Р Е Ш Е Н И Е

№ 219

София, 09 април 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при секретаря Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора Красимира Филипова

като изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 1188/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производството е образувано по жалба от подсъдимия С. С. С., чрез защитника адвокат Н. М. от АК – Д. срещу въззивна присъда, постановена по ВНОХД № 329/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с която се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, а именно нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като се прави искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В писменото допълнение към жалбата касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се аргументира с доводи за случайно деяние по чл.15 от НК, а по чл.348, ал.1, т.2 от НПК - с произнасяне на въззивния съд извън рамките на обвинението, без съответен протест или съответна жалба на частните обвинители срещу първоинстанционната оправдателна присъда и в нарушение на чл.13, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК поради липса на обективна, пълна и внимателна оценка на съдържащата се в доказателствените източници информация и се потвърждава искането подсъдимият да бъде оправдан от ВКС.

Подадената от другия защитник на подсъдимия – адвокат Х. Х. касационна жалба срещу същата въззивна присъда е била върната с Разпореждане № 201/20.06.2023 г. на съдията - докладчик по ВНОХД №329/2022 г. на АС - Варна, потвърдено с Определение № 527/20.11.2023 г. по н. д. № 1023/2023 г. на ВКС, трето н. о., поради което изложените в нея доводи и касационни основания не подлежат на обсъждане в настоящото решение.

Подсъдимият С. С. и защитникът му адвокат Х. Х. се явяват пред ВКС и поддържат подадената от другия защитник – адвокат Н. М. касационна жалба и писменото допълнение към нея, както и направените алтернативни искания.

Вторият защитник на подсъдимия – адвокат Н. М., не се явява пред ВКС, редовно призована.

В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховната прокуратура изразява подробно мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба поради липса на претендираните касационни основания и предлага ВКС да остави в сила обжалваната въззивна присъда.

Частният обвинител Д. М. Д. и повереникът й адвокат М. Д., редовно призовани, не се явяват и не изразяват становище по касационната жалба на подсъдимия и писменото възражение на останалите частни обвинители.

Не се явяват частните обвинители М. Б. С., П. Б. С. и Й. Г. С. и повереникът им адвокат С. К., редовно призовани. Последната е представила писмено възражение срещу касационната жалба на подсъдимия, с което моли ВКС да остави в сила въззивната присъда и да й присъди възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за безплатно предоставена правна помощ, за което представя договори за правна защита и съдействие на частните обвинители.

В последната си дума подсъдимият моли ВКС да остави в сила първоинстанционната оправдателна присъда.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

С присъда № 260000 от 22.08.2022 г. по НОХД № 403/2019 г. на Окръжен съд – Добрич подсъдимият С. С. С., [дата на раждане] , е бил признат за невиновен и оправдан изцяло по обвинението за престъпление по чл.123, ал.1 НК, за което е предаден на съд с обвинителен акт от 12.12.2019 г. по съображения, че подсъдимият не е извършил вменените му с обвинението нарушения на правилата за здравословни и безопасни условия на труд, както и че инкриминираните публично правни задължения не са в причинно - следствена връзка с вредоносния резултат. С присъдата първоинстанционният съд е постановил направените деловодни разноски да останат за сметка на държавата на основание чл.190, ал.1 от НПК.

С въззивна присъда №3 от 17.03.2023 г., постановена по ВНОХД № 20223000600329 по описа за 2022 г, на Апелативен съд – Варна (предмет на настоящата касационна проверка) първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо това е постановена нова въззивна присъда, с която подсъдимият С. С. С. е признат за виновен в това, че на 01.03.2013г. в гр. Добрич в сграда, ползвана от „С. ***“ ООД - [населено място], намираща се на ул.„*****“ № 67, причинил по непредпазливост смъртта на Б. М. С., ЕГН [ЕГН], настъпила на 30.09.2014г., поради което и на основание чл.122, ал.1 НК и чл.54 НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 НК отложил за изпитателен срок от три години, като го оправдавал по първоначално предявеното обвинение по чл.123, ал.1 НК.

