е основателно, макар и не точно в аспекта, в който е поставено, а именно, че последните не са получили дължимата законосъобразна оценка. По основното оплакване на касатора, че обясненията на подсъдимия не са внимателно оценени и че нито една от защитните му тези не е получила надлежно обсъждане и отговор, ВКС няма как да вземе конкретно отношение понеже въпреки изричното заявление направено от подсъдимия пред първоинстанционния съд, че „Обяснения ще дам в края на съдебното дирене и след разпита на вещите лица“ ( л. 217, НОХД), предвиденото в чл. 115 от НПК доказателствено средство, въобще не е било включено в доказателствената съвкупност.
Видно от съдебните материали първоинстанционното разглеждане на делото е приключило без на подсъдимия да е била дадена възможност да даде обяснение по обвинението. Въззивната инстанция от своя страна не е отстранила допуснатото от първоинстанционния съд нарушение, каквато възможност и задължение има, а напротив – го е задълбочила. Въпреки, че идентично на посоченото в касационната жалба оплакване е било наведено и пред въззивния съд, което е видно от отразеното в определението за насрочване на делото и в самото въззивно решение (стр. 3): „че съдът необосновано не е кредитирал дадените от него (подсъдимия – бел.ВКС) обяснения“ и „че са подценени дадените от подсъдимото лице обяснения..“, въззивният съд дори не се е произнесъл по посочения в чл. 327, ал. 2 от НПК въпрос за необходимостта от разпит на подс.А.. Действително, във въззивната жалба изрично не е отразено направено в тази посока искане, но в контекста на наведените оплаквания и в рамките на задължението си за цялостна проверка на присъдата не е имало пречка, а обратно, в изпълнение и на принципа за разкриване на обективната истина въззивният съд е следвало служебно да констатира пропуска на първоинстанционния съд и да предприеме нужното за неговото отстраняване. Вместо това се е ограничил да отбележи в мотивите си (стр. 14 - стр. 16), че възраженията са неоснователни, защото по делото обяснения от подсъдимия не били дадени. Апелативният съд голословно е приел, че подсъдимият „се е възползвал от правото си да не дава обяснения по повдигнатото му обвинение“ (стр. 12, въззивно решение), което не отговаря на процесуалното съдържание на делото. Посочената констатация би била вярна, в случай, че подсъдимият недвусмислено бе изразил волята си да не депозира обяснение. Само общо отразеното становище на страните, макар и вписано като изразено /поотделно/ от тях, че нямат „ други доказателствени искания“ (л. 312, НОХД) не би могло да се счете, че съставлява проявление на надлежно реализираното от подсъдимия право, за да се приеме, както е подходил апелативният съд, че отсъствието по делото на обяснения на подсъдимия е поради това, че същият е упражнил правото си на „отказ“ да ги даде.
Самият факт, че основната линия на защита, с която се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е твърдението, че не са обсъдени и оценени обясненията на подсъдимия, който от самото начало на производството твърдял, че е бил сам в автомобила, че групата хора били на пътя и причината за ПТП е опита да ги избегне, като съвсем отделен е въпроса, че за обяснения са счетени изявленията му в производство по вземане на мярка за неотклонение, е показателен, че в случая изобщо не става въпрос за отказ от даване на обяснения, а за пропуск на съдилищата да осигурят възможността на подсъдимия да реализира това свое основно право. Няма как да бъде подминато и напълно неприемливото дистанциране от предвиденото им в чл. 15, ал. 3 от НПК задължение от страна и на разследващите органи. Прегледът на материалите сочи, че и в досъдебната фаза това право на подсъдимия ( обвиняем в тази фаза) не е било обезпечено. В първия си разпит от 30.04.2022 г. обв.А. е заявил, че ще се възползва от правото си да не дава обяснения на „този етап“, но е посочил „ще дам на по-късен етап ако се наложи“(л. 53, т.ІІІ, Д.П.). В протокол за разпит от 24.07.2023 г. ( л. 23, т.ІІІ от Д.П) е заявил „Обяснения днес няма да давам“, което смислово не позволява извод, че подсъдимият генерално се е отказал да дава обяснения, както вероятно е счел, предвид последващите му действия при третия разпит на подсъдимия органът по разследването. Видно от последно съставения протокол озаглавен „Протокол за разпит на обвиняем“ от 23.11.2023 г. (л. 14 – л. 16, т.ІІІ, Д.П), освен възпроизведените множество процесуални норми, включително чл. 221 и чл. 138 от НПК, е намерило отражение единствено становището на обвиняемия, че разбира обвинението. Разпит по същество не е проведен, като в протокола изобщо не е отразено дали обвиняемият желае или не желае да изложи „ във форма на свободен разказ, всичко което знае по делото“, както гласи регламента на чл. 138, ал. 3 от НПК. Разбира се, с оглед централното място на съдебната фаза, в случай, че подсъдимият бе упражнил надлежно правото си пред инстанциите по фактите, в контекста и на условието по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК - нарушението да „не е отстранено“, пропускът от досъдебната фаза не би обусловил необходимост от ново разглеждане на делото. В случая обаче не е така, предвид проявеното и от двете инстанции по фактите дистанциране от задължението им по чл. 15, ал. 3 от НПК и неосигуряване на подсъдимия възможност да упражни правото си да даде обяснение по обвинението.
Несъмнено е, че правото на обвиняемия, респективно подсъдимия да даде обяснения е израз не само на личното му отношение към обвинението, но и съставлява процесуален способ за защита, защото чрез реализиране на това право му е предоставена възможността да внесе доказателства по делото, които съдът е задължен да обсъди наред с всички останали и налични по делото доказателствени източници. Дали съдът ще ги възприеме за достоверни или не е вторичен въпрос. От генерално значение е обстоятелствата по делото да са изяснени пълно и всеобхватно, гарант за което е дейността по попълване на делото с всички възможни за установяване на релевантните факти доказателства. Именно взаимосвързаността на законово предвиденото право на подсъдимия да даде обяснение по обвинението и задължението на съда да обезпечи и осигури неговото реализиране съставлява и условието, обезпечаващо възможността съдът да осъществи пълноценно задължението си за разкриване на обективната истина. И обратно, когато съдът не е осигурил на подсъдимия условия да даде обяснение, при положение, че последният е изразил желание да го стори, сам се е поставил в положение да се лиши от дължимото спазване на принципа по чл. 13, ал. 1 от НПК. Съответно дейността му не може да бъде възприета като съобразена с процесуалните изисквания по НПК. За това и не може да бъде споделен приложения от контролираната инстанция безкритичен подход към обстоятелството, че по делото – в нито една от фазите на процеса не са събрани обяснения на обвиняемия/подсъдимия с формалното отбелязване, че последният се възползвал от правото си да откаже да ги даде.
Действително не може да бъде отречено, че подсъдимият е бил наясно с това свое право, което е видно от изявлението му, че ще даде обяснения в края на съдебното следствие. Вярно е и това, че в съответствие с изискването на чл. 94, ал. 1, т. 4 от НПК като лице, което не владее български език му е бил назначен служебен защитник, чрез когото и съгласно чл. 98, ал. 1 от НПК е следвало да се гарантира и осигури необходимата за пълноценно осъществяване правата му правна помощ. Безспорно е също, че задължението на съда да осигури осъществяване на едно от основните процесуални права на подсъдимия - да даде обяснение или да се откаже да го стори не следва да се разбира като ангажимент за „поканване“ във всяко съдебно заседание, когато делото не приключва в едно проведено заседание по делото, нито е необходимо постоянно напомняне, което да бъде отразено в съдебния протокол.
Несъмнено е обаче, че когато, както е в конкретния случай, подсъдимият е изразил ясно становище, че желае да даде обяснение, съдът е бил длъжен, преди приключване на съдебното следствие да му предостави възможност за реализиране на това право или най - малкото да провери отношението на подсъдимия към вече заявената позиция – дали все още желае да даде обяснение или ще се възползва от правото си да откаже да го стори. Както се отбеляза по - горе общо записаното в протокола становище на страните, че „нямат други доказателствени искания“ не позволява да се счете, че подсъдимият надлежно е заявил волята си относно правото му да даде обяснение по обвинителните факти или че по този начин е изразил отказа си да го стори, както неправилно е приел въззивния съд. Бездействието на служебния защитник в тази посока също не е от естество да омаловажи, още по - малко да санира допуснатото от съда нарушение и това следва от обхвата на адресатите на задължението за спазване на принципа по чл. 13 от НПК. В аспекта на казаното е нужно да се напомни, че допустими за разкриване на обективната истина са само тези доказателствени средства, които са събрани/ установени по реда предвиден в НПК и към които изявления на обвиняемия в производство по вземане на мярка не могат да бъдат отнесени. Последните са израз на упражнено право на лична защита, а не обяснение съставляващо източник на доказателствени данни, както е счел не само служебния защитник на подсъдимия, но предвид развитата аргументация в допълнението към касационната жалба( стр. 2 - стр. 3) вероятно е счел и упълномощеният му защитник.
С оглед гореизложеното, настоящият състав на ВКС намира, че по делото е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, проявено чрез засягане правото на защита на подсъдимия до степен, позволяваща да се приеме, че на практика последният е бил лишен от възможността да упражни едно от основните си права в процеса - да даде обяснение по обвинението. Налице е и липса на мотиви по правната квалификация на деянието. Следователно, осъществено е посоченото в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2, вр. с ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, което налага въззивното решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
С оглед изхода на делото е безпредметно обсъждането на релевираните с касационната жалба оплаквания за нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 228 от 19.06.2025 г. постановено по ВНОХД № 491/2025 г. от Апелативен съд С. в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане на въззивния съд от друг състав от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
На основание чл. 395а от НПК препис от настоящото решение в превод на арабски език да се изпрати на подсъдимия А..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.