Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 2 НПК по протест на С. Г. П и касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. И. Н., депозирана чрез повереник - адв. Я. А., срещу въззивна присъда № 127 от 28. 05. 2018 г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 13 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 643/ 2018 г., с която е отменена присъдата на Софийски районен съд, наказателно отделение, 116 състав, от 30. 03. 2017 г., по НОХД № 240/ 2016 г. и е постановена нова.

В касационния протест на Софийска градска прокуратура се релевират доводи за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 2 НПК. Развити са съображения, че нарушението на закона е в резултат на допуснатите нарушения на процесуалните правила, основно свеждащи се до неправилна оценка на доказателствата, довели и до необоснованост на правните изводи, възприети с атакувания съдебен акт. В допълнението към протеста се изтъква също, че е налице противоречие между часовете на инцидента, посещението на пострадалия в МИ – МВР и задържането на подсъдимия, за които обстоятелства не са събрани безспорни доказателства, а съществуващите са оценени и интерпретирани едностранчиво. Заявява се искане за отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията в него, със заявеното искане. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. И. Н. се сочат същите касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, с аргументи, че постановявайки новата присъда въззивният съд е направил незаконосъобразни правни изводи, в резултат на неизпълнение на принципното си задължение за разкриване на обективната истина, събирането, проверката и оценката на доказателствата. Иска се обжалваната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато на СГС за ново разглеждане. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа изцяло от повереника на частния обвинител и граждански ищец.

В срока по чл. 351, ал. 4 НПК по делото е постъпило възражение от защитника на подсъдимия Л. В. Т. – адв. Ц. С. от САК, в което се поддържа, че депозираните протест и жалба са неоснователни, поради което атакуваната с тях нова присъда следва да бъде оставена в сила. Идентична позиция - че въззивният съд не е допуснал претендираните основания за касационна отмяна на въззивния съдебен акт, заемат подсъдимият и неговият защитник в съдебно заседание пред ВКС, със съображения, че от събраните пред двете съдебни инстанции доказателства, не може да се направи извод, че пострадалият Н. изобщо е присъствал на местопроизшествието.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста и жалбата, постъпилото възражение и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационният протест е основателен.

Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец е основателн.

С първоинстанционната присъда Софийският районен съд, наказателно отделение, 116 състав, е признал подсъдимия Л. В. Т., за виновен в това, че на 29. 06. 2015 г., около 20. 40 ч., в [населено място], причинил лека телесна повреда на полицейски орган - служител на 05-то РУ на СДВР – Б. И. Н., изразяваща се в оток и навяхване на дясната лакътна става и контузия на дясната раменна става - временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е било извършено при изпълнение на службата на пострадалия, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил за срок от три години. На основание чл. 45 ЗЗД е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Б. И. Н. сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. Отхвърлил е предявения граждански иск в останалата му част до 4500 лв., като недоказан. Присъдил е на основание чл. 189, ал. 3 НПК разноски по делото и държавна такса върху уважения граждански иск, възложени в тежест на подсъдимия. С атакуваната въззивна присъда Софийският градски съд, наказателно отделение, 13 състав, на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, е отменил цитираната първоинстанционна присъда, и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия Л. В. Т. за невинен в извършване на гореописаното деяние, и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. ал. чл. 130, ал. 1 НК.

Отхвърлил е изцяло предявения граждански иск.

На основание чл. 190, ал. 1 НПК е постановил направените по делото разноски да останат за сметка на държавата.

Релевираните в протеста на Софийска градска прокуратура касационни основания – за нарушение на материалния закон и за допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила са развити и аргументирани в корелация помежду си. Идентични са касационните основания и подкрепящите ги съображения и в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец.

Поради това ВКС намери, че в рамките на осъществявания касационен контрол за проверка на въззивния съдебен акт доводите в протеста и жалбата следва да бъдат обсъдени и оценявани едновременно.

Преценявайки тяхната основателност, ВКС в настоящия си състав намира, че при постановяване на протестираната нова присъда, Софийският градски съд е допуснал поредица от нарушения на процесуалните правила, с характера на съществени по смисъла на закона, и следователно обуславящи нейната касационна отмяна. В резултат, материалният закон е приложен неправилно, като без да са налице основанията на чл. 304 НПК, подсъдимият е бил признат за невинен и оправдан. В настоящото производство ВКС не разполага с правомощието да проверява фактическата обоснованост на съдебния акт, тъй като необосноваността не е в кръга на изрично лимитираните с чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК касационни основания. В този смисъл касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, включени в предмета на доказване, но е длъжна да извърши проверка за съблюдаването на императивните процесуални предписания, гарантиращи законосъобразното му формиране, в съответствие с принципната норма на чл. 14 НПК. Важно е изрично да се изтъкне, че формирането на вътрешното убеждение на съда не е произволен и неподлежащ на регулация /респ. на инстанционен контрол/ процес, тъй като е подчинен на изрично регламентирани в НПК правила и изисквания. Съгласно чл. 13 НПК, като орган на ръководство и решаване на делото в съдебната фаза на процеса, съдът е длъжен в пределите на своята компетентност да осъществи всички следващи се процесуални действия, насочени към разкриване на обективната истина, и то въз основа на доказателствени материали, събрани, проверени и оценени чрез способите, предвидени в НПК. Нарушения от визираната категория са налице всякога, когато съдът е игнорирал, формално или повърхностно е обсъдил, или в недостатъчна степен е оценил част или изцяло доказателствените материали, когато ги е изопачил, включително чрез превратната им интерпретация, или е основал своето вътрешно убеждение върху несъдържащи се в доказателствените източници фактически данни, възприел е предположения и вероятности без съответната доказателствена опора. В конкретния случай и двете съдебни инстанции са постановили своите присъди без да са събрали всички необходими доказателства, относими към предмета на доказване в настоящия наказателен процес, съобразно рамката на чл. 102 НПК и без да извършили изискуемото от чл. 14 НПК обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.