Апелативният съд е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, включително направените от частните обвинители М. Б. С., П. Б. С. и Й. Г. С. пред първата инстанция на основание чл.189, ал.3 НПК, като го е осъдил да плати и адвокатско възнаграждение на повереника им на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата за осъществена безплатна правна помощ.

Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

На първо място се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила свързани с постановяване на осъдителна присъда въз основа на факти, които не са предявени с обвинителния акт, а именно, че в обекта, в който станал инцидентът, се извършвал основен ремонт без строително разрешение и без той да е въведен в експлоатация по съответния ред. Принципно правилно и съобразно установения в чл.6 от ЕКПЧ стандарт за справедлив съдебен процес жалбоподателят изтъква, че фактическите предели на произнасяне на въззивния съд по повдигнатото от прокурора обвинение се очертават от обстоятелствената част на обвинителния акт. С оглед правото на защита на подсъдимия е недопустимо за първи път в мотивите на присъдата съдът да дефинира по - широки рамки на обвинението, като вмени на подсъдимия факти извън обхвата на обвинителния акт. С. анализ на съдържанието на обжалваната присъда и обстоятелствената част на обвинителния акт не разкрива твърдяното процесуално нарушение, тъй като оспорените като „непредявени“ факти присъстват в обвинителния акт, препис от който е бил своевременно връчен на подсъдимия. На стр.2 и стр.4 от обвинителния акт изрично е посочено, че сградата е била „в състояние на недовършен ремонт“, както и че строителният обект „все още не е бил пуснат в експлоатация“ (вж. л. 5 и л.7 от НОХД №403/2019 г. на ОС – Добрич). Видно от мотивите на атакуваната присъда въззивният съд е ангажирал отговорността на подсъдимия за престъпление по чл.122, ал.1 от НК не поради невъвеждане на сградата в експлоатация, който факт е безспорен между страните, а защото подсъдимият като управител на търговското дружество – собственик на сградата, допуснал въпреки това там да се извършва трудова и търговска дейност, както и поради знанието му, че въпросният отвор, в който паднал пострадалият, не е бил обезопасен с парапети или ограждения, включително на стълбището към втория етаж, където се намирал този отвор - все факти, които са включени изрично в обвинението. Поради това не може да се приеме, че контролираната съдебна инстанция се е произнесла отвъд обема на обвинението, нарушавайки правото на защита на подсъдимия.

На второ място, въззивното производство е образувано по редовни и допустими протест на прокурора и жалба на частните обвинители с аналогични и съответни по смисъла на чл.336, ал.2, вр. ал.1, т.2 от НПК искания за отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и признаване на подсъдимия за виновен за престъплението по чл.123, ал.1 от НК, предмет на обвинението, което е по-тежко от това по чл.122, ал.1 от НК, за което въззивният съд го е признал за виновен. Прокурорът във въззивния протест и частните обвинители във въззивната жалба са направили съответни искания за налагане на наказание на подсъдимия в рамките на индивидуализираното такова от въззивния съд. Поради това осъждането на оправдания от ОС – Добрич подсъдим от контролираната инстанция не е лишено от процесуално основание предвид иначе коректно изброените в допълнението към касационната жалба предпоставки за оспорения процесуален резултат от въззивната проверка, които са налични по делото.

На трето място, налага се да се направи уточнение, че отправеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства. От изложените от касатора съображения е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд, като се твърди обратното на приетото от въззивния съд, а именно, че мястото на инцидента не е работното място на пострадалия, подсъдимият не му е възлагал работа на втория етаж на сградата и не е имало необходимост той да се качва там, както и че вторият етаж се е ползвал само от управителите на търговските дружества, а не и от работници и служители, както е приел въззивният съд, поради което счита осъждането за неправилно. Следва да се направи и уточнението, че тези аргументи в допълнението към касационната жалба са за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото с тях се изразява несъгласие с фактическите изводи на предходната съдебна инстанция, че достъпът до втория етаж е бил свободен въпреки необезопасения отвор и не само управителите, между които е подсъдимият, но и други лица са достъпвали безпрепятствено тази част от недовършената сграда като например свидетелката Т. И. (технически сътрудник на подсъдимия), чието работно място е било именно на втория етаж, където е бил необезопасеният отвор. Както е известно, необосноваността не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка и настоящата инстанция няма правомощие да установява нови фактически положения освен в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК при т. нар. трета касация, която не е налице, защото настоящото касационно производство е първо по ред. Поради това и за да отговори на възражението, че при оценката на доказателствата съдът е направил неправилен извод относно осъществено ли е изпълнителното деяние, описано в обвинителния акт от подсъдимия, настоящият касационен състав изследва доказателствената дейност на въззивния съд на база следващото възражение на касатора за съществени процесуални нарушения, свързани с правилата за изграждане на вътрешното убеждение на решаващия съд по чл.13, чл. 14, ал. 1 и чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК, което подлежи на касационна проверка. В тази връзка следва да се отбележи, че макар предходните две съдебни инстанции да са направили различни изводи относно деянието и вината на подсъдимия, те са положили всички усилия и са събрали доказателствена маса в достатъчен обем съобразно подлежащите на доказване обстоятелства, релевантни за делото, очертани в разпоредбата на чл.102 от НПК, не само за конкретното обвинение за престъпление по чл.123, ал.1 от НК, по което подсъдимият е оправдан, но и относно по - леко наказуемото престъпление по чл.122, ал.1 от НК, за което подсъдимият е признат за виновен. ВКС се съгласява с посоченото от въззивния съд, че макар установената от него фактическа обстановка да е аналогична с тази на ОС – Добрич, тя е по-детайлна, което е видно от мотивната част на въззивната присъда и е обяснимо предвид изведената допълнителна информация от заключението на съдебната инженерно-техническа експертиза, назначена във въззивното съдебно следствие за реализираното строителство, характера на отделните СМР в сградата и невъвеждането й в експлоатация по реда на ЗУТ. Въз основа на направената оценъчна дейност на доказателствената съвкупност, въззивният съд е извел своите фактически констатации, спазвайки правилата на чл.13, 14 ал.1 и чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК. Апелативният съд е дал своята оценка на доказателствата, за които се твърди, че са спорни, като е направил самостоятелен доказателствен анализ, който сочи на задълбоченост в оценъчната дейност. При оценката на доказателствената съвкупност, въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, което гарантира логическата правилност при формиране на вътрешното му убеждение и изключва недостатъците, сочени от касатора. Относно възражението за неправилно интерпретиране на доказателствения материал при формиране на извода, че достъпът до втория етаж е бил свободен въпреки необезопасения отвор, въззивният съд внимателно и според точното им съдържание е оценил показанията на свидетелите Х. Ж. и Т. И., които потвърждават това.

Не се възприема за основателен и доводът на касатора за допуснато противоречие относно работното място на подсъдимия, като веднъж въззивният съд приел, че то е в [населено място], общ.Добричка, а след това, че е във въпросната сграда в [населено място], което довело до неправилен извод, че в деня на инцидента пострадалият изпълнявал работа, която му била възложена в рамките на длъжността му. Цитатите, които са изложени в допълнението към касационната жалба не могат да бъдат разглеждани изолирано, така като е направено от жалбоподателя. Коректният прочит на въззивната присъда сочи, че тя не е постановена при противоречиви фактически изводи по поставения от защитата въпрос. Като е съобразил установените по съответния процесуален ред, включително чрез показанията на свидетелите Д. Д. и Р. В. и приложената на л.46, т.1 от ДП длъжностна характеристика, задължения на пострадалия като домакин в управляваното от подсъдимия търговско дружество и естеството на тяхното изпълнение, съдът еднозначно е приел, че пострадалият Б. С. има основно работно място в базата за съхранение на земеделска продукция в [населено място], общ.Добричка, но за срещи или за получаване на служебен аванс е посещавал офис - сградата, находяща се в [населено място] на ул.**** №67, където бил счетоводният отдел на работодателя. Тези посещения са били пряко свързани с установените от подсъдимия като управител на търговското дружество – работодател взаимоотношения на пострадалия със служителите от счетоводството, на които той е бил подчинен съгласно утвърдената и приета срещу подпис длъжностна характеристика за изпълняваната от него работа и съгласно която той е бил длъжен да взаимодейства със счетоводството, съответно да посещава незавършената сграда, както е станало в деня на инцидента, когато пострадалият отишъл в счетоводството да получи аванс за ремонт на автомобила на свидетеля Х. Ж. – търговски представител на фирмата на подсъдимия и който аванс, ако не беше във връзка с работата, пострадалият нямаше да получи. При така установената организация на работа и необходимостта част от служебните си задължения пострадалият да изпълнява извън договореното с трудовия договор работно място в [населено място], въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е посочил две различни населени места за работно място на пострадалия. След като с трудовия договор пострадалият е бил назначен от подсъдимия за домакин на управляваното от него търговско дружество и му е била връчена длъжностна характеристика, по силата на която е бил длъжен да взаимодейства служебно със счетоводството в сградата на работодателя, то изводът на въззивния съд, че и тази сграда е място на работа за пострадалия не е произволен, доколкото следва от седалището на предприятието, с което бил сключен трудовият договор и отделно от характера на възложената му работа по конкретното трудово правоотношение. Установеното от въззивния съд друго работно място, освен основното такова в [населено място], не влиза в конфликт нито с действителното фактическо положение, нито със закона, защото съгласно разпоредбата на чл. 66, ал. 3 от КТ мястото на работа би могло са се определя и в зависимост от характера на работата (вж. Решение № 230/16.03.2021 г. по гр. д. № 211/2020 г., 4 гр. о. на ВКС). Следователно в случаи като настоящия, в които длъжността на пострадалия и предписанията в длъжностната характеристика са предпоставяли той да посещава сградата, в която станал инцидентът, за да контактува с ръководния и счетоводния екип на дружеството – работодател, работното място обективно не може да се ограничи в договореното в трудовия договор в [населено място].

Вън от горното, дори да беше допуснато твърдяното противоречие в мотивите на обжалваната присъда, това не може самостоятелно да произведе отменително (касационно) основание, както настоява защитата, тъй като отговорността на подсъдимия не е ангажирана по обвинението за престъпление свързано с професионална непредпазливост по чл.123, ал.1 от НК и непредотвратено от подсъдимия като работодател нарушение на задълженията на пострадалия по трудовото му правоотношение, а за по - леко наказуемо престъпление - убийство поради обикновена небрежност по чл.122, ал.1 от НК. За осъществяване на този състав на престъпление поводът, по който пострадалият е посетил сградата е ирелевантно обстоятелство, защото не касае предмета на доказване по чл.122, ал.1 от НК. Евентуално безпричинно влизане на втория етаж от сградата или дори допуснато от пострадалия нарушение на трудовата дисциплина, вследствие на което е настъпил вредоносният резултат, може да има значение на смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализация на наказанието поради съпричиняване, но не и на изключващо вината на подсъдимия обстоятелство. Това е така, защото, ако подсъдимият беше предприел своевременно мерки да обезопаси и обозначи отвора на втория етаж, както и да ограничи свободния достъп на граждани до него, вредоносният резултат не би настъпил. Поради това ВКС намира, че допълнителните доказателствени усилия от страна на въззивния съд за установяване по експертен път дали извършените в сградата СМР представляват текущ или основен ремонт по смисъла на ЗУТ, са без правно значение за съставомерността на деянието като престъпление по чл.122, ал.1 от НК. От значение за това е установеното по съответния процесуален ред, че сградата в [населено място] била ползвана ежедневно от работници и служители на „С. *** ООД и „С.-*** ООД, че в нея са се намирали счетоводствата на двете дружества, офисите на управителите им, в това число на подсъдимия С. и техническия им сътрудник свидетелката Т. И., както и кухня, както и че във всички тези помещения на двата етажа от сградата влизали различни лица, включително гости и клиенти, което е предпоставяло реална опасност от инцидент като процесния поради обективно установения факт, че отворът на втория етаж (с размери четири на три метра), не е бил обезопасен, ограден, ясно обозначен и т. н. Това е станало причина Д. да пострада смъртоносно, а не ползването на сградата без да е въведена в експлоатация или вида на ремонта (основен или текущ). Без съмнение задължението за обезопасяването на въпросния отвор и недопускане на лица в сградата преди това е задължение на подсъдимия най-малко на две основания: първо като управител на търговското дружество, собственик на сградата и второ като работодател на пострадалия и останалите служители, които полагали труд в тази сграда. При наличната причинно - следствена връзка между бездействията на подсъдимия С. С. и настъпилият съставомерен резултат - смъртта на пострадалия Б. Д., настоящата инстанция намира, че материалният закон е приложен правилно, като направеното в мотивите на въззивната присъда разграничение между двата вида непредпазливост - по чл.122 от НК и по чл.123 от НК е съобразено със задължителната съдебна практика (вж. принципните постановки в Постановление № 2 от 27.09.1979г. на Пленума на ВС, изм. с Постановление № 7 от 06.07.1987г. на Пленума на ВС в частта, която не е загубило сила след анализирането му в ТР №1/2022 г. по т. д. №1/2018 г., ОСНК на ВКС). С подробни и споделими съображения въззивният съд е преценил, че подсъдимият е субект на престъпление за обикновена непредпазливост по чл.122, ал.1 от НК, за което е признат за виновен с обжалваната въззивна присъда, а не професионална такава по чл. 123, ал. 1 от НК, каквото е обвинението по обвинителния акт.

Не може да бъде споделен доводът, че извършеното деяние (чрез бездействие) е „случайно” по смисъла на чл. 15 от НК. Случайното (невиновно) деяние се отличава от непредпазливото по това, че деецът не съзнава конкретната възможност за настъпването на общественоопасните последици, като няма задължение и да ги предвиди. В случая е установено, че подсъдимият вместо да обезопаси отвора на втория етаж и да ограничи достъпа до него, което е било обективно възможно при съобразяване на законовата забрана да не допуска ползване на сградата преди въвеждането й в експлоатация или поне до реалното изпълнение на сключения от него договор за поставяне на парапети, допуснал извършване на трудова и търговска дейност в непосредствена близост до така създадената опасност. Не е вярно посоченото в писменото допълнение към касационната жалба, че достъпът на хора бил ограничен само на първия етаж предвид установеното от въззивния съд, че на втория етаж били офисите на управителите, в които приемали служители, граждани и гости, но също и постоянното работно място на техническия им сътрудник свидетелката Т. И.. В тази връзка в писменото възражение от повереника на частните обвинители уместно се сочат и показанията на свидетеля Х. Ж., въз основа на които въззивният съд е приел, че и той заедно със свидетеля К. А. е бил на втория етаж по времето на инцидента. Като се остави настрана, че забраната за ползване на сграда, която не е въведена в експлоатация по реда на чл.178 от ЗУТ е важала и за достъпа до първия етаж на ремонтирания/недовършен обект и не е била съобразена от подсъдимия, той е могъл въпреки това да избегне трагичния инцидент като обозначи възникналата опасност от падане в необезопасения отвор и/или да ограничи фактическия достъп до него. В резултат на бездействието му последвало падане на пострадалия, при което получил несъвместими с живота увреждания (вж. заключение на СМЕ и разясненията на вещите лица в съдебно заседание на 24.02.2021 г. – л.31-44, т.5 от ДП и л.224-225 от НОХД № 403/2019 г., т.1 на ОС – Добрич). Падането на жертвата би било случайно за подсъдимия, ако действително (обективно) е нямал знание за така съществуващата опасност, както и за обстоятелството, че етажът, на който тя се намира, се посещава от различни хора, но случаят не е такъв. Фактическото твърдение в писменото допълнение към касационната жалба, че подсъдимият не е бил длъжен да предвиди вредоносния резултат, защото вторият етаж се ползвал единствено от управителите на търговските дружества, но не и от трети лица, между които пострадалият, е отречено от събраните по делото доказателства, налагащи категорично една версия за протеклите събития и тя е описана във въззивния съдебен акт (стр.115-117 от въззивното дело). За да е налице случайно деяние за подсъдимия, поведението му на управител на дружеството – собственик на сградата е следвало да бъде изцяло правомерно или без допуснатото от него нарушение на правилата за безопасни условия на труд и на забраната за ползване на сграда, която не е въведена в експлоатация да са в причинна връзка със съставомерния резултат, а обективните условия на организация на работа и на свободен достъп до втория етаж, да са налагали той да не е могъл или да не е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносните последици. В случая, въззивният съд е аргументирал по нетърпящ основателни критики начин, че ако подсъдимият не беше пренебрегнал предварително известната му обективна опасност от падане поради необезопасяването на отвора и не беше допуснал движението на трети лица в непосредствена близост до него, той би предотвратил трагичния инцидент с пострадалия, като е без значение дали последният е бил там по работа или по друга причина. Следователно, като е бездействал по приетия от въззивния съд начин въпреки знанието за необезопасения отвор, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на вредоносните последици – смъртта на Б. Д.. Това е така, защото реалната опасност от падане не просто е възникнала преди инкриминираната дата и е била известна на дееца от по - рано, но е била закономерно предвидима от размерите на отвора, липсата на парапети, ограждения и други обезопасителни елементи, както и от цветовите особености на подовите настилки на двата етажа, които допълнително са затруднявали разграничаването на отвора от плътната част на пода на втория етаж. Поради това крайният правен извод на апелативния съд за липса на случайно деяние по чл.15 от НК се явява съответен на закона, което изключва различни правни изводи за отговорността на дееца, които да ангажират поддържаното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.

Основателно е искането на повереника на частните обвинители М. Б. С., П. Б. С. и Й. Г. С. – адвокат С. К. да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказаната им безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Съгласно посочената разпоредба, в случаите на безплатна адвокатска помощ (каквато е уговорена в приложените три договора за правна защита и съдействие), ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът го определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и осъжда другата страна да го заплати. При тези съображения, на основание чл.15, вр. чл.13, ал.1, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на адвокат К. разноски в размер на 750 лева, представляващ 3/4 от възнаграждението по чл.13, ал.1, т.2 от НПК предвид, че предоставената от нея правна помощ се изразява в изготвяне на писмено възражение по касационната жалба без процесуално представителство пред касационната инстанция. Така определеният размер на адвокатското възнаграждение не следва да се умножи по три, колкото са частните обвинители, на които е оказана безплатна правна помощ, тъй като от тяхно име е подадено едно общо писмено възражение с еднакво съдържание от повереник, който е осъществил процесуалното им представителство, както в предходните съдебни инстанции като частни обвинители, така и при предявяване на материалите от разследването в досъдебното производство като наследници на пострадалия Д., за което процесуално съдействие е било присъдено адвокатско възнаграждение преди образуване на касационното производство. Следователно изготвянето на възражение срещу касационната жалба не е налагало повереникът да се запознае с материалите по делото за първи път в изпълнение на допълнително договорената безплатна правна помощ за касационното производство, което би коствало допълнителни процесуални усилия. В този смисъл и като съобрази Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 за незадължителния характер на посочения подзаконов нормативен акт за определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения, принципа за пропорционалността, чл.101, пар.1 ДФЕС и конкретните особености на реално оказаната безплатна правна помощ, ВКС определи като адекватно адвокатско възнаграждение на повереника в посочения размер от общо 750 лв.

Водим от горното и на основание чл.354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 3 от 17.03.2023г., постановена по ВНОХД № 329/2022г. по описа на Апелативен съд - Варна.

ОСЪЖДА подсъдимия С. С. С. на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата и Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 да заплати на адвокат С. К. адвокатско възнаграждение в размер на 750 (седемстотин и петдесет) лева за предоставена безплатна правна помощ на частните обвинители М. Б. С., П. Б. С. и Й. Г. С. в съдебното производство пред ВКС.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: