№ 32
гр. София, 19 януари 2026 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Е. К.
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурора С. М. изслуша докладваното от съдия Каракашева наказателно дело № 598/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационен протест на прокурор при АП-София и жалба на повереника на частните обвинители Д. Г. Д., К. Д. К., лично и като майка и законен представител на Ж. С. К., С. С. К., действаща със съгласието на своята майка К. Д. К., Д. С. К., Г. Д. К., лично и като майка и законен представител на Д. М. К., Е. М. К., действаща със съгласието на своята майка Г. Д. К. –адв.М. Р. -ВАК срещу решение №45/10.04.2025г. по ВНОХД № 322/2024г. по описа на АС-Варна.
С протеста са въведени касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК.Нарушението на материалния закон е аргументирано като резултат от неправилната преценка за неосъществен състав на престъпните посегателства, визирани в чл. 123 и чл. 134 от НК .Подробни съображения са изложени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.В обобщен вариант същите са сведени до нарушение на правилата за установяване, проверка и оценка на доказателствата, визирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК.В тази насока се поддържа игнориране на сведенията, депозирани от свидетелите М., Х. , Х., Я. и Й., които очертавали с категоричност обстоятелството, че именно на подсъдимата била възложена организацията, изпълнението и ръководенето на конкретните СМР-та в качеството и на ръководител на звено „Асфалтополагане“.Наред с това, установените противоречия в показанията на свидетелите Д., К., К. и Т. не са били преодолени по предвидения в НПК начин чрез съпоставянето им с останалите доказателства по делото, а били интерпретирани едностранчиво.Специално внимание е обърнато на противоречията в показанията на св.Д., депозирани в досъдебната и съдебната фаза на процеса, като се настоява, че съдът не е изложил убедителни съображения за причините, поради които цени с доверие изложените в хода на съдебното следствие.На тази плоскост се поддържа, че кредитираните показания на посочения свидетел се опровергават от останалите събрани по делото гласни доказателствени източници – показанията на свидетелите М., Х., Х., Я., Й., К., К. и Д., както и от писмените доказателства –констативен протокол за извършена вътрешна проверка и писма, изготвени от св.Д. в качеството му на изпълнителен директор на „Автомагистрали-Черно море“, като съдът не е отдал дължимото внимание на това противоречие и не е изложил мотиви защо са ценени с доверие именно сведенията, които Д. е дал на съдебната фаза.Не само лишен от доказателствена опора и в този смисъл произволен, но и в разрез със събраните по делото доказателства е изводът на съда, че ремонтните дейности е следвало да се ръководят и контролират от св.М. Д. в качеството му на технически ръководител.Доказателствена необезпеченост съзира подалия протеста прокурор и във фактическите изводи на съда относно това каква би следвало да бъде организацията на работата при извършването на конкретните СМР-та и кое е лицето, имащо задължение за нейния контрол и надзор.Критика е отправена и към решаващия извод на съда, според който в причинна връзка със съставомерния резултат е не липсата на поставена сигнализация на работния участък, каквото е повдигнатото обвинение на подсъдимата, а неправилно поставената и преждевременно отстранена такава, обусловил съдебната позиция, че непосредственото и присъствие на инкриминираното място е ирелевантно за избягването на ПТП с летален за пострадалата изход.
С така изложените съображения се претендира отмяна на потвърдителното решение на АС-Варна и връщане на делото за ново разглеждане.
В жалбата, изготвена от повереника на частното обвинение е въведено идентично искане.В допълнението към същата е релевиран касационния повод по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК, като се настоява, че въззивното решение е постановено при липса на мотиви, доколкото последните не удовлетворяват стандарта по чл. 339, ал. 2 от НПК.Поддържа се в тази насока, че в обжалвания съдебен акт отсъстват собствени изводи; не са посочени установените в процеса факти и доказателствата в тяхна подкрепа; не са изложени правни съображения, като отсъстват и такива по изричните възражения на частното обвинение.Обобщава се, че въззивната проверка е извършена формално, което обезмисляло правото на обжалване.В подкрепа на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са изложени доводи, които в обобщен вариант се свеждат до това, че: 1/обжалваното решение съдържа противоречия по съществени въпроси, непозволяващи разчитане на действителната съдебна воля; 2/ противоречията в доказателствените материали са останали извън вниманието на въззивния съд и не са преодолени според изискванията на чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК; 3/вместо да даде пълноценен отговор на възраженията на частното обвинение, отправени срещу оценката и анализа на доказателствените източници, сторен от първоинстанционния съд, АС-Варна декларативно е посочил, че аналитичната и оценъчна дейност на контролираната инстанция е законосъобразна, без да изложи собствени съображения по спорните въпроси; 4/част от фактическите изводи на въззивния съд са изведени въз основа на частичен или превратен или тенденциозен анализ на доказателствените източници; 5/ неправилно са ценени с доверие обясненията на подсъдимата като липсва конкретно посочване на доказателствените източници, които ги подкрепят, съответно в коя фаза на процеса са дадени и кои точно части са в корелация със заявеното от подсъдимата; 6/ безмотивно са изключени част от доказателствените източници, а на тези, които са ценени с доверие не е извършен обективен и пълноценен анализ.
В съдебно заседание пред касационния съд представителят на ВКП поддържа протеста с изложените в него съображения и отправеното искане.Процесуалноправната незаконосъобразност на въззивния съдебен акт аргументира с допуснати от въззивния съд нарушения по смисъла на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 от НПК, ангажирайки по този начин касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.Като последица от допуснатите съществени процесуални нарушения при оценката и анализа на доказателствата, приложението на материалния закон е неправилно, с което се ангажира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.Изразява становище за основателност на касационната жалба на частното обвинение,
Частните обвинители Д. Г. Д., К. Д. К., лично и като майка и законен представител на Ж. С. К., С. С. К., действаща със съгласието на своята майка К. Д. К., Д. С. К., Г. Д. К., лично и като майка и законен представител на Д. М. К., Е. М. К., действаща със съгласието на своята майка Г. Д. К. и техния повереник адв.М. Р., редовно призовани, не се явяват на съдебно заседание пред касационната инстанция.Постъпила е писмена молба от адв.Р., в която същия моли касационната жалба да бъде уважена като бъде отменено потвърдителното решение на АС-Варна и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненски АС.
В съдебно заседание адв.Б., защитник на подсъдимата Д. С. оспорва протеста и жалбата на частното обвинение и моли да бъдат оставени без уважение.
В правото си последна дума подс.С. изразява съжаление за смъртта на пострадалата, но заявява, че не е извършила вмененото й престъпление.Моли да бъде оправдана.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
Сезиращите касационната инстанция документи са допустими, тъй като са подадени от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Процесуалното развитие на делото е следното:
По внесен от ОП-Варна в ОС Варна на 27.06.2022г. обвинителен акт срещу подсъдимата Д. Й. С. за извършени престъпления по чл. 123, ал. 1 и чл. 134, ал. 1, т. 2 от НК било образувано НОХД № 658/2022г. по описа на ВОС.С постановената по посоченото дело присъда подсъдимата С. била оправдана изцяло по вменените й обвинения.Проведеното въззивно производство, инициирано по протест и жалба на държавното и частно обвинение било финализирано с Решение №165/30.11.2023г., постановено по ВНОХД № 300/2023г., по силата на което първоинстанционната присъда била отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, поради допуснати в хода на съдебното производство съществени процесуални нарушения.
С постановената от ОС-Варна втора първоинстанционна присъда № 38/25.06.2024г. по НОХД № 1571/2023г., подсъдимата Д. Й. С. отново била призната за невиновна в извършване на престъпления по чл. 123, ал. 1 от НК и чл. 134, ал. 1, т. 2 от НК, за това, че на 31.07.2017г., на Автомагистрала Хемус, като изпълняваща длъжността „Ръководител група в строителството /асфалтополагане/“ в „Автомагистрали-Черно море АД гр. Шумен, в качеството й на ръководител на обект при извършването на ремонтни дейности на АМ Хемус, изпълнявани съгласно планова заявка за месец април 2017г. към Договор № РД-38-9/15.05.2015г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Извършване на поддържане на Автомагистрали „Хемус“ и “Марица“ на територията на ОПУ Варна, ОПУ Шумен и ОПУ Хасково, стопанисвани от[Фирма 2], съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за пътищата, за обособена позиция № 1 –Автомагистрала „Хемус“ /ОПУ В. и ОПУ Шумен, сключен между[Фирма 2] гр. София като възложител и Автомагистрали –Черно море АД гр. Шумен, като изпълнител, причинила смъртта на С. П. Д. и средна телесна повреда на Д. М. К., изразяваща се в счупване на пета дланна кост на лявата ръка, обусловило трайно затруднени на движението на левия горен крайник за период около 5-6 седмици, поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност /подвижни СМР на автомагистрала/, изразяващо се в несигнализирането на работния участък в обхвата на пътя по установения за това ред, в нарушение на разпоредби на Наредба №3/16.08.2010г.. за временната организация и безопастноста на движението при извършване на СМР по пътищата и улиците /обн. ДВ бр. 74/2010г./, а именно:
-чл. 4, ал. 5 от Наредбата –„Лицата, които извършват краткотрайни или подвижни работи, отговарят за сигнализирането на работния участък в обхвата на пътя или улицата в съответствие с глава четвърта и приложенията.“
-чл. 58, ал. 5 от Наредбата-„Подвижните работи в случая по ал. 4 /когато се извършват върху вътрешната пътна лента или върху средната разделителна ивица на платното за движение на автомагистрали с две платна за движение, всяко от които се състои от две пътни ленти /2х2/ се сигнализират съгласно Приложение № 11 , като на основание чл. 304 от НПК била оправдана по повдигнатите й обвинения за посочените престъпления.
По протест на прокурор от ОП-Варна и жалба на частното обвинение, подадена чрез повереника им било образувано и проведено въззивно производство пред АС-Варна.Последното приключило с решение №45/10.04.2025г. по ВНОХД №322/2024г. на АС-Варна, което е предмет на недоволство от касаторите в настоящото производство.С посоченото решение първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло.
Протеста и жалбата съдържат сходни оплаквания, позволяващи съвместното им разглеждане.
На първо място подлежат на обсъждане релевираните доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалното наличие на такива би предопределило крайния изход на делото-отмяна на съдебният акт .Произнасянето по касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, твърдяно като налично в протеста, по необходимост предпоставя законосъобразно установени от процесуална гледна точка фактически положения по делото.
Следва обаче още отначало ясно да се дефинира предметът на касационната проверка, за да се изключи опасността от произнасяне по невъзведени в закона касационни основания.В този ред на мисли, ВКС счита за необходимо изрично да коментира протеста и допълнението към жалбата на частното обвинение и от гледна точка на съдържанието на формулираните в тях оплаквания срещу атакувания съдебен акт на АС-Варна.
Констатира се, че в сезиращите документи присъстват и доводи, с които се изразява несъгласие с приетата от контролирания съд фактология, аргументирани с несъответност на същата с приобщения доказателствен материал.Иде реч за отправените от държавното и частното обвинение възражения срещу кредитирането от въззивния съд на свидетелски показания, като се оспорва тяхната годност да послужат за доказателствена база на постановената оправдателна присъда; цитирани са конкретни гласни доказателствени източници със словестно възпроизвеждане на части от тях, като на тази база е направен собствен на касаторите прочит на същите с противопоставяне на фактическите изводи, изведени от решаващия съд; възпроизведени са цитати от обжалваното решение с излагане на твърдения, че същите се опровергават от конкретно цитирани доказателствени материали.В тази връзка, касационния съд за пореден път ще отбележи, че възраженията, свързани с оценка на доказателствата и с обосноваността на фактическите изводи, не могат да бъдат предмет на касационна проверка, защото ползването с доверие на определени доказателства и оценката на средствата за тяхното установяване е суверенна дейност на решаващия съд. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите.Извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, каквато в конкретния случай не е налице, ВКС контролира единствено юридическата правилност на атакуваните съдебни актове, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело В този смисъл проверката, която следва да направи касационния съд, е дали са спазени процесуалните правила при събиране и проверка на доказателствата, както и изискването за съвкупната им и обективна оценка, а така също и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган.С оглед на тези принципни положения настоящият съдебен състав ще обсъди само онези възражения на касаторите, които се отнасят до конкретни фактически положения, оспорени като изведени в нарушение на конкретни процесуални правила.
ВКС ще посочи още, че макар в протеста цифрово да е отразено и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК , въведените доводи за нарушение на закона при оправдаването на подс.С. са защитени единствено и само с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд.ВКС е категоричен, че процесуалният закон ясно указва какво означава нарушение на закона, свързвайки го с материалния такъв-чл. 348, ал. 2 НПК. Затова когато страна се позовава на присъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, а съдържанието на оплакванията насочва, че те са отправени поради изводи, даващи възможност да се формулират нарушения на процедурните правила, ВКС се произнася именно в такъв смисъл. Така и в конкретния случай, касационният съд ще подведе съответните аргументи под вярното касационно основание, като отново ще напомни, че приетите за установени фактически положения от въззивния съд не могат да бъдат поставени на контрол, стига при тяхното констатиране да не са допуснати процесуални нарушения.При така изложеното, както и за да се постигне пълното гарантиране на правото на прокурора да получи отговор на доводите си в протеста, ВКС извърши проверка на въззивния съдебен акт , с оглед единствено и само на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК.
При така очертаните рамки на настоящия касационен контрол протеста и жалбата на частното обвинение се явяват неоснователни по същество.
1.Неоснователно в жалбата на частното обвинение се претендира порок на атакувания съдебен акт на плоскостта на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК – липса на мотиви. Известно е принципното положение, че мотивите на постановения съдебен акт обективират вътрешното убеждение на съда, като позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който то е формирано. Изискването за мотивираност на съдебния акт се отнася както до фактите и тяхната доказателствена обезпеченост, така и до правните въпроси, поставени за решаване по делото. Уместно е в тази връзка да се посочи, че разбирането на съдебната практика за „липсата на мотиви” не се свежда само до пълна липса на специално предвидената в закона съобразителна част от съдебния акт. Достатъчно е да липсват и само отделни съображения по основните въпроси или изложените съображения да са съществено непълни (р. 199/07. 05. 2012 година на ВКС, І НО).
В случая, във въззивното решение се съдържат доводи и съображения за формираните от тях изводи по фактите, както и отговори на направените възражения, които удовлетворяват стандарта по чл. 339, ал. 2 от НПК, като при тази констатация на върховната съдебна инстанция следва да се напомни и несъмненото правно положение, че въззивният съд поначало не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата, какъвто е настоящият случай. Независимо че мотивите на контролирания съд търпят известен упрек, тъй като съдържат по-скоро изброяване и пресъздаване на доказателствените източници, което в някаква степен ги лишава от аналитичност, те все пак позволяват да се установи начинът на формиране на вътрешното убеждение на съда и да се извърши дължимата проверка.В последната насока ВКС отбелязва и това, че неудачното излагане на някои съображения или краткостта на съдържанието, каквото безспорно се наблюдава в контролираното решение не опорочават постановения съдебния акт, тъй като изводите на съда са убедителни и релевантните факти са правилно установени (в този смисъл Ст. Павлов, Наказателен процес, с. 660 и сл.). От значение в случая е, че въззивният съд е изложил своите съображения по фактите, като така е отговорил на възраженията в протеста и тези, обективирани в жалбата на частното обвинение (вж. с. 15 - 24 от решението).При това, следва да се посочи, касателно жалбата на частното обвинение, в която неколкократно е изразено общо недоволство от въззивния съд, който не е дал отговор на всички направени от тях възражения, че в коментирания документ не са изложени подкрепящи данни в тази насока, което позволява да се заключи, че недоволството не е от липсата на даден от въззивната инстанция отговор, а от неговото съдържание, като в тази насока следва да се отбележи, че неудовлетворението от отразените в решението съображения не го прави неотговарящо на стандарта за мотивираност.
2.Неоснователни са и оплакванията, че обжалваното решение е постановено при незаконосъобразно формирано от въззивния съд вътрешно убеждение, като по този пункт от сезиращите документи, ВКС намира за необходимо да внесе следното уточнение:
Преимуществено, подкрепящата тези оплаквания аргументация се състои в предложената собствена –на държавното и на частното обвинение интерпретация на доказателствените източници.Фрагментарните извадки от показанията на разпитаните свидетели, обективирани в протеста и допълнението към жалбата, придружени с оплакването, че същите не са оценени правилно и че при оценката им съдилищата е следвало да приемат за вярна тезата на обвинението, не съставляват нищо друго освен доводи за необоснованост, което както се посочи, не е предвидено като основание за касационна проверка.Независимо, че възраженията са формулирани като оплакване за тенденциозност и едностранчивост в интерпретацията на доказателствените източници, които формално изпълват изискването за подкрепящи данни по смисъла на чл. 351, ал. 1 от НПК, по същество предлагат гледната точка на касаторите за друга, различна от дадената от съда, оценка за достоверност на гласните доказателствени средства.Поради изложеното касационната инстанция не може да даде отговор на така отправените възражения, доколкото същите са извън обхвата на дължимата касационна проверка.
3.Оплакването за порок в доказателствената дейност на контролирания съд, поради несъответствието и с изискванията на процесуалния закон също се преценява като неоснователно.Коректният прочит на мотивите сочи, че доказателствените материали са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Гласните доказателствени средства, изходящи от показанията на разпитаните по делото свидетели са подложени на проверка както относно вътрешната им устойчивост, така и чрез съпоставка с останалите налични доказателства и доказателствени средства.Обсъдени са писмените доказателства по делото, както и експертните заключения, наред с направените от експертите устни разяснения при защитата на последните.Принципно вярно е твърдението, че проверявания съд не е посочил и коментирал поотделно заявеното от всеки един от разпитаните по делото свидетели в досъдебната и съдебната фаза на процеса.Той обаче е концентрирал усилията си върху анализа на показанията на основните свидетели по делото, по които е имало възражения от страна на държавното и частно обвинение и е изложил съображения кои точно източници на доказателства следва да бъдат кредитирани и по какви причини.Подобен подход в конкретния случай не може да се счете като незаконосъобразен, като при тази констатация касационния съд съобрази изминалия значителен период от време от момента на деянието /2017г./ до настоящия,
който безспорно има отношение към способността на свидетелите да съхранят и изложат възприятията си, а така също и множеството разпитани по делото лица, при част от които правилно е констатирана заинтересованост от изхода на делото. По повод на това възражение следва да бъде припомнено на първо място, че когато въззивната инстанция не е достигнала до различни фактически изводи от изведените от първостепенния съд, не е задължително да подлага на задълбочена проверка всеки един доказателствен източник относно неговата достоверност и взаимна подкрепеност с останалите кредитирани доказателства или да преповтаря мотивите на първоинстанционния съдебен акт, а има за задължение да изложи в концентриран вид фактите по делото и да отговори на основните възражения на страните, което в настоящия случай АС-Варна е сторил /в същия смисъл Решение №284 от 19.07.2023г. по н. д. №266/23г., ВКС, ІІІ НО/. На следващо място и на плоскостта на конкретно отправените възражения, касационната проверка не констатира твърдяната в протеста и жалбата превратност или изопачаване на доказателствените източници, нито пък надценяване на едни за сметка на други.Не е налице и неоснователно кредитиране единствено и само на доказателствата, обслужващи защитната теза, и съответно игнориране на тези, подкрепящи обвинителната позиция, каквито изявления също фигурират в иницииращите документи.Не се констатира и твърдяното подценяване на някой от доказателствените източници за сметка на други, нито пък избирателност, превратност и/или едностранчивост при анализа на доказателствените източници и средствата за тяхното установяване. Не е вярно твърдението в протеста, че показанията на свидетелите М., Х. и Х. „изобщо не били посочени и обсъдени в мотивите към съдебния акт“.На л. 22-23 от съдебните мотиви проверявания съд изрично е коментирал сведенията, които са дали посочените свидетели, като е посочил кои части от тях издържат проверката за достоверност, позволяваща включването им в доказателсквената съвкупност, на базата на която са изградени изводите по фактите.Несподелено е и оплакването в жалбата на частното обвинение за безмотивно изключване от доказателствената маса на части от показанията на свидетелите Д., К. и К..Вярно е точно обратното.Показанията на посочените лица, депозирани в различните фази на наказателното производство са обсъдени подробно и детайлно от контролирания съд, като са подложени на проверка както относно вътрешното им съдържание, така и при съпоставката с останалите доказателства и средствата, за тяхното установяване.Специално внимание е обърнато и на показанията на св.Д., в частност на противоречивите сведения, които е депозирал в рамките на досъдебната и съдебната фаза на процеса, като убедително е защитена позицията, според която следва да бъде кредитирано заявеното от този свидетел в рамките на съдебното следствие, тъй като именно то намира опора в останалите събрани по делото доказателства.Същия законосъобразно издържан подход е следвал въззивния съд е при оценката и анализа на заявеното от свидетеля К..Фактът, че по отношение на последния свидетел проверявания съд е посочил, че споделя съображенията на първостепенния съд, с които е констатирана недостоверност на депозираните от него сведения, с посочване на конкретната причина за това /заинтересованост/, без излагане на допълнителни мотиви, не опорочава съдебния акт, както се настоява от частното обвинение, тъй като ясно е изразена волята на АС-Варна за причините, поради които заявеното от свидетеля К. не следва да бъде ценено с доверие.Несподелим е и отправения упрек към въззивния съд за това, че е ценил с доверие обясненията на подсъдимата.Позоваването в тази насока на утвърденото в Решение 95/12.08.2021г. по н. д. №180/2021г. на ВКС, І НО разбиране, според което процесуалния закон не предвижда формални признаци за достоверност на доказателствата е неудачно.
Убеждението на проверявания съд да цени с доверие обясненията на подсъдимата не е аргументирано с „критериална база“ за „последователност“ на заявеното от нея в различните фази на процеса, както настоява частното обвинение, а с това, че депозираните от подсъдимата сведения намират опора в останалите събрани по делото доказателства.Лишено от основание е и оплакването за ползване от въззивната инстанция на негодни източници при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти.Аргументацията на твърдението, че в оценъчната си дейност въззивния съд се е позовал на „неправни съображения и критерии за оценка на доказателствата“, а именно на „житейската логика“ е сведена до декларативно оспорване на фактическия извод на проверявания съд, според който практиката на дружествата – възложител и изпълнител била когато дейностите се извършват на територията на един район, техническият ръководител на обекта да бъде от този район, независимо дали работниците са от друго поделение на дружествата.Без съмнение житейската логика не е предвиден в НПК източник за установяване на релевантните факти и липсва спор по този въпрос.В конкретния случай обаче, въззивната инстанция не е допуснала вмененото й нарушение, понеже житейската логика е ползвана само и единствено за проверка на доказателствата, в рамките на законосъобразно извършения доказателствен анализ, а не вместо него, както неоснователно се твърди.В този смисъл оспореното поведение на въззивния съд не бележи отклонение от непротиворечивото разбиране на касационната инстанция, че житейската логика не замества доказателствата и че е допустимо да се ползва само за проверка на последните, а не вместо тях.По-нататък, не се констатира твърдяната едностранчива интерпретация на сведенията, които са депозирали свидетелите Д., К., К. и А. Т.; не е вярно и твърдението, че при тази група свидетели не са установени, съответно преодоляни чрез съпоставката им с останалите доказателствени източници противоречията в свидетелствата им. Именно защото са констатирани противоречия в последно коментираните гласни доказателствени източници, както вътрешни, така и при съпоставката по-между им, въззивния съд е ценил само частите от тях, които корелират с останалите събрани по делото доказателства.Не е налице и твърдяното подценяване на значението до степен на игнориране на данните, изводими от писмените доказателства, в частност –констативен протокол за извършена в дружеството-изпълнител вътрешна проверка и писмата, подписани от изпълнителния директор на „Автомагистрали-Черно море“АД, находящи се в т. 9, л. 4-5, л. 68-69, л. 15-23 т. 3.5 и т. 3.9/.Коментираните писмени доказателства са били предмет на оценка и анализ от страна на контролирания съд, като това е сторено не в тяхната отделност, за какъвто подход настоява частното обвинение, а при съпоставката им с всички други източници на доказателства.
Не е вярно твърдението в протеста, че фактическия извод на проверявания съд относно това, че процесните ремонтни дейности на инкриминираната дата е следвало да се контролират от свидетеля М. Д. в качеството му на технически ръководител е произволен, тъй като е лишен от доказателствена опора.Подобен фактически извод проверявания съд не само, че не е извел, но и изрично на стр. 24 от мотивите е посочил, че е извън предмета на разследване, а и извън компетентността му да се ангажира с отговор кое точно е лицето, което е следвало да осъществява ръководство и контрол на извършваните на инкриминираната дата СМР-та, в т. ч. и дължимите мерки за безопасност при реализирането им.Вярно е, че на л. 18 от мотивите е посочил, че в дните преди процесния инцидент, в които също са се провеждали СМР-та на инкриминирания участък свидетеля М. Д. е изпълнявал длъжността технически ръководител на този обект, както и че в деня на инкриминираните събития е бил на съседен обект, находящ се на около 2-3км от процесния, като този фактически извод е извел на база анализа на показанията на свидетелите И. П., Д. М., М. М. и Т. Й..Това обаче не предпоставя извод, че свидетеля М. Д. е следвало да контролира ремонтните дейности на инкриминираната дата, бидейки определен за технически ръководитeл на обекта, какъвто прочит на съдебните мотиви в коментираната им част е направен от държавното обвинение, поради което оплакването е несподелимо.Казаното е относимо и към следващото оплакване, присъстващо в протеста –това за доказателствена необезпеченост на фактическия извод каква би следвало да бъде организацията на работата при извършване на инкриминираните СМР-та и кое е лицето, имащо задължение за нейния надзор и контрол.Съдът е защитил убедително позицията си, че организацията на работа в дружествата на възложителя и на изпълнителя не е добра, тъй като самите ръководители не могат да се ангажират с категорично становище кое точно е лицето, което е било натоварено в конкретния ден да осъществява ръководството и надзора на провежданото обмазване на фугите на участъка от автомагистралата Хемус - от пътен възел летище В. до пътен възел с. Слънчево.Никъде в мотивите съдът не се е ангажирал с позиция каква точно е следвало според него да бъде организацията на работа в коментираните дружества, нито пък кое е лицето, което е следвало да бъде технически ръководител на процесния обект на инкриминираната дата.Посочил е единствено, че това не е подсъдимата, който подход е законосъобразен и правилен. Неоснователна е на следващо място и отправената от държавния обвинител критика към решаващия извод на съда, според който в причинна връзка със съставомерния резултат е не липсата на поставена сигнализация на работния участък, каквото е повдигнатото обвинение на подсъдимата, а неправилно поставената и преждевременно отстранена такава, обусловил съдебната позиция, че непосредственото и присъствие на инкриминираното място е ирелевантно за избягването на ПТП с летален за пострадалата изход.По повод това оплакване следва да се отбележи, че то е лишено от съдържание, позволяващо обсъждането му от касационната инстанция, като вместо това е аргументирано виждането на обвинителя защо именно подсъдимата е била отговорна за сигнализирането на ремонтния участък, съобразно указанията на Наредбата.
4.Както се посочи по-горе доводът за нарушение на материалния закон при оправдаването на подс.С. е обоснован с твърдения за процесуални нарушения, които касационния съд отбеляза, че не са налице. Направеният от държавното обвинение в протеста, различен от този на въззивния съд прочит на част от доказателствата по делото не е достатъчен за да аргументира ангажиране на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.Декларативното заявяване, че нарушавайки вменените й разпоредби от Наредба №3/16.08.2010г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците, подс.С. е извършила вменените й престъпления също не удовлетворява стандарта за мотивираност на въведеният довод за нарушение на материалния закон.Касационната инстанция не е в състояние да отговори на непоставени въпроси от материалноправно естество, като при това положение само ще отбележи, че на базата на установените факти въззивният съд правилно е заключил, че подс.С. не е виновна в извършването на престъпления по чл. 123, ал. 1 и по чл. 134 от НК.При това положение материалния закон е приложен правилно.
Всъщност, макар и да са заявени като дефицити при доказателствената и оценъчна дейност на проверявания съд, по същество с посочените оплаквания е направен опит да бъде защитено разбирането, че:1/именно на подс.С., в качеството и на ръководител на звено „Асфалтополагане“ в „Автомагистрали –Черно море“АД е била възложена организацията , изпълнението и ръководенето на ремонтните дейности по полагане на асфалтова смес /битум/ за запълване на фуги между стар и новоположен асфалт на участък 419, 7 на автомагистрала „Хемус“ в посока гр. София; 2/ че неприсъствието на С. и в този смисъл неосъществяването от нейна страна на непосредствен контрол и надзор върху СМР-та, извършвани в ремонтния участък на инкриминираната дата е в пряка причинно-следствена връзка с реализираното ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на пострадалата П. и средната телесна увреда на пострадалата С. и 3/че подсъдимата С. самостоятелно, без да и е било възложено от по-висшестоящите от нея ръководители от дружеството на изпълнителя е решила да осъществява контрол и надзор на ремонтните действия, извършвани на обект „Ресторант, бар и басейни“, гр. Шумен, местност „Гламя“, вместо на тези, извършвани в инкриминирания пътен участък на автомагистрала „Хемус“ .
Настоящият касационен състав счита за необходимо да отбележи на първо място, че неприсъствието на подс.С. на инкриминирания ремонтен участък /което е несъмнено и безпротиворечиво установено от инстанциите по същество/ няма решаващото значение, придавано му от държавното и частното обвинение.Това е така, защото съдебната практика /вж.Постановление №2 от 27.09.1979г. на Пленума на ВС, изменено с Постановление №7 от 06.07.1987г./ е категорична, че субекти на престъпления по чл. 123 и чл. 134 от НК „…могат да бъдат и лицата, които по време на злополуката не са били на работа поради напускане или поради отпуск, щом като тя е настъпила вследствие на допуснати от тях нарушения на правилата за охрана безопасността на труда, при условие, че не е прекъсната причинната връзка между поведението им и настъпилия резултат.“, както и че „Отговорността им не може да отпадне, когато и други длъжностни лица не са отстранили предпоставките за настъпване на вредоносния резултат, щом като това тяхно бездействие или неправилно действие е съставка от обстоятелствата за неговото настъпване.В този ред на мисли, законосъобразно и правилно контролирания съд е концентрирал усилия в изясняването на основния въпрос - дали именно подсъдимата С. е субект на вменената й престъпна деятелност, субсумирана под престъпните състави, визирани в чл. 123, ал. 1 и чл. 134, ал. 1 от НК, т. е. дали е имала качеството на ръководител на процесния обект, комуто са били възложени функциите по организация и надзор на процеса по обмазване на фугите на „кръпките“ на автомагистрала „Хемус“ в района от пътен възел Летище В. до пътен възел с. Слънчево, както и осигуряването на временната организация за безопасността на движението при извършване на процесните СМР-та.Макар да е дал отрицателен отговор на така поставения въпрос, съдът се е занимал обстойно и със следващия съществен въпрос-ако С. е имала съответното посочено по-горе качество, дали вмененото й бездействие – неосигуряването на непосредствен контрол и надзор при реализацията на процесните СМР-та е в причинна връзка с настъпването на съставомерния резултат.Изясняването на втория от двата релевантни към отговорността на подсъдимата въпроси е законосъобразно и правилно, доколкото е в унисон с утвърденото в доктрината и практиката разбиране, според което, от значение за отговорността на дееца, в контекста на вменената му по чл. 123 от НК престъпна деятелност, е не всяко бездействие, а само това, което има каузален ефект. /Ив.Ненов, т. 2, стр. 13/.
Проверяваният съд на л. 15-24 от съдебните мотиви аргументирано е защитил позицията си, че подсъдимата не е субект на вменената й престъпна деятелност, доколкото същата не имала качеството ръководител на обект, тъй като на инкриминираната дата не само не и е било възложено осъществяването на ръководството и надзора на извършваните СМР-та, включително провеждането на същите в съответствие с предписанията на Наредба № 3 от 16.08.2010г., но и е било разпоредено, както устно, така и писмено да изпълнява длъжността организатор строителство на различен от процесния обект, а именно - на „Ресторант, бар и басейни“, гр. Шумен, местност Гламя, където се е извършвало полагането на асфалтова смес.Споделени от касационния съд са съображенията на проверяваната инстанция, според които сам по себе си факта, че подсъдимата С. е заемала длъжността „Ръководител група в строителството „Асфалтополагане“ не е достатъчен за да формира категоричен извод, че същата е имала качеството „ръководител обект“ на инкриминираната дата по повод извършване на процесните СМР-та.Съобразени са в тази насока както писмените доказателства, според които за ръководител на процесните СМР-та е бил определен свидетеля К., така и недобрата организация на работа на дружествата на възложителя и на изпълнителя, в частност това, че възлагайки на подсъдимата задължения по контрол и надзор на обект, различен от процесния, не са определили лице, което в конкретния ден да контролира законосъобразното и безопасно извършване на дейността по обмазване на фугите в процесния участък на автомагистрала „Хемус“.За това поведение на посочените дружества, най-вече това на изпълнителя, комуто е било възложено и поето за изпълнение задължението да съблюдава нормативните актове, отнасящи се до сигнализиране на участъците, в които се извършва строителна дейност и да отговаря за безопасността на движението, според приетото по фактите, подсъдимата не може да носи отговорност, тъй като присъствието и на обект, различен от процесния не е било в резултат на самоволно взето решение, както настояват касаторите, а вследствие възлагане от висшестоящите спрямо нея ръководители на коментираните дружества.Тук е мястото да се коментира последното възражение, по което касационния съд дължи произнасяне, присъстващо в жалбата на частното обвинение - за противоречие в съдебните мотиви, непозволяващо да се разчете действителната воля на контролирания съд.Такова не е налице.Действително, въззивният съд е приел, че неприсъствието на подсъдимата на процесния обект е ирелеватно, доколкото в причинна връзка със съставомерния резултат е не липсата на сигнализация за безопасност на движението, каквото е вменено обвинение, а преждевременно отстраняване на последната от страна на свидетелите М. Х. и Д. М..Тази съдебна позиция обаче е изразена не защото съдът е приел, че подсъдимата е субект на вменените й престъпления, а по повод на това, че дори и да е имала съответното качество на ръководител на обект / което тя не е имала и това съдебно убеждение е категорично и мотивирано заявено/ не е налице причинна връзка между поведението на подсъдимата, изразяващо се в неприсъствието й на процесния обект и в този смисъл неосъществяването на ръководство и контрол на безопасното извършване на процесните СМР-та и съставомерния резултат.Т.е., съдът не е допуснал твърдяното от касатора противоречие, а е откроил още едно основание, оневиняващо подсъдимата С..Касационният съд се солидаризира със съображенията на въззивния съд в тази насока, доколкото според приетото по фактите, посоченото поведение на свидетелите Х. и М. полага началото на нов причинно-следствен процес, който именно е в причинна връзка със съставомерния резултат.
Причинната връзка между инкриминираното деяние, очертано в настоящия казус чрез конкретни нарушения на Наредба №3/16.08.2010г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците, и престъпните вредоносни последици е изискуем и задължителен обективен елемент на престъплението, определя неговата наказателноправна квалификация и представлява обективна предпоставка за наказателната отговорност.Реализирането на отговорност в тези хипотези на резултатни престъпления предполага извършено общественоопасно, противоправно и обявено за наказуемо посегателство, визирано в наказателноправна норма на особената част на НК, при съществуваща причинна връзка с лимитирания в нея вредоносен резултат, и със субективните измерения на законово регламентираните обективни признаци в съзнанието на дееца. Такава не е установена в настоящото наказателно дело, поради което подсъдимата С. правилно е оправдана по повдигнатите й обвинения по чл. 123 и чл. 134 от НК.
В обобщение на всичко изложено по-горе, касационният съдебен състав намира, че постижимия в този наказателен процес доказателствен материал не създава фактическа основа, позволяваща да се направи извод за осъществени от подсъдимата С. деяния по чл. 123, ал. 1 и чл. 134, ал. 1 от НК, разгледано в контекста на инкриминираното нейно поведение като съвкупност от факти, както по отношение на включените такива в обстоятелствената част на обвинителния акт, така и на тези, установени в хода на съдебното дирене.
Мотивиран от тази аргументация, след като прецени, че не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за отмяна на атакувания въззивен акт и връщане на делото за ново разглеждане на АС-Варна, настоящия съдебен състав намери, че последния следва да бъде оставен в сила.
Предвид изложеното и на осн. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №45/10.04.2025г., постановено по ВНОХД № 322/2024г. по описа на АС-Варна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: