РЕШЕНИЕ
№ 576
гр. София, 22.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира Медарова
Членове:Даниел Луков
Николай Джурковски
при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора А. Б. Петрова
като разгледа докладваното от Н. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20258002201044 по описа за 2025 година Производството е образувано на основание чл. 346 т.2 НПК по касационна жалба на адв. Б., защитник на подсъдимия Х. Й. Й., срещу въззивна присъда № 25/10.06.2025 г. на Окръжен съд – Плевен, постановена по ВНОХД № 58/2025 г. по описа на съда.
С жалбата се релевират и трите касационни основания по чл. 348 НПК. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК е аргументирано с твърдения за допуснати процесуални нарушения при проверката и оценката на доказателствените материали в разрез с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 НПК, изразяващи се в това, че окръжният съд е направил превратна/изопачена оценка на доказателствените източници; проявил е едностранчив и избирателен подход при кредитиране на същите; че приетите за установени от него фактически положения са изведени в резултат на селективен и изопачен анализ на част от доказателствата, поради което те (фактическите положения) не се основават на съвкупността от приобщените по делото доказателства, а почиват на произволно установена фактология и/или на предположения. Сочи се, че тези нарушения обосновават съществен порок в доказателствената дейност на въззивния съд, водещ до съмнения в осъдителните му изводи. Наличието на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК, изразяващо се в нарушение на материалния закон поради неправилни правни изводи на въззивния съд за осъществени състави на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 5а във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по чл. 144, ал.3 вр. ал. 1 НК, е изведено като последица от неправилен, в разрез с процесуалните норми, анализ на събраните по делото доказателства.
Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 НПК е обосновано с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Към касационния съд са отправени следните алтернативни искания: - на основание чл. 354 ал.1 т.2 във вр. чл. 24 ал. 1, т. 1 НПК да отмени изцяло обжалваната присъда на Окръжен съд-Плевен и да оправдае подсъдимия Х. Й. Й. по повдигнатото му обвинение за престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 5а във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по чл. 144, ал.3 вр. ал. 1 НК; - ако приеме, че са налице допуснати съществени процесуални нарушения, на основание чл. 354, ал.1, т.5 НПК да отмени обжалваната присъда на Окръжен съд-Плевен и да върне делото за ново разглеждане; - и ако приеме, че атакуваната присъда е постановена в съответствие с материалния закон и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения, същата да бъде изменена поради явна несправедливост на наложеното наказание, като се намали неговия размер и се отмени наложената мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК.
В представеното по делото допълнение към жалбата, изготвено от защитника на подсъдимия, са развити допълнителни съображения в подкрепа на претендираните касационни основания. В тях е поставен акцент върху възраженията за незаконосъобразна доказателствена дейност на въззивния съд и за липса на мотиви на атакуваната присъда от гледна точка отсъствието на анализ и оценка на всички доказателства и доказателствени източници.
В срока по чл.351 ал.4 НПК срещу касационната жалба е постъпило възражение от повереника на частния обвинител Л. Д.-Й. адв. И., в което се застъпва становище за неоснователност на жалбата. Отправя се молба на основание чл. 354 ал.1 т.1 НПК атакуваната присъда да бъде оставена в сила.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия Х. Й. адв. Б. поддържа касационната жалба и допълнението към нея по изложените в тях аргументи в подкрепа на заявените оплаквания, като в синтезиран вид отново ги поставя на вниманието на ВКС. Поддържа и формулираните в жалбата искания.
В лична защита подсъдимият Х. Й. заявява, че е съгласен с казаното от защитника си. Заявява, че не е имало такъв инцидент или поне не в този вид. В последната си дума моли да бъда оправдан, тъй като смята себе си за невинен.
В съдебно заседание представителят на ВКП счита касационната жалба за неоснователна. Твърди, че в значителна си част развитите в нея оплаквания, поддържани и в съдебно заседание, изразяват несъгласие с направения в мотивите на оспорвания съдебен акт доказателствен анализ, както и несъгласие с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка, и че по този начин се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, която не подлежи на касационен контрол.
Счита за неоснователно оплакването за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при оценката на доказателствата по делото, като намира, че такива не са налице. Сочи, че окръжният съд не е игнорирал доказателствени източници, тъй като е обсъдил всички такива, при това подробно, поотделно и в съвкупност. Като неоснователно определя твърдението, че окръжният съд превратно е ценил някои доказателствени източници. Застъпва становище, че доказателствата по делото са достатъчни по обхват и съответстващи на изискванията на чл.303, ал. 2 НПК за постановяването на осъдителен съдебен акт, поради което прави заключение, че е неоснователно и възражението за допуснато нарушение на материалния закон. Намира за неоснователно и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание в размер на 2 години и 6 месеца лишаване от свобода с определен изпитателен срок. По изложените съображения предлага касационната жалба да бъде оставена без уважение.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
Обжалваната пред ВКС нова въззивна присъда е постановена при второ по ред въззивно производство, след като при първото Окръжен съд-Плевен е отменил изцяло присъдата на Районен съд-Плевен и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
При първото разглеждане на делото от Районен съд - Плевен е била постановена присъда № 61/30.04.2024 г. по НОХД № 2414/2021 г., с която подсъдимият Х. Й. Й. е признат за невиновен в това, че на 21.04.2021 г. в /населено място/, в условията на домашно насилие е причинил средна телесна повреда на Л. Д. Д.-Й., изразяваща се в травма на гръбначен стълб, довела до трайно затрудняване движението на снагата за срок около 10-12 месеца, както и в това, че на 21.04.2021 г. в /населено място/ в условията на домашно насилие се заканил с убийство на Л. Д. Д.-Й. с думите „Ще те ликвидирам!“,“Ще направя така, че да умреш!“ като това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатите му обвинения по чл. 131, ал. 1, т. 5а във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по чл.144, ал.3 вр. ал. 1 НК. По протест на прокурор при РП-Плевен и по жалба на частния обвинител Л. Д. Д.-Й. срещу така постановената оправдателна присъда пред Окръжен съд-Плевен е било образувано ВНОХД № 439/2024 г., приключило с решение № 181/23.07.2024 г., с което е била отменена изцяло присъда № 61 от 30.04.2024 г., постановена по НОХД № 2414/2021 г. по описа на РС-Плевен и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
При новото разглеждане на делото от Районен съд-Плевен, образувано като НОХД № 1397/2024 г., е била постановена присъда № 152/11.12.2024 г., с която подсъдимият Х. Й. Й. е признат за невинен в това, че на 21.04.2021 г. в /населено място/, в условията на домашно насилие причинил средна телесна повреда на Л. Д. Д.- Й., изразяваща се в травма на гръбначен стълб, довела до трайно затрудняване движението на снагата за срок около 10-12 месеца, както и в това, че на 21.04.2021 г. в /населено място/ в условията на домашно насилие се заканил с убийство на Л. Д. Д. Й. с думите „Ще те ликвидирам!“,“Ще направя така, че да умреш!“ като това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатите му обвинения по чл. 131, ал. 1, т. 5а във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по чл.144, ал.3 вр. ал. 1 НК. По подадени срещу тази оправдателна присъда протест на прокурор в РП - Плевен и жалба на частния обвинител Л. Д. Д.-Й., чрез нейния повереник адв. И., в Окръжен съд-Плевен е било образувано ВНОХД № 58/2025 г. Същото е приключило с постановяване на атакуваната пред касационната инстанция присъда № 25 от 10.06.2025 г., с която първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо нея: - подсъдимият Х. Й. Й. е признат за виновен в това, че на 21.04.2021 г. в /населено място/ в условията на домашно насилие причинил средна телесна повреда на Л. Д. Д. Й., изразяваща се в травма на гръбначен стълб, довела до трайно затрудняване движението на снагата за срок около 10-12 месеца, поради което и на основание чл. 54 НК и чл. 131, ал. 1, т. 5а във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изпълнението на наказанието за изпитателен срок от 5 години.
- подсъдимият Х. Й. Й. е признат за виновен и в това, че на 21.04.2021 г. в /населено място/ в условията на домашно насилие се заканил с убийство на Л. Д. Д. Й. с думите „Ще те ликвидирам!“,“Ще направя така, че да умреш!“ като това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 54 НК и чл.144, ал.3 вр. ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, като на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изпълнението на наказанието за изпитателен срок от 5 години.
- на основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия Х. Й. Й. е определено едно общо най-тежко наказание от наложените му с присъдата, а именно две години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на това наказание е отложено за изпитателен срок от 5 години.
- е постановено на основание чл. 67, ал. 3 НК спрямо Х. Й. Й. през изпитателния срок да се прилага пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК – „задължителни периодични срещи с пробационен служител“. При касационната проверка установяването на фактологията на деянието/деянията подлежи на изследване и анализиране единствено с оглед процесуалната законосъобразност на извършените от контролираната съдебна инстанция действия по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и правилността на формирането на вътрешното й убеждение. Затова всички оплаквания в касационната жалба, в които се отправят упреци и недоволство срещу дейността на окръжния съд по установяването на фактите на деянията поради извършени нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, следва да бъдат обсъдени именно от гледна точка на законосъобразността на доказателствената му дейност и в частност на спазването на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното му убеждение.
При извършения в тази насока контрол ВКС намира, че атакуваната въззивна присъда не почива на недопустими доказателствени източници, на предположения, на превратно и/или едностранчиво обсъждане на доказателствени средства, на игнориране на доказателства и факти, както и на неоснователно пренебрегване на възражения на защитата относно доказаността на деянията и на авторството им в лицето на подсъдимия.
Относимите към извършването на инкриминираните деяния фактически положения са установени в съответствие с процесуалните правила, без да са допуснати нарушения при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствените материали. За пълното и всестранно изследване на всички значими обстоятелства ОС - Плевен е провел въззивно съдебно следствие, в рамките на което е приобщил нови доказателствени материали, сред които обяснения на подсъдимия и разширена индивидуална специализирана оценка на потребностите на пострадалата. Чрез тази доказателствена дейност въззивният съд е взел необходимите процесуални мерки за разкриване на обективната истина и по този начин е изпълнил задължението си по чл. 13, ал. 1 НПК. Освен това в съответствие с изискването на чл. 13, ал. 2, чл. 14, ал. 1 и чл. 106 НПК действията му за разкриване на обективната истина са предприети и осъществени със средствата, предвидени в процесуалния закон, като не се е основал на негодни доказателствени средства, които да са опорочили вътрешното му убеждение.
В тази връзка неоснователно е възражението на защитника за процесуална негодност и недопустимост на приложената по делото индивидуална оценка на пострадалата, изготвена на основание разпоредбата на чл. 7а ал.1 ЗПФКПП.
Твърдението в жалбата, че в ЗПФКПП липсва хипотеза, в която съдът по свой почин да назначава такава оценка, е лишено от резон. Съгласно разпоредбата на чл. 7б ал.1 изр.2 от цитирания закон една от целите на индивидуалната оценка е да установи наличието на специфични нужди от защита по смисъла на § 1, ал. 4 от ДР на НПК, а това априори предполага прилагането на визираните в тази разпоредба допълнителни средства за защита на пострадалия и в наказателния процес, централното място в който безспорно се заема именно от съдебното производство (чл.7 ал.1 НПК), в което ръководещ и решаващ орган е съдът (чл.27 ал.1 НПК). Освен това относно разширената индивидуална оценка на пострадалата, изготвена съобразно правилата на чл.7б и чл.7в ЗПФКПП и от компетентен съгласно този закон орган, не съществува никаква законообоснована причина същата да не бъде включена в категорията „други документи“ по смисъла на чл. 127 ал.1 НПК, поради което напълно правилно е третирана от въззивния съд като годно и допустимо писмено доказателствено средство (по аргумент именно от разпоредбата на чл.127 НПК, регламентираща видовете писмени доказателствени средства). В тази връзка несъстоятелни са и аргументите, че недопустимо окръжният съд чрез оценка на потребностите, назначена след 4 години считано от инкриминираната дата 21.04.2021 г., се е опитал да игнорира изготвени в хода на делото съдебно-психиатрични и комплексни психолого-психиатрични експертизи и да обоснове изводите си за преживян стрес, какъвто не е установен от така изготвените експертизи. В процесуалния закон не съществува изискване даден факт, включен в предмета на доказване, да бъде установяван посредством един или друг способ на доказване или с точно определено доказателствено средство. Напротив, съгласно чл. 13, ал. 2 НПК разкриването на обективната истина се извършва по реда и със средствата на НПК, а чл. 106 НПК предвижда, че доказването в наказателното производство се осъществява посредством способите, посочени в кодекса. Изводът, че всички правно значими обстоятелства могат да се установяват с едно или няколко различни доказателствени средства, се извежда и от разпоредбата на чл. 14, ал. 2 НПК, предвиждаща, че в наказателния процес е недопустимо да се използват формални (имащи предварително определена от закона сила) и предустановени (чрез които единствено е допустимо да се доказват определени обстоятелства) доказателства. Ето защо не е съществувала процесуална пречка въззивният съд да цени като годен доказателствен източник документа, в който е обективирана разширената индивидуална оценка на пострадалата.
А по повод имплицитно съдържащия се в горното възражение упрек към окръжния съд, че неоснователно е игнорирал назначаваните в хода на делото съдебно - психиатрични и комплексни психолого-психиатрични експертизи за сметка на изготвената разширена индивидуална оценка на пострадалата по чл.7а ЗПФКПП, за да обоснове изводите си за преживян стрес, какъвто не е установен от така изготвените експертизи, следва да се посочи, че това недоволство не касае годността и законосъобразността на доказателствената преценка, а оценката за достоверност на доказателствените източници. На практика чрез него се изразява несъгласие с решението на въззивния съд да не кредитира въпросните заключения, макар той да е суверенен в упражняването на това си правомощие. В крайна сметка този упрек цели преоценка на годно събрана доказателствена съвкупност и препроизнА.не по нея, което ВКС не може да стори. Фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Не разполага и с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността както на въпросните експертни заключения, така и на останалите доказателствени източници.
В рамките на правомощията си ОС-Плевен с необходимата прецизност е проконтролирал осъществената от първоинстанционния съд доказателствена дейност, като с пълно основание е подложил на сериозна критика начина, по който районният съд е провел и организирал съдебното следствие, както и начина, по който е извършил оценката на доказателствата. ВКС изцяло споделя констатацията на въззивната инстанция, че в рамките на проведеното съдебно следствие с цялостното си процесуално поведение при първоначалния разпит и при повторните разпити на пострадалата, при поставянето й в очна ставка с подсъдимия, както и дори при самия разпит на подсъдимия районният съд е допуснал флагрантна проява на повторна виктимизация на жертвата. В тази връзка правилен е изводът на окръжния съд, че в разрез с процесуалните правила на чл.280 ал.6 вр. параграф 1 ал.4 от ДР на НПК вместо да приложи предвидените допълнителни средства за защита на пострадалата Л. Д.-Й. от повторното й виктимизиране, сплашване, страдание, включително за запазване на достойнството й по време на разпит първоинстанционният съд я е подложил на недопустимо повторно виктимизиращо отношение, намерило своето явно и отчетливо проявление в поредица от действия на председателя на съдебния състав.
Като действия с такава характеристика правилно са определени допускането на крайно неприемлива криминалистична тактика на продължителен кръстосан разпит на пострадалата; провеждането на ненужни повторни разпити на пострадалата и поставянето й в ненужна очна ставка с подсъдимия; настоятелното задаване на поредици от многобройни въпроси за едни и същи обстоятелства, както и за неотносими към предмета на делото обстоятелства; задаването на излишни и ирелевантни за предмета на доказване въпроси относно личните и семейните отношения между пострадалата и подсъдимия през цялата продължителност на брака им, съпроводено с явна демонстрация на морално неодобрение от страна на председателя на съдебния състав на житейския избор на пострадалата; използването на недопустими лексикални изразни средства и похвати при задаването на въпросите към пострадалата, чрез които на практика са отправяни морални, житейски и поведенчески укори към нея; задаването на поредица от въпроси на пострадалата, съпроводени с укор защо не се е развела с подсъдимия; задаването на множество ненужни и недопустими допълнителни и подвеждащи въпроси на пострадалата; вербализирането на недопустими, на моменти профанизирани и примитивни коментари и оценки на показанията на пострадалата и на обясненията на подсъдимия, касаещи пострадалата; воденето на разговори на житейски теми, изясняване на убежденията на разпитваните и в частност на пострадалата и търсенето на сметка за поведенията им, в това число и на пострадалата; провеждането на унизителен и дискриминационен за личността на пострадалата диалог с подсъдимия по време на разпита му, в който Л. Й. е третирана като „домашен любимец“.
Правилна е и преценката на окръжния съд, че вследствие на използваните недопустими процесуални тактики и приоми, съпроводени с едностранчив и отявлено дискриминационен подход при събирането на доказателствата, първоинстанционният съд, от една страна, е изопачил действителното съдържание на изначално ясните и непротиворечиви изявления на пострадалата по обстоятелствата, включени в предмета на доказване, за да приеме наличието на вътрешно противоречие в показанията й, каквото обективно не се съзира и установява, и, от друга, е игнорирал значителна част от доказателствата, подкрепящи показанията на пострадалата, като в резултат на всичко това е изкривил обективната истина за случилото се между подсъдимия и пострадалата на инкриминираната дата.
Приемайки, че констатираните пороци в дейността на районния съд по събирането, анализа и оценката на доказателствата са довели до съществени процесуални нарушения при формиране на фактическите изводи, въззивната инстанция (предвид забраната на чл.335 ал.3 НПК) се е произнесла по съществото на спора и на свой ред е извършила собствен анализ на всички събрани в хода на наказателното производство доказателства и мотивирано е обосновала изводите си за възприетите от нея фактически положения относно инкриминираното поведение на подсъдимия спрямо пострадалата, както и относно обстоятелствата, при които са били извършени деянията.
При касационната проверка не са констатират процесуални нарушения, които да опорочават установяването на приетите от окръжния съд факти, включени в предмета на доказване. При извеждането им въззивната инстанция е обсъдила доказателствените материали съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, което налага извод, че процесът по оценка на доказателствената съвкупност е осъществен законосъобразно. Доказателствените материали са изследвани в пълнота, без да са игнорирани някои от тях; съдържанието им не е изопачено; не е налице претендираната от защитата превратна (в противовес на действителното им съдържание) и едностранчива (в ущърб на подсъдимия) оценка на доказателствените източници, на които се е позовал въззивният съд за обосноваване извършването на деянията и тяхното авторство; няма подценяване или надценяване на определени доказателствени източници, няма и избирателно възприемане на доказателства, обслужващи единствено обвинителната теза, нито пък немотивиран (произволен) отказ да се кредитират доказателства в подкрепа защитните тези. Вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав при оценката на доказателствения материал е убедително мотивирано с изчерпателни, ясни и логични аргументи, изложени на стр. 7 – 17 и стр. 21-23 от мотивите на атакуваната присъда. С оглед на това не са налице пороци в оценъчната доказателствена дейност на въззивния съд, които да създават основания за съмнителност на установената фактология, вкл. и относно увреждащото поведение на подсъдимия спрямо пострадалата, механизма на причиняване и получаване на телесната повреда, вербалната агресия спрямо пострадалата, нейното съдържание и смисловото й възприемане от страна на пострадалата. Така, в резултат на законосъобразно осъществената доказателствена дейност възприетите от окръжния съд фактически констатации се явяват вярно и точно отражение на интересуващите процеса факти.
Основавайки се на гореизложеното, ВКС намира за законосъобразни изводите на контролираната инстанция, че извършването на деянията и авторството им в лицето на подсъдимия са доказани по несъмнен и категоричен начин. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК (извършването на престъпленията и участието на подсъдимия в тях) са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. Изводът на въззивната инстанция за доказаност на деянията и на авторството им в лицето на подсъдимия е резултат от внимателно и задълбочено обсъждане и съпоставяне на цялата доказателствена съвкупност, при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали. Същевременно този извод съвсем не е разколебан, а е доказателствено обезпечен в необходимата степен на категоричност, тъй като по делото е налице съвкупност от преки и косвени убедителни и устойчиви доказателства в тази насока. Такива се съдържат в показанията на пострадалата Л. Д.-Й.; в показанията на нейните и на подсъдимия деца - св.П. Й. и св.Й. П., които са в пълна подкрепа на изявленията на пострадалата; в записа от обажданията на пострадалата на спешения телефон 112, чието съдържание е възпроизведено в приетата аудио-техническа експертиза; в данните за саморъчно изготвената жалба от пострадалата, подадена в РП-Плевен няколко часа след инцидента; в медицинската документация от ВМА-МБАЛ Плевен; в заключенията на СМЕ от ДП, както и на всички последващо назначени СМЕ, които в същността си подкрепят изложената от пострадалата версия за начина и времето на причиняване на фрактурата на четвърти прешлен; в заключението на първоначалната СПЕ; в изготвената оценка на потребностите на пострадалата. Всички тези доказателствени материали са позволили на въззивния съд да направи единствения възможен и несъмнен извод, че спрямо пострадалата Л. Д.-Й. са осъществени инкриминираните престъпни посегателства и че техен автор е именно подсъдимият. Обсъдените преки и косвени доказателства формират надеждна и стабилна доказателствена основа за осъждане на подсъдимия Х. Й. по предявените му обвинения, поради което преценката на въззивния съд, че касаторът е извършил инкриминираните деяния, е в съответствие с изискването на чл. 303, ал. 2 НПК. С оглед на това напълно неоснователно е изразеното в касационната жалба становище, че в нарушение на забраната на чл.303, ал. 1 НПК осъждането на подсъдимия Й. почива на предположения.
Изводът за извършването на деянията и авторството им в лицето на подсъдимия категорично не е разколебан нито от показанията на полицейските служители Г. Г. и П. И., нито от акцентирания в жалбата факт на осъществено от пострадалата същия ден посещение при нотариус.
Свидетелите Г. Г. и П. И. не са очевидци на инцидента и нямат преки и непосредствени възприятия относно случилото се в дома на подсъдимия и пострадалата, поради което и предвид обстоятелството, че самата пострадала не е споделяла пред тях подробности за извършените спрямо нея агресивни действия от подсъдимия (видно от показанията й на л.66 от първоинст. дело), е очевидно, че същите няма как да предоставят изчерпателна и достоверна информация за случилото се в тяхно отсъствие. В показанията си тези свидетели са изнесли информация само за станалите им достояние факти при посещението им в дома на пострадалата и подсъдимия, като неизлагането от тяхна страна на конкретна информация за агресивно поведение на подсъдимия спрямо съпругата му (предвид посочените причини) не означава априори, че такова действително не се е случило. С оглед на това ВКС намира, че окръжният съд е имал пълното основание да не се позовава и да не придава решаващо значение на показанията на тези свидетели при очертаването на фактическата обстановка на инцидента. Правилно е отчетено, че тяхното доказателствено значение се свежда единствено до установяването на обстоятелствата относно посещението им в обитаваното от подсъдимия и пострадалата жилище по повод подадения сигнал на телефон 112, разговора им с двамата и съставянето на протокол за предупреждение срещу подсъдимия.
Безспорно установено е по делото, че фрактурата на четвърти прешлен на пострадалата не е довела до пълното й обездвижване, поради което лишено от резон е възражението на защитата, че ако в действителност по-рано през деня по време на процесния инцидент е получила такава фрактура, тя не би била в състояние, което да й позволява да посещава нотариална кантора с цел заверка на подписи върху договор за прехвърляне на дружествени дялове. В тази връзка следва да се отбележи, че в доказателствата по делото се съдържат обилни по обем непротиворечиви данни за значителните двигателни затруднения и силните болки, които пострадалата е започнала да изпитва именно след инцидента, което е наложило, от една страна, св. П. Й. да й постави инжекция с обезболяващо лекарство (преди да тръгнат за нотариуса), а, от друга, придвижването й след инцидента да се осъществява вече предимно с чужда помощ, осигурявана й от децата й, както и с помощни средства. Т.е., макар и ограничени, двигателните способности на пострадалата след инцидента са й позволявали все пак да се придвижва с чужда помощ, поради което посещението й в нотариалната кантора в часовете след инцидента априори не изключва факта на причиняване на увреждането на гръбначния й стълб (вследствие счупване на четвърти прешлен) по начина и във времето, които тя съобщава в показанията си. Напълно неоснователно е и възражението на защитника за липса на мотиви на атакуваната присъда. Процесуалното нарушение „липса на мотиви“ в същината си предполага или отсъствие изобщо на мотиви, или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение. В случаите, в които няма мотиви, винаги се касае до невъзможност страните и контролиращите инстанции да установят действителната воля на решаващия съд. Липса на мотиви в заявения от защитата аспект ще е налице, когато в съдебния акт няма изложени никакви аргументи относно оценката на доказателствените материали, респ. когато не са обсъдени релевантните доказателствени материали, вкл. и такива с противоречиво съдържание, и поради това не става ясно въз основа на кои доказателства са изведени фактите, на които впоследствие е дадена съответната правна оценка. Но в случая, видно от съдържанието й, въззивната присъда категорично не страда от такива дефицити, доколкото в мотивите й надлежно са обсъдени и оценени всички доказателствени материали (стр.14-17 и стр. 21-23). В този аспект изводите за доказаност на извършените деяния и за авторството им в лицето на подсъдимия (които са основно оспорвани, вкл. и от гледна точка на тяхната обосновка) съвсем не са произволни. Както бе отбелязано по - горе, те са надлежно мотивирани и старателно аргументирани с конкретни доводи, основани на събраните по делото доказателства и изключващи други възможни версии за причиняване на фрактурата на четвърти прешлен (L4) на пострадалата. Тези решаващи изводи са резултат от много внимателно и задълбочено обсъждане на цялата относима доказателствена съвкупност, при стриктно съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали. Основават се на анализ на всички приобщени в хода на съдебното следствие относими доказателствени средства и способи на доказване – обясненията на подсъдимия в кредитираната им част; кредитираните показания на свидетелите Л. Д.-Й., П. Й. и Й. П.; медицинската документация от ВМА-МБАЛ Плевен; данните от разговорите при обажданията на спешния телефон 112; приетите по делото единична (на л. 50-51 от ДП), две двойни (на л.177-185 и л.218-219 от НОХД № 2414/21 г.) и една тройна (на л.372-405 от НОХД № 2414/21 г.) СМЕ; първоначалното заключение на СПЕ, изготвена от д-р Л.; изготвената индивидуална разширена оценка на пострадалата. В този ред на мисли несъстоятелни са твърденията на защитата, че в мотивите си въззивният съд съвсем бланкетно е обсъдил само първата медицинска експертиза и че липсва каквото и да било обсъждане на назначените в хода на съдебните производства две двойни и тройна съдебно-медицински експертизи, както и тяхното съпоставяне с останалия доказателствен материал. На стр.22-23 от мотивите окръжният съд е изложил своята ясна и непоколебима позиция относно оценката на заключенията на приобщените СМЕ, като без излишни подробности и разводняване се е концентрирал върху сърцевината на обсъжданите от тези експертизи въпроси - относно наличието на травмата (фрактурата на четвърти прешлен), възможния начин на причиняването й (включително и при падане, в т. ч. и на седалището, със сгъване на снагата, който напълно съвпада с изложената от пострадалата версия) и приблизителния период на получаване на травмата (в който попада и инкриминираната дата). Неоснователен е и отправеният от защитата упрек към въззивната инстанция, че не е обсъдила и анализирала изслушаното заключение на комбинираната психолого-психиатрична експертиза, както и че липсват каквито и да било съображения дали кредитира същото и ако не поради каква причина. Напротив, на стр.23 от мотивите окръжният съд пределно ясно и недвусмислено е посочил, че се доверява единствено на първоначалното заключение на психиатъра д-р Л. от ДП (л.55-63), в което е дадено експертно становище, че свидетелската годност на пострадалата е запазена и че същата е преживяла стрес, като е изложил и аргументите си за това свое решение, а именно - защото има преки доказателства за емоционалното и психично състояние на пострадалата; и защото последващите интерпретации за личността на пострадалата, съдържащи се в назначената разширена експертиза и опита Л. Й. да бъде представена като манипулатор, който злоупотребява с положението си, са недопустими поради забраната на повторното виктимизиране на пострадалите, още повече, че не почиват на обективните факти от действителността. А след като е надлежно мотивирана, самата оценка на тези доказателствени материали от гледна точка на тяхното кредитиране за достоверност не подлежи на касационен контрол.
В обобщение се налага изводът, че в атакуваната присъда отсъстват пропуски и непълноти в мотивировката й. Съдържанието й обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд при решаването на относимите въпроси, включени в обхвата на чл. 301 ал.1 НПК. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е постановена атакуваната присъда, като им осигурява и възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу нея пред касационната инстанция. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт отговарят на изискванията на чл. 339 ал.3 вр. чл.305 НПК, поради което обуславят неоснователността на отправените от касатора упреци спрямо съдържанието на този акт.
Съобразно изложеното дотук и поради неоснователността на оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила ВКС намира, че не е налице претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Оскъдните съображения за нарушение на материалния закон на практика се свеждат до довод, че наличието на това касационно основание е резултат от неправилна дейност на окръжния съд по установяване на значимата за процеса фактология относно извършването на деянията и тяхното авторство в лицето на подсъдимия и по-конкретно от неправилна оценка на доказателствата в тази насока.
Но този довод, както бе отбелязано по-горе, не се споделя от ВКС. З., след като не са констатирани пороци в доказателствената дейност на въззивния съд и в частност след като не са допуснати никакви процесуални нарушения при установяването на фактите на деянията, се налага извод, че в рамките на възприетите фактически 10
положения материалният закон е приложен правилно относно и двете инкриминирани престъпления, като законосъобразно е прието, че проявената от подсъдимия физическа и вербална агресия спрямо пострадалата от обективна и субективна страна се субсумира съответно под съставите на престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 5а във вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по чл.144, ал.3 вр. ал. 1 НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд почиват на вярно разбиране на закона и се възприемат изцяло от касационната инстанция.
Що се касае до отправеното от защитника искане за оправдаване на подсъдимия (чрез което имплицитно се обективира претенция за нарушение на материалния закон) същото, освен по гореизложените съображения, е и изначално неоснователно, тъй като то предполага възприемане на нови фактически положения, каквито в настоящото производство ВКС не може да извежда с оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, каквато в разглеждания случай не е налице).
Нито в жалбата, нито в хода на съдебните прения са посочени конкретни доводи в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание (за извършените от него в реална съвкупност престъпления), като единствените съображения в тази насока се явяват декларативните твърдения, че е налице явна несправедливост на това наказание (в жалбата) и че наказанието се явява изключително като тежест (в пренията). Макар по тази причина да е поставен в затруднение да даде пълноценен и задълбочен отговор на това оплакване, касационният съд намира, че в крайна сметка наложеното на подсъдимия Х. Й. по реда на чл. 23 ал.1 НК общо наказание лишаване от свобода за срок от 2 години и 6 месеца, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от 5 години, ведно с постановената на основание чл. 67 ал.3 НК пробационна мярка по чл. 42а ал.2 т.2 НК не е явно несправедлива санкция. Наказателната отговорност на подсъдимия правилно е индивидуализирана при условията на чл. 54 НК и при съобразяване на всички релевантни обстоятелства от кръга на посочените в тази норма на закона, както и при пълно отчитане на установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива, като в отмерените размери както наказанията за отделните престъпления, включени в съвкупността, така и общото наказание напълно съответстват и на целите по чл. 36 НК.
В изпълнение на произтичащите от нормата на чл. 124 КРБ конституционни задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона от всички съдилища ВКС намира за необходимо да отбележи, че с присъдата си въззивният съд неправилно се е произнесъл по въпроса за освобождаването на подсъдимия от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 66 НК за всяко от престъпленията в съвкупността вместо да стори това само относно общото наказание. Съгласно разпоредбите на чл. 305 вр. чл. 301, ал. 1, т. 1, 2, 3, и 5 НПК, когато са налице предпоставките за приложение на чл. 23 - чл. 25 НК въпросът да се освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието и какъв да бъде изпитателният срок при условно осъждане подлежи на преценка не за всяко наложено наказание поотделно преди групирането, а едва след определяне на единното общо наказание за престъпленията в съвкупността. Но тъй като това нарушение не се отразява на материалноправната и процесуална законосъобразност на атакуваната присъда, то не е от естество да породи негативни последици за нея (в материален или процесуален аспект).
Изложеното дотук мотивира настоящата инстанция да приеме, че не са налице 11
заявените в жалбата касационни основания, поради което атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 25/10.06.2025 г., постановена по ВНОХД № 58/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.
Решението е окончателно.
12