За да отмени обжалваната от подсъдимия първоинстанционна осъдителна присъда и да постанови нова – оправдателна, съобразно правомощията си, лимитирани по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, въззивният съд е счел, че липсват несъмнени и категорични доказателства за авторството на инкриминираното деяние, както и за механизма на нанасяне на съставомерното увреждане. Той обаче не е осъществил в пълен обем правомощията си на последна инстанция по фактите, които са останали неизяснени и след събирането на допълнителни писмени доказателства от втората инстанция, а и след нейното произнасяне. Макар формално СГС да не е постановил изричен акт /определение/ за провеждане на въззивно съдебно следствие по реда на чл. 332 НПК, в действителност той е провел такова с действията си по събиране на доказателства - изискването и приемането на редица писмени доказателства: от МИ-МВР, МВР-СДВР, П. районно управление при СДВР, НОИ, УМБАЛ [фирма]. Оценени поотделно и в целия обем на формираната по делото доказателствена съвкупност, в действителност те не са допринесли за изясняването на спорните обстоятелства, свързани с времето и мястото на извършване на инкриминираното деяние, механизма на увреждането на пострадалото лице, и в крайна сметка - с авторството на деянието, респ. и за законосъобразното решаване на въпросите за вината и отговорността на дееца. По този начин второинстанционният съд се е ангажирал с правни изводи по съществото на делото, без обаче те да са формирани на базата на цялостно установена фактология, и то при стриктното спазване на процесуалния регламент за събиране, проверка и оценка на доказателствата. Така, СГС е постановил оправдателната си присъда, без да е изяснил преди това всички правнорелевантни обстоятелства по делото, след едностранчиво и фрагментарно обсъждане на отделни доказателствени средства, без последните да бъдат преценени и анализирани в рамките на цялата формирана по делото доказателствена съвкупност. Оказва се, че отделни доказателствени източници са преекспонирани за сметка на други, и то в нарушение на забраната за придаване на формална доказателствена сила на доказателствата и средствата за тяхното установяване с изричната норма на чл. 14, ал. 2 НПК. В резултат е била възприета лишена от обективност и доказателствена основа хронология на произтеклите събития. Друг е въпросът, че фактическите констатации на СГС се оказват и в тежка колизия дори и само с правилата на формалната логика. Основен аргумент за формиране на заключението на въззивния съд е обстоятелството, че инкриминираното увреждане е било констатирано 20-25 минути преди времето на извършване на престъплението, съобразно повдигнатото обвинение. До този извод СГС е достигнал, позовавайки се единствено на вписванията в амбулаторния журнал на Спешния кабинет на МИ-МВР, според които пострадалият Н. е бил записан под амб. № 7043 на 29. 06. 2015г,. в 20. 26 ч. Именно означеният в амбулатория журнал час е в основата на фактическите констатации на втората инстанция, а именно, че травматичното увреждане е възникнало преди свид. Б. Н. въобще да се отзове на местопроизшествието в[жк], където е възникнал инкриминираният инцидент с подсъдимия Л. Т.. По описания начин на конкретното писмено доказателство се придава приоритетна сила, намерена за достатъчна, за да обоснове извод за опровергаване на всички други фактически данни, съдържащи се в останалите доказателствени източници. Повече от безкритично съдът е заключил, че фиксираният в амбулаторния журнал час на посещението на пострадалия полицейски служител е точен и достоверен, а не напр. приблизителен /или ориентировъчен/, поради което не е намерил за необходимо да го провери посредством събирането на каквито и да било други доказателства. Времето на посещението на пострадалия в посоченото болнично заведение е обстоятелство, което, както и всички останали подлежи на установяване и доказване с всички способи, предвидени в НПК за събиране, проверка и оценка на доказателствата. Все в тази насока СГС е оставил без внимание и обстоятелството, че в нито едно от останалите писмени доказателства, изходящи от МИ - МВР няма вписани часове - нито на проведената консултация с ортопед - проф. К., нито на рентгеновото изследване, нито върху издадените на Н. документи. Налице по делото е и цялата съвкупност от свидетелски показания, и то не само тези на пострадалия, а и на неговите колеги - свид. Б., Л., С. и Х., които описват съвършено различна хронология на произтеклите през инкриминираната вечер събития, а именно, че едва след приключване на възникналия в[жк]инцидент, на повикване за който те последователно са се отзовали, и по - конкретно след физическото си съприкосновение с подсъдимия Т. и оказаната от последния съпротива, пострадалият Н. се е оплакал от болки в областта на дясната ръка и дясното рамо, което именно е наложило спешното му транспортиране до МИ - МВР. Всеки от тях е възпроизвел в показанията си в по - голяма или в по - малка част релевантните факти, с оглед различния обем на лични възприятия, съобразно конкретната си локация, видимост и възможност за наблюдение и възприемане.

Прегледът на приетата от въззивния съд конструкция на фактите показва, че ако вписаният в амбулаторния журнал час на посещението на пострадалия в МИ - МВР е верен / 20. 26ч./, а двата полицейски екипа са пристигнали на местопрестъплението, съответно в 20. 35ч. и 20. 40ч. /за Н./, то би се оказало, че преди това последният вече е бил приет, първично прегледан, консултиран от специалист, изследван и обработен, вкл. с поставяне на имобилизация на ръката - митела. Така, без да съобрази по принцип дори само житейската правдоподобност на собствените си фактически констатации, СГС е оставил без отговор и въпроса възможно ли е изобщо за време от точно 14 минути /интервала между 20. 26ч. и 20. 40ч., според мотивите на въззивната присъда - л. 101 от въззивното дело/ с пострадалия да бъдат извършени и финализирани всички описани в медицинската документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза действия и манипулации, да се изготвят следващите се документи, включително и в рамките на същото това време пострадалият да се отзове от сградата на МИ - МВР до[жк], където е прието за безспорно, че е присъствал.

Въззивният съд не е потърсил кореспонденция и с останалите доказателствени материали, налични по делото, игнорирайки данните, съдържащи се в заповед за задържане и книга на задържаните лица на П. РУ - СДВР, от които е видно, че подсъдимият Т. е бил задържан в 20. 50 ч. на дата 29. 06. 2015 г. /л. 4, том 1 от досъдебното производство/, и приет в ареста на посоченото полицейско управление в 21.10 ч. на същата дата /л. 103, НОХД № 240/ 2016г. на СРС/. Същевременно по делото е установено, че основанието за задържането на дееца е именно инцидентът, инкриминиран с обвинителния акт и описан в него, свързан с оказана съпротива на полицейски орган, с нанасяне на телесна повреда, а не някакво друго събитие. Впрочем, самият въззивен съд в мотивите към оправдателната присъда от една страна приема наличието на физически сблъсък между изпълняващите служебните си задължения полицейски служители и подсъдимия, инициирал в пияно състояние конфликт с отправяне на обидни реплики и физическа агресия и саморазправа, включващи буйстване, ритане, дърпане и т. н., и от друга - заключава, че липсват несъмнени и категорични доказателства установените увреждания на пострадалия да са получени при задържането на подсъдимия, изпълнявано от Н., по времето и на мястото, описани в обвинителния акт. Не дава отговор обаче какво приема относно произхода на уврежданията на пострадалия полицейски служител, констатирани процесната вечер и възможно ли е Н. да е пристигнал на местопрестъплението след настъпване на травмите.

Дефицит в доказателствената дейност на въззивната инстанция показва и известната хаотичност при събирането на доказателствата. Вместо да съсредоточи процесуалните си усилия към установяване на релевантните факти, съобразно конкретния предмет на доказване, като потърси източниците, необходими за попълване на доказателствената съвкупност, и то относно онези обстоятелства, които са останали неизяснени от първостепенния съд, съставът на СГС се е концентрирал да търси доказателствена връзка със събития, касаещи здравословното състояние на пострадалия, настъпили една година след инкриминирания инцидент и оказващи се без всякаква връзка с него. Така, от събраните множество писмени доказателства е установено, че една година по-късно по време на работа Б. Н. е получил мозъчен инфаркт, за което заболяване е бил хоспитализиран. Проведено е било и производство за установяване на трудова злополука, с приложени по нея документи и актове на компетентните органи.

По-същественият проблем от събирането на неотносими доказателства в конкретния случай е връзката, която съдът прави със заключението си, че след като няма регистрирана трудова злополука на инкриминираната дата- 29. 06. 2015 г., то следователно няма и телесна повреда, която да е била нанесена тогава. В този смисъл втората инстанция не е съобразила, че няма законово изискване при всеки инцидент, свързан с увреждане, настъпило по време на работа, задължително и във всички случаи да се инициира производство за трудова злополука. Обратно, единствено от обстоятелството, че след инкриминираното увреждане на пострадалия не са били предприемани действия за признаване на трудова злополука, не може еднозначно и безалтернативно да се заключи, че няма увреждане. Съвсем друг въпрос е ако такова е налице, как е възникнало, при какви обстоятелства, и кой е неговият автор. Ето това са въпросите от фактическо естество, които инстанциите по същество е следвало да решат със средствата и способите, предвидени в НПК.

Съобразно доводите във въззивната жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда, с която е бил сезиран, СГС е следвало да съсредоточи усилията си главно в изясняването на релевантната фактология по делото, част от която е останала доказателствено необезпечена и след произнасянето му с проверяваната присъда.

Относно механизма на нанасяне на инкриминираните увреждания на пострадалия Н., е било наложително същият да бъде разпитан значително по-подробно и детайлно, в случай, че актуалното му здравословно състояние го позволява - обстоятелство, което отделно подлежи на установяване, вкл. по експертен път. Важен източник на доказателства са също така и показанията на свидетелите - полицейски служители, намиращи се на местопрестъплението - Б., Л., С., Х., които са се намирали в непосредствена близост до дееца и пострадалия и макар и в различен обем имат непосредствени впечатления от действията на всеки от тях, включително и при необходимост /и наличие на основание/ с приложение на механизма по чл. 281 НПК.

За обективното и прецизно изясняване на механизма на причиняване на инкриминираната средна телесна повреда, важно значение има и заключението на съдебно-медицинската експертиза. По отношение на медико-биологичните характеристики на телесните увреждания на пострадалия Б. Н. е прието заключението на изготвената на досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза, от експерта Д-р Т. Б. /т. 1, л. 17 - 19/, която е разпитана в хода на съдебното следствие пред първата инстанция /НОХД № 240/ 2016г. на СРС, л. 74/. Прави впечатление, че разпитът на експерта е проведен доста пестеливо, и то в самото начало на съдебното следствие, преди разпита на свидетелите - очевидци. Вярно е, че процесуална пречка редът на съдебното следствие да бъде променен /арг. чл. 275 НПК/ няма, но съдът всякога следва да държи сметка дали това би попречило на разкриването на обективната истина, какъвто се оказва конкретният случай. Експертът е следвало да бъде подробно разпитан по всички обсъдени по - горе въпроси, и то след като вече са били налице показанията на свидетелите - очевидци. Експертната позиция за възможен механизъм на увреждания на дясна лакътна и раменна става, както вследствие на директен удар, така и на прекомерни, над нормалния обем движения, преразгъване или прекомерно завъртане, е останала изцяло необсъдена и несъпоставена с установеното от останалите гласни доказателствени източници. Освен това, на експерта въобще не е бил поставян въпрос при нанесен удар на пострадалия в областта на лицето, възможно ли е и да не са възникнали видими увреждания, които да бъдат констатирани при съдебно - медицинско освидетелстване, или наличието им е задължително. По този начин, изводът на СГС, че след като съдебно - медицинската експертиза не е установила кръвонасядания по лицето на пострадалия, каквито той счита за неминуеми, то следователно такъв удар изобщо не е бил нанасян от дееца, е останал напълно произволен и лишен от всякаква доказателствена основа. Недопустимо, съждението на въззивния съд почива на негово собствено предположение, без да е изведено от реален доказателствен източник, още повече, че отговорът на коментирания въпрос изисква специални знания /чл. 144, ал. 1 НПК/, с каквито поначало съдът не разполага.

В обобщение, доказателствената дейност на втората инстанция страда от сериозни пороци, представляващи нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК. Мотивите на присъдата не съдържат ясни и убедителни съображения кои от доказателствата, включени във формираната по делото доказателствена съвкупност съдът кредитира и поставя в основата на фактическите си констатации, и кои отхвърля, съгласно нормата на чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК, което по същество сочи и на липса на мотиви. Съществено са нарушени и правилата на дължимия доказателствен анализ, лишен от обективност, пълнота и всестранност – доказателствата се оказват интерпретирани изопачено, едностранчиво и тенденциозно, част от тях са напълно игнорирани, а на други е придадено съдържание, различно от действителното.

Касационната инстанция намери, че протестът и жалбата на частния обвинител и граждански ищец, с които е сезирана, са основателни, а това налага атакуваната въззивна присъда да бъде отменена, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 и 3 НПК и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Едва след като е събрал, проверил и оценил относимите и необходими за изясняване на обективната истина доказателства и е установил всички правнорелевантни факти, въззивният съд следва да пристъпи към решавана на въпросите по чл. 301 НПК. Съгласно чл. 304 НПК подсъдимият се признава за невинен когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление. ВКС многократно в своята практика е указвал на съдилищата, че не само осъдителната, но и оправдателната присъда не може да почива на предположения. Настоящият случай е именно такъв – доказателствените дефицити по делото са запълнени и от двете инстанции, макар и в различна степен, с предположения, съждения и умозаключения.

Предвид изложените съображения, допуснатите от СГС и подробно обсъдени до тук нарушения са съществени, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, тъй като са довели до ограничаване правата на държавното и частното обвинение в съдебната фаза на процеса, до неразкриване на обективната истина по делото, а в резултат - и до постановяване на въззивен съдебен акт, в нарушение на материалния закон.

Ето защо, като констатира наличието на поддържаните в протеста и жалбата касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 2 НПК, съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2 и 3 НПК, ВКС, III н. о., прие, че следва да отмени атакуваната въззивна присъда и върне делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд, от стадия на съдебното заседание.

При новото разглеждане на делото, следва да се изпълнят като задължителни дадените указания по приложението на материалния закон и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, на основание чл. 355, ал. 1, т. 1 – 3 НПК.

Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5, вр. ал. 3, т. 2-3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 127 от 28. 05. 2018 г., постановена по ВНОХД № 643/ 2018г., по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 13 въззивен състав, като

ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане, от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: