РЕШЕНИЕ

№ 515

гр. София, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Валя Рушанова

Членове: Красимир Шекерджиев

Деница Вълкова

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова

в присъствието на прокурора С. Г. М.

като разгледа докладваното от Д. В. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200833 по описа за 2025 година Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба от адвокат М.Д. от АК-Русе, защитник на подсъдимия А. П., срещу решение № 90 от 13.08.2025 г., постановено по ВНОХД № 20253000600149 по описа на Апелативен съд – Варна за 2025 г.

В жалбата се ангажират касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с доводи за опорочена доказателствена дейност на въззивния съд поради непреодоляване на противоречията между гласните доказателствени източници по отношение на обстоятелствата, както на самото деяние, така и за времето непосредствено преди и след неговото реализиране, като се акцентира на съществени разминавания в показанията на свидетелите О.А. и Л.А. относно механизма на настъпилото произшествие. Твърди се, че разследването не е водено обективно, всестранно и пълно, така както изискват разпоредбите на НПК, поради което обвинението, поддържано от представителя на ОП-Разград останало недоказано, а първоинстанционната присъда била постановена основно на предположения в противоречие с разпоредбата на чл. 303, ал. 1 от НПК. Сочи се също, че в Определението по чл.327 от НПК за допускане на доказателства, въззивната инстанция е допуснала грубо нарушение на процесуалните правила, което се отразило на доказателствения анализ на събраните по делото доказателства относно вината на подсъдимия, тъй като вместо да изключи неподписан от разследващия орган протокол за разпит на свидетел от досъдебното производство, съдът го е върнал на окръжния прокурор при Окръжна прокуратура-Разград с указания разследващият следовател А.А., извършил разпита, да го подпише, което съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС било недопустимо, а допуснатото процесуално нарушение – неотстранимо.

Според жалбоподателя, въззивната инстанция не е изпълнила основното си задължение да изясни съществува ли пряка причинна връзка между поведението на подсъдимия с настъпилия вредоносен резултат, като е игнорирала твърденията му, че изобщо не е изпреварвал автомобила на свидетеля А. и е загубил контрол над управлявания автомобил „К. С. вследствие на директен застигащ удар от другото МПС, управлявано от посочения свидетел . Оспорва също отказа на въззивния съд да обоснове своите изводи на заключенията на АТЕ, изготвени от вещото лице инж. Г., от които се извеждали изводи, че ПТП е в причинна връзка с поведението на свидетеля А. и вместо това е кредитирано заключението на тройната АТЕ, изготвено от три вещи лица, които не дали изобщо конкретни отговори на въпросите на защитата. Поради възприемането на тяхното заключение от апелативния съд се претендират нарушения на чл. 13, ал. 1, чл. 12, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК.

Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва главно с довод за недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна, като се оспорва авторството на деянието, предмет на обвинението и се заявява невиновно поведение на подсъдимия. Иска се ВКС да отмени обжалвания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд.

В съдебно заседание подсъдимият П. и защитникът адвокат Д. се явяват лично и поддържат касационната жалба. В подкрепа на заявените касационни основания защитникът навежда допълнителни доводи за необоснованост на обжалваното решение и допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с проведен от първоинстанционния съд разпит на вещите лица „по делегация“. За първи път в съдебно заседание пред ВКС се твърди предубеденост на въззивния съдебен състав, която се аргументира с мотивите към обжалваното решение, от които било видимо желанието на въззивния съд да „влоши положението на подсъдимия“. В лична защита пред ВКС, чрез заклетия преводач М. Я., подсъдимият твърди, че от началото на наказателното производство не било съобразено, че управляваният от него лек автомобил бил ударен отзад и че той нямал вина за това ПТП. Аргументира се с доказателствени дефицити, между които неиздирване на свидетелите от камерите, монтирани от кмета на този път. Позовава се на експертиза на признат на европейско ниво румънски експерт, използвал специализиран софтуер, който на база данните по делото опровергавал, че подсъдимият е причинител на тази катастрофа. Оспорва възприемането на тройната АТЕ и с аргумента, че вещите лица не са ползвали такъв специализиран софтуер, за да изключат човешка грешка. Като нарушение подсъдимият сочи също, че след ПТП не са взети проби за наркотични вещества на двамата други водачи, включително на този, който го ударил отзад и не е изследвано дали същият не страда от някакво заболяване, за което да взима лекарства, които забраняват шофирането след приема им. Оспорва показанията на свидетеля О.А., че бил изпреварен от подсъдимия и от другия водач и че видял катастрофата от 500 метра, позовавайки се на офталмологичен учебник, съгласно който човек с очила за близо или далече не може много добре да види ясно предметите на разстояние по-голямо от 5 метра. Подсъдимият не се съгласява да се е движил със 130 км/ч при условие, че тахографът на камиона е показвал 110 км/ч., а неговият водач - свидетелят А. често пъти е казвал, че камионът му не може да се движи с повече от 90 км/ч. В последната си дума подсъдимият отново настоява, че е невинен и моли за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Представителят на Върховната прокуратура излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и допълнителните доводи на защитника и подсъдимия, изложени в съдебно заседание пред ВКС. Указанието на въззивния съд в определението по чл.327 от НПК за последващо подписване на протокол за разпит на свидетеля Л. А. от следователя, който е провел разпита му на 07.11.2017год., според прокурора не представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Не се съгласява да е опорочено събирането на доказателствата. Отделно се позовава на ТР № 2/2002 г. на ВКС, съгласно което процесуалните нарушения, допуснати при събирането и проверката на доказателствата, не съставляват основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора. Относно довода на защитата за съществено разминаване в показанията на свидетелите О.А. и Л.А. прокурорът счита, че въззивният съд е направил много внимателен анализ и се аргументирал защо приема за достоверни едните показания за сметка на другите, като въззивният съд вярно е констатирал, че в основната си част същите са непротиворечиви, подкрепени са от АТЕ и взаимно се допълват при изясняване на обстоятелствата относно механизма на пътнотранспортното произшествие. Солидаризира се с извода на въззивния съд да обоснове фактическите си изводи със заключението на тройната АТЕ, която по несъмнен и категоричен начин опровергава защитната теза на подсъдимия, че не е изпреварвал управлявания от свидетеля А. лек автомобил. Предлага обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения в съдебно заседание и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:

С присъда №7 от 4.03.2025 г., постановена по НОХД № 20243300200078 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – Разград, подсъдимият д-р А. П., роден на **********г., гражданин на Р. Р. е признат за виновен в това, че на 11.09.2016 г., на пътя гр. Разград - гр. Русе (път 1-2 км. 61+046), при управление на МПС - лек автомобил „К. С. с peг. № ............... - румънска регистрация, нарушил правилата за движение по чл.21, ал. 1 от ЗДвП (управлявал с над 130 км/ч при разрешена скорост от 90 км/ч); чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП (предприел изпреварване на лек автомобил „Фолксваген пасат" с молдовски peг. № .............., без да се убеди, че има свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване и че може да заеме място в пътната лента пред изпреварваното пътно превозно средство, като принудил водачът му да намали скоростта и да спре) и чл. 43, т. 4 от ЗДвП (предприел изпреварване на посоченото МПС, използвайки пътна лента за насрещно движение, като не могъл да се върне безпрепятствено в напуснатата пътна лента) и по непредпазливост причинил смъртта на малолетния си син Щ. - Т. П., роден на 15.02.2009 г. и тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на слезката на малолетната си дъщеря И.-Н. П., родена на 21.06.2006г., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. с ал. 3 буква “б“ вр. с чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т.1 от НК му е наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата.

На основание чл. 343г и чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият А. П. е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година и шест месеца.

Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е възложил деловодните разноски в тежест на подсъдимия.

По жалба на защитника на подсъдимия (с искане за нова оправдателна присъда) е образувано ВНОХД № 20253000600149/2025. по описа на Апелативен съд-Варна. По него е постановено оспорваното пред настоящата инстанция въззивно решение, с което първоинстанционната присъда е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението в частта за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП относно превишена скорост и присъдата е потвърдена в останалата й част.

Касационната жалба е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирана е в законоустановения петнадесетдневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и е от процесуално легитимирана самостоятелна страна (защитник на подсъдимия), поради което е допустима.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:

С развитите в касационната жалба доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните по делото доказателства, изводими от обясненията на подсъдимия за случилото се ПТП, както и изразеното несъгласие с оценката на показанията на свидетелите О.А. и Л. А., направена от въззивния съд, се претендира корекция на възприетата в обжалваното решение фактическа обстановка. По-конкретно жалбоподателят цели да опровергае установеното от въззивния съд, че подсъдимият П. е предприел изпреварване на управлявания от свидетеля А. лек автомобил при липса на обективни предпоставки за безопасното му осъществяване, което е станало причина за удара между двете МПС. Така, чрез представяне на собствена интерпретация на доказателствената съвкупност и позовавайки се на обясненията си, които са изолирани от останалите доказателствени материали относно механизма на ПТП и причините за него, подсъдимият оспорва извода на предходните съдилища, че именно той е нарушил правилата за изпреварване, като не се убедил, че има свободен път на разстояние, достатъчно да го приключи и че може да заеме място в пътната лента пред изпреварваното пътно превозно средство, като принудил водачът му – свидетелят А. да намали скоростта и да спре, ерго не могъл да се върне безпрепятствено в пътната лента, която преди това напуснал поради изпреварването. На практика касационният жалбоподател претендира фактическа необоснованост на присъдата, макар и с твърдения за допуснати процесуални нарушения. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това твърденията в касационната жалба за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така, в първо по ред касационно производство, каквото е настоящото, ВКС не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата.

В настоящия случай, с оглед доводите в жалбата, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, проверката на съдебния акт сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените, включително абсолютните такива по чл.348, ал.3 от НПК, за които ВКС следи служебно, не са допуснати при постановяването му. Не е налице и заявената в съдебните прения пред ВКС предубеденост на въззивния съдебен състав, аргументирана от защитника с изводимо от мотивите на обжалваното решение „желание да се влоши положението на подсъдимия“. Действително на стр.16 и 17 от атакувания съдебен акт апелативният съд е заявил несъгласие с наложените от първоинстанционния съд наказания на дееца и определяне на наказанието лишаване от свобода под установения в закона минимум чрез приложение на чл.55 от НК въпреки, че коректно е отчел прекомерната продължителност на наказателното производство. Апелативният съд подробно се е аргументирал, че намира наказанията за занижени поради данните за изключително рисковото поведение на подсъдимия, с което поставил в риск не само живота и здравето на пътуващите в управлявания от него автомобил, а също и на семейството на св.А. и насрещно движещи се други участници в движението, както и поради сериозното превишаване на разрешената скорост, което макар несъставомерно, въззивният съд е приел, че концентрира в още по-голяма степен отрицателно въздействащите фактори върху охранените обществени отношения. Доколкото контролираният съд не е обвързан от мотивите на първата инстанция, а само със забраната за влошаване положението на обжалващия подсъдим (reformatio in pejus) поради липсата на съответен въззивен протест, която правилно е отчел видно от изложеното на стр.16 и стр.17 от обжалваното решение и потвърдителния характер на въззивното решение (изменението на първоинстанционната присъда касае само оправдаването на подсъдимия относно обвинението за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП), становището му относно индивидуализацията на наказанията, когато то почива на закона и фактите по делото, не обуславя предубеденост на съда, съответно отменително основание, както претендира защитникът.

Изменителният диспозитив на обжалваното решение, съдържащ оправдаване на подсъдимия по обвинението във връзка с допуснато нарушение на правилата за режима на скоростта по чл.21, ал.1 от ЗДвП, обезсмисля отговор на защитния довод пред ВКС, че подсъдимият не е управлявал БМВ-то с превишена скорост – 130 км/ч.

Изпращането в изпълнение на определение №108 от 12.05.2025 г. по чл.327 от НПК на протокола за разпит на свидетеля А. от досъдебното производство на окръжния прокурор, пред когото въззивният съд е дал указания следователят А.А., извършил разпита („ако и към този момент изпълнява длъжността“), да го подпише, в конкретния случай не представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Това следва по аргумент от т.4.1 от цитираното в касационната жалба Тълкувателно решение №2/2002 г. по н. д. №2/2002 г., ОСНК на ВКС, съгласно което при липса на своевременно положен подпис върху процесуален документ, ако пропускът е от чисто техническо естество, какъвто е настоящият случай, няма пречка да бъде валидно отстранен чрез последващо подписване. Обратното би било проява на неоправдан процесуален формализъм, когато липсва спор между страните, че именно следователят А.А. е провел разпита на свидетеля А., обективиран в неподписания от разследващия орган протокол на л.177-179, т.1 от ДП.

От друга страна, обсъждането на така повдигнатия в касационната жалба въпрос е безпредметно, защото обратно на посоченото от касатора, данните от въпросния разпит, проведен на 7.11.2017 г., не са ползвани от въззивния съд при установяване на относимата фактология. Контролираната инстанция се е позовала на показанията на свидетеля А. от първоинстанционното съдебно следствие и приобщените по реда на чл.281 от НПК показания на същия свидетел, които той е дал при първия разпит на 11.09.2016 г. т. е. в деня на ПТП (вж. л.9, 10 и 12 от въззивното решение и л.9-12, т.2 от ДП). Апелативният съд не е установил нито един от приетите факти със заявления на свидетеля А. от разпита му в оспорения протокол, макар изводимата от него информация да съвпада напълно с показанията на свидетеля пред Окръжен съд – Разград и тези в първия му разпит в досъдебното производство на 11.09.2016 г. относно основнорелевантния факт, че подсъдимият е реализирал изпреварване по поддържания от обвинението начин и последици. Поради това ВКС намира за несъстоятелно оплакването, че „вината на подсъдимия“ е обоснована с недопустими свидетелски показания, каквито са тези на свидетеля А. в подписания впоследствие от следователя протокол за разпита му в досъдебното производство на 7.11.2017 г. По отношение на останалите показания на свидетеля А., които въззивният съд е възприел с доверие, следва да се посочи, че на стр.4-5 и стр.12 в обжалваното решение са изложени подробни и убедителни съображения по реда на чл.305, ал.3 от НПК за преодоляване на противоречието между тях и обясненията на подсъдимия, които е безполезно да бъдат повтаряни. Важно е да се подчертае, че за разлика от изолираните обяснения на подсъдимия, който в хода на цялото наказателно производство отрича да е изпреварвал управлявания от свидетеля А. лек автомобил, заявленията на последния в обратна насока са потвърдени от останалите доказателствени материали, включително от показанията на незаинтересования свидетел О.А., който се оказал случаен очевидец на инцидента, управлявайки товарен автомобил на същия път. Както в непосредствения разпит пред съда (л.384, т.2 от НОХД №78/2024 г. на Окръжен съд – Разград), така и в прочетените на основание чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.2 от НПК показания на свидетеля А. в досъдебното производство (л.31- 34, т.2 от ДП), същият категорично потвърждава, че непосредствено преди ПТП подсъдимият е предприел изпреварване на управлявания от свидетеля А. лек автомобил „Фолксваген“ и ударът е настъпил след рязкото му прибиране в лентата за движение на последния. Следователно не е вярно посоченото в касационната жалба, че показанията на свидетелите А. и А. са съществено противоречиви, а както правилно са приели предходните съдилища те взаимно се допълват и са еднопосочни относно изпреварването, интересуващо обвинението. Въззивният съд не може основателно да бъде упрекнат, че не е възприел като верни обясненията на подсъдимия за липса на изпреварване или че превратно и не според действителното им съдържание е интерпретирал гласните доказателства. Нещо повече. В изпълнение на задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и именно с цел да се провери истинността на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите А. и А., въззивният съд е положил допълнителни доказателствени усилия като е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е изслушал непосредствено всички вещи лица от АТЕ, съответно инж. Ж. Г., изготвил първоначалната и допълнителната АТЕ в ДП, както и проф.

дтн инж. С.Н., доц. д-р С.С. и инж. П.П., тримата изготвили повторната АТЕ. Мотивирано, въззивният съд е отклонил заключенията на вещото лице инж. Г. и е възприел това на тройната АТЕ, което категорично опровергава защитната теза на подсъдимия и потвърждава, че ПТП е настъпило в резултат на предприетото от него изпреварване, каквото е обвинението, поради което доводът, че отговорността на дееца е ангажирана по предположения в противоречие с разпоредбата на чл. 303, ал. 1 от НПК е несъстоятелен.

Напълно неоснователно е оплакването, че при разпита на вещите лица е било нарушено процесуалното изискване той да бъде проведен след разпита на свидетелите. Видно от протокола от съдебното заседание на 13.02.2025 г. и хронологично отразените в него съдебни следствени действия, свидетелите, между които и Л.А., са били разпитани от първоинстанционния съд преди да бъдат изслушани вещите лица (вж. л.446-465, т.2 от НОХД №20243300200078 по описа за 2024 г. на Окръжен съд – Разград). Следователно и последващото им изслушване от въззивния съд не е предхождало събирането на гласните доказателства, изводими от свидетелските показания, за да се приеме, че експертните изводи са ги изолирали.

Не е вярно също, че разпитът на вещите лица е незаконосъобразно проведен „по делегация“. Така наведеният допълнителен довод от защитника в съдебните прения пред ВКС не държи сметка за законоустановената разлика между разпит по делегация (допустим само за подсъдим и свидетелите) и чрез видеоконференция (вж. чл.115, ал.2, чл.138, ал.7, чл.149, ал.8 и чл.244, ал.1,т.3 от НПК). В конкретния случай първоинстанционният съд е изслушал вещите лица не по делегация, а чрез видеоконферентна връзка (л.465, т.2 от първоинстанционното дело), като за повторното изслушване пред въззивния съд те са се явили лично. Следователно нито една от предходните две инстанции не е допуснала претендираното процесуално нарушение. Освен това, за разлика от делегацията, разпитът чрез видеоконференция на вещите лица е процесуално признат с разпоредбата на чл.149, ал.8 от НПК като съвременен дигитален способ, който съчетава удобството на дистанционното участие с основните начала на наказателния процес, между които непосредственост, устност и състезателност. Именно поради това, че видеоконферентните разпити не злепоставят справедливостта на съдебния процес, а точно обратно – ускоряват го и го правят по-икономичен, правото на ЕС ги насърчава (вж. по-подробно съображенията в преамбюла на Регламент (ЕС) 2023/2844). Очевидно с възприемането им в доказването по наказателни дела националният законодател се съобразява с това, поради което съдилищата не могат да бъдат основателно упреквани, ако прилагат въпросните процесуални разпоредби за разпит на вещите лица чрез видеоконференция.

Обстоятелството, че при изготвяне на заключението вещите лица от повторната АТЕ не са съобразили заключение на румънски експерт по ангажирана от подсъдимия извънсъдебна АТЕ, както и данни от цитиран от него учебник по офталмология при оценката на обсъдените от тях показания на свидетеля А., не дава основание за изключване на заключението им предвид, че е недопустимо неговата доказателствена годност и правилност да се опровергава с материали, които не са събрани по реда на НПК. В тази връзка следва да се отклони като неоснователен и доводът за неприложен от повторната тройна АТЕ специализиран софтуер, какъвто ползвал експертът от Румъния в представената от подсъдимия частна експертиза. Макар не чрез компютърна симулация на ПТП, вещите лица проф. дтн инж. С.Н., доц. д-р С.С. и инж. П.П. са аргументирали изводите си словесно достатъчно ясно и са ги обосновали научно в обстоятелствената част на заключението. Това изключва необходимостта от отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за допълнителна АТЕ с цел използване на специализиран софтуер за допълнителната им проверка особено предвид липсата на нормативно изискване за паралелно използване на специализиран софтуер за компютърно възпроизвеждане на ПТП като предпоставка за правилността и обосноваността на експертното заключение. Дори обратно. Не може да се приеме априорно и безусловно, че в сравнителен план заключенията на АТЕ, изготвени чрез специализирани софтуери са по-надеждни от тези, базирани на общоприетите научни правила и формули в областта на математиката, физиката и биомеханиката, приложени към обективните находки от местопроизшествието и останалите доказателствени материали по делото.

Аргумент за това дава изричното изискване в чл.14 от Регламент (ЕС) 2024/1689, установяващ хармонизирани правила за системите с изкуствен интелект (ИИ) в ЕС, резултатите от тях да се ползват само след човешки контрол и преценка. Доколкото системите с изкуствен интелект представляват специализиран (най-висок) клас софтуер, който също като използвания за визуализация на динамиката на ПТП в предложената от подсъдимия румънска експертиза - Virtual Crach (л.29, т.4 от ДП), произвежда резултати на база заложени в него алгоритми, посоченото нормативно изискване - крайното решение да се взема от човек, в случая с експертизите от вещо лице, а не на база генериран от специализирания софтуер резултат, е напълно приложимо и изключва претендираното омаловажаване на специалните знания на вещите лица по делото. Съвсем резонно европейският законодател регламентира като меродавна крайната преценка от вещо лице-човек, като изключва самостоятелно правно значение на произведения експертен резултат от машина/специализиран софтуер, тъй като в съображение 61 от посочения Регламент са очертани конкретните рискове, свързани с приложението на машинните изчисления в правосъдието: грешки, предубеденост и непрозрачност. Именно като гаранция за ограничаването на тези рискове, резултатът от компютърната симулация на ПТП сама по себе си не може да има процесуално значение до степен да изключи базираните на научните знания на вещите лица изводи относно механизма и причините за ПТП. Не на последно място, при изслушването на вещите лица пред въззивния съд същите са дали допълнителни гаранции за правилността на изготвеното от тях заключение въпреки неизползването на специализиран софтуер, като са разяснили, че компютърните симулации се базират на закони на физиката и механиката, каквито те са ползвали при изчисленията. Като пример са посочили закона за запазване на импулса и по никакъв начин не са предпоставили верността и категоричността на заключението си от използване на допълнителни методи за изследване, в това число от приложение на въпросния специализиран софтуер. Въпреки, че румънската експертиза не е част от доказателствената съвкупност, вещите лица от повторната тройна АТЕ са я обсъдили в сравнителен план, като изрично са разяснили пред въззивния съд, че в нея не са заложени конкретни начални данни, които са съществени за правилността на заключението (л.97-98 от въззивното дело). Също при това изслушване трите вещи лица от повторната АТЕ убедително са защитили експертните си изводи относно механизма на ПТП и причините за него, като относно защитната теза на подсъдимия, че управляваният от него автомобил е бил застигнат и ударен отзад от управлявания от свидетеля А. Фолксваген, без първият да го е изпреварвал, са изложили убедителни аргументи, че е „невъзможна от техническа гледна точка“ (л.31, т.10 от ДП). За този категоричен извод те са се позовали на приложението на научните си знания в областта на механиката и АТЕ спрямо конкретните обективни находки, закрепени в протокола за оглед, в това число идентифицираните деформации на двете МПС, на пътната мантинела, на откъснатото в основата си дърво и снимките от изготвения при огледа фотоалбум.

Независимо от горното и суверенната преценка на въззивния съд относно доказателствените материали, доколкото защитата възразява срещу отказа на контролираната инстанция да възприеме заключенията на вещото лице инж. Г., важно е да се отбележи, че с тях също е потвърдена съпричастността на подсъдимия към настъпилото ПТП, както и че ударът между двете МПС не би настъпил, „ако през третата фаза на извършваното от него изпреварване е управлявал автомобила по такъв начин, че да не предизвика контакт с автомобил Фолксваген с рег. № ААF987“(вж. л.157, т.2 от ДП). Ето защо, възражението е неоснователно. На практика експертните заключения в трите АТЕ в частта за реализирано от дееца изпреварване, което стои в причинна връзка с ПТП, съвпадат. Или, ако съдът беше приел другите две заключения, той не би могъл да изключи изпреварване от страна на подсъдимия, ерго да го оправдае, защото и те кореспондират с обвинителната, а не със защитната теза за неосъществено от подсъдимия изпреварване. Между трите АТЕ се констатира разлика единствено по въпроса за съпричиняване от свидетеля А., което е отречено от възприетата от въззивния съд повторна тройна АТЕ, според която след изпреварването, при завръщането си в пътната лента за движение на управлявания от свидетеля А. лек автомобил, подсъдимият не е осигурил минималното разстояние от 7-8 метра, необходимо на свидетеля да спре своевременно и да избегне удара (л.34, т.10 от ДП). С оглед фактическата рамка на обвинението, горното потвърждава оспорения от защитата извод на въззивния съд, че е без значение дали пред изпреварвания от подсъдимия лек автомобил Фолксваген е имало друго МПС. Освен това дали свидетелят А. е допринесъл за ПТП, за което подсъдимият настоява пред трите съдебни инстанции, е ирелевантно обстоятелство при преценката за съставомерно поведение на последния в контекста на фактите от предмета на доказване по чл.102, т.1 и т.2 от НПК, между които не попада приносът на трето лице към вредоносния резултат. Той би имал значение като факт от предмета на доказване по чл.102, т.3 от НПК относно индивидуализация на наказанието, но касаторът не навежда касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наказанието, което обезсмисля разсъждения в тази насока. На същото основание без наказателноправно значение е и неизследваното обстоятелство дали другият участник в ПТП – свидетелят А. е употребил наркотични вещества или лекарства, които изключват правото му да управлява МПС. Щом по надлежния процесуален ред е установено (при това от всички АТЕ, включително изключените от въззивния съд заключения на първоначалната и допълнителната АТЕ), че конкретните характеристики на реализираното от дееца изпреварване са в причинна връзка с настъпилото ПТП и че без него то нямаше да настъпи, ВКС намира оплакването за липса на пълен, всестранен и обективен анализ на доказателствената съвкупност и нарушения на чл. 13, ал. 1, чл. 12, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК за несъстоятелно. Този извод не се повлиява от факта, че не са издирвани други свидетели между водачите на заснетите МПС с монтирани в близост видеокамери, които са се движили по същия път. В принципен план неуважаване на доказателствени искания не предпоставя априорно съществено нарушение на правилата на доказването, както счита 10

подсъдимият, ако събраните по съответния процесуален ред доказателствени материали са достатъчни за разкриване на обективната истина в съответствие с основните начала в чл.13 и чл.14 от НПК, както е в случая.

По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:

Недоволството в тази връзка главно се свързва с претенциите за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на контролираната инстанция и недоказаност на обвинението подсъдимият да е осъществил въпросното изпреварване, съответно то да е в причинна връзка със съставомерния резултат. С оглед пределите на касационната проверка, определени съобразно разпоредбата на чл. 347 ал.1 от НПК, установените по делото факти предпоставят дадената от въззивния съд правна квалификация на извършеното от дееца като престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. чл.342, ал.1 от НК и изключват процесуалната възможност изразеното с нея несъгласие от подсъдимия и защитника да обуслови претендираното касационно основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК. В мотивите на обжалваното решение, освен законосъобразни изводи за обективно съставомерно поведение на дееца са изложени и съответни на т.5 от ТР №2/2016 г. по т. д. №2/20216г., ОСНК на ВКС, съображения за наличието на непредпазливост (небрежност) относно конкретно извършеното престъпление по транспорта (вж. л.109 от въззивното дело), с които ВКС напълно се съгласява.

Макар да не се налага касационна проверка на обжалваното решение в частта за наложените наказания поради непредявено касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК, следва да се отбележи, че те са определени съобразно по-благоприятната за дееца разпоредба на чл.55 от НК спрямо общите правила в чл.54 от НК –значително под установения в закона минимум за основното наказание лишаване от свобода, предпоставило съответното занижаване и на кумулативно предвиденото наказание лишаване от право деецът да управлява МПС, както и при съобразяване на чл.2, ал.2 от НК за по - благоприятната за дееца наказуемост на извършеното от него престъпление в сравнение с двукратното й завишаване в хода на наказателното производство със съответните ЗИД на НК (обн. ДВ бр.67/23 г. и бр.61/25 г.).

Ето защо и поради неоснователността на касационната жалба относно претендираните касационни основания по чл.348, ал.1,т.1 и т.2 от НПК, на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 90 от 13.08.2025 г., постановено по ВНОХД № 20253000600149 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – гр.Варна.

Решението е окончателно.

11

12