№ 241

гр. София, 20 април 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: Б. Я.

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Кирил Иванов

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 149/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по постъпили касационни жалби срещу решение № 54 от 17.07.2023 г. по внохд № 163/2022 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, както следва:

- по жалби на защитниците на подсъдимия Л. Б. Д. – адвокат К. Г. и адвокат П. Т..

- по жалба на повереника на гражданските ищци и частни обвинители М. Е. К., А. Б. К., А. М. К. и Н. А. П. – адвокат Н. Б..

Касационната жалба на защитника адв. Г. е насочена срещу наказателноправната потвърдителна и изменителна част на въззивното решение, срещу гражданскоправната потвърдителна част на решението и срещу частта на решението относно възложените в тежест на подсъдимия Д. разноски. В нея са релевирани и трите касационни основания по чл. 348 НПК, като в условията на алтернативност са формулирани искания за отмяна на въззивното решение във всичките му атакувани части, оправдаване на подсъдимия Д. и отхвърляне на гражданските искове на А. К. и Н. П. или за отмяна на решението в обжалваните части и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.

Касационната жалба на защитника адв. Т. също е насочена срещу частта на въззивното решение, с която са потвърдени, респ. изменени осъдителните части от присъдата на окръжния съд. И в нея са релевирани всички касационни основания по чл. 348 НПК. Отправя се искане за отмяна на въззивното решение в оспорваните му наказателноправна и гражданскоправна части и оправдаване на подсъдимия Л. Д. по повдигнатото му обвинение, както и отхвърляне на предявените граждански искове, относно които с въззивното решението е потвърдена присъдата на Окръжен съд-Бургас, или за отмяна на решението в атакуваните части и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Бургас.

Касационната жалба на повереника адв. Б. е насочена срещу наказателноправната част на въззивното решение, с която е намален размера на наложеното на подсъдимия Л. Д. наказание, и срещу гражданскоправната част на решението, с която е отменена присъдата в частта й относно осъждането на подсъдимия Л. Д. да заплати на всеки от гражданските ищци М. К. и А. К. сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от 18.02.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и са отхвърлени исковете за тези суми. Претендират се касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 НПК – нарушение на материалния закон при отхвърлянето на предявените от гражданските ищци М. К. и А. К. граждански искове за заплащане на обезщетения за причинени им неимуществени вреди и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Д. наказание. Прави се искане за постановяване на присъда, с която да бъде отменено въззивното решение в обжалваните части, както и искане за увеличаване на наложеното наказание лишаване от свобода.

Срещу касационната жалба на повереника адв. Б. са постъпили писмени възражения от защитниците адв. Г. и адв. Т., в които се оспорва: - изобщо допустимостта на тази касационна жалба по съображения, че същата е просрочена, тъй като повереникът не е самостоятелна страна и не е подал жалбата в срока за обжалване на гражданските ищци и частните обвинители; - допустимостта на жалбата в частта относно гражданските искове по съображения, че не е депозирана жалба от името на гражданските ищци, респ. поради това, че в нея липсва изричен и ясен петитум относно претенцията спрямо тази част от обжалваното решение; - допустимостта на искането за увеличаване на наказанието; - и основателността на жалбата.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът адв. Г. поддържа развитите от нея в касационната й жалба съображения и оплаквания за пороци на въззивния съдебен акт, касаещи допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалното право. Поддържа искането за оправдаване на подсъдимия, както и алтернативното искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане делото в обжалваната от защитата част за ново разглеждане от друг състав на АС - Бургас. Изцяло поддържа и писменото си възражение срещу допустимостта на касационната жалба на повереника адвокат Б., както и възражението срещу становището на адвокат Б.. Намира за правилно въззивното решение в гражданско-отхвърлителната му част досежно претенциите на М. К. и А. К.. Счита, че жалбата на гражданските ищци не съответства на правната норма и на практиката на ВКС и не са налице основания за присъждане на претендираното обезщетение. Моли решението да бъде потвърдено в тази му част.

Защитникът адв. Т. моли да бъде прието, че касационните жалби на защитата са основателни по изложените в тях, както и в съдебното заседание пред ВКС аргументи. Претендира да бъдат уважени касационните жалби на защитниците и да бъде отхвърлена касационната жалба на гражданските ищци и частни обвинители.

Подсъдимият Д. изразява съгласие с казаното от защитниците си, а в последната си дума моли да се уважат касационните им жалби.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци адв. Б. поддържа депозираната от тяхно име касационна жалба против въззивното решение по изложените в същата съображения. Намира за неоснователни касационните жалби на защитниците на подсъдимия Д.. Счита, че не са налице претендираните от тях основания по чл.348, ал.1 НПК.

Представителят на ВКП намира за неоснователни жалбите на защитниците на подсъдимия Д. и моли да бъдат оставени без уважение. По отношение жалбата на гражданските ищци и частни обвинители заявява, че ако бъде прието, че тя не е просрочена, то счита същата за частично основателна относно атакуваната гражданска част на решението, като моли да се уважат предявените граждански искове в посочения в жалбата размер.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 133/27.10.2021 г., постановена по нохд № 1333/2019 г., Окръжен съд-Бургас е признал подсъдимия Л. Б. Д. за виновен в това, че на 18.02.2015 г. около 15.50 часа в [населено място], на ул. /улица/ в /квартал/, на строителен обект /име/, в качеството на „Технически ръководител строителство“ в /фирма/,причинил по непредпазливост смъртта на Б. Ш. К. (строителен работник към /фирма/), поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - извършване на строително - монтажни работи, състоящи се в подмяна на нарушена водопроводна тръба, размер Ф-90, обработване на краищата на тръбите, поставяне на муфа и свързване на тръбите, когато се срутила земна маса, която затрупала Б. Ш. К., като нарушил чл. 26, т. 1 и чл. 49, т. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи; т. 1.1., т. 1.1.2., т. 1.24., т. 2.2. и т. 2.3. от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. - „Извършване на земни работи“; т. 1.1.6., т. 2.2. и т. 2.3. от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро и аварийна безопасност и опазване на околната среда при изпълнение на траншеен изкоп - ИЗБЕ 110“; стр. 1/4, ред 23, 24, 25 и 26 от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро и аварийна безопасност и възстановяване на околната среда при земни работи - ръчно - ИЗБЕ 011“; стр. 2/4, ред 8, 9, 10 от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро и аварийна безопасност и опазване на околната среда при механизирано извършване на земни работи - ИЗБЕ 010“; и т. 1.4.2.3. от Работен проект Част: Конструктивна на обект И. /Проектиране и строителство/ на ПСОВ в кв. В., [населено място] и квартали В., Б. и /квартал/, Подобект: водоснабдяване на кв. /квартал/, Раздел IV „План за безопасност и здраве“, поради което и на основание чл. 123, ал. 1 НК вр. чл. 54 НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от една година, като го оправдал да е нарушил чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, и т. 3 и т. 4.2. от Длъжностна характеристика на „Технически ръководител на строеж“. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на така наложеното на подсъдимия Д. наказание една година лишаване от свобода е било отложено за срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият И. К. П. е признат за невинен в това, че на 18.02.2015 г. в [населено място], на ул. /улица/ в квартал /квартал/, на строителен обект /име/, в качеството на „Ръководител обект“ в /фирма/, е причинил по непредпазливост смъртта на Б. Ш. К. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като е нарушил чл. 33 от Закон за здравословни и безопасни условия на труд; чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, чл. 26, т. 1 и чл. 49, т. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи; т. 1.1., т. 1.1.2., т. 1.24., т. 2.2. и т. 2.3. от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. - „Извършване на земни работи“; т. 1.1.6., т. 2.2. и т. 2.3. от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро и аварийна безопасност и опазване на околната среда при изпълнение на траншеен изкоп - ИЗБЕ 110“; стр. 1/4, ред 23, 24, 25 и 26 от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро и аварийна безопасност и възстановяване на околната среда при земни работи - ръчно - ИЗБЕ 011“; стр. 2/4, ред 8, 9, 10 от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро и аварийна безопасност и опазване на околната среда при механизирано извършване на земни работи - ИЗБЕ 010“; т. 1.4.2.3. от Работен проект Част: Конструктивна на обект И. /Проектиране и строителство/ на ПСОВ в кв. В., [населено място] и квартали В., Б. и /квартал/, Подобект: водоснабдяване на кв. /квартал/, Раздел IV „План за безопасност и здраве“; т. 3 и т. 4.2. от Длъжностна характеристика на „Технически ръководител на строеж“, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НК.

С присъдата подсъдимият Л. Б. Д. е осъден да заплати на всеки един от гражданските ищци М. Е. К. и А. Б. К. сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от датата на настъпилото увреждане (18.02.2015 г.) до окончателното й изплащане, като са отхвърлени гражданските им искове за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв. до пълния им предявен размер от по 100 000 лв. за всеки един от тях, както и изцяло са отхвърлени гражданските им искове, предявени по отношение на подсъдимия И. К. П..

С присъдата подсъдимият Л. Б. Д. е осъден да заплати на всеки един от гражданските ищци А. М. К. и Н. А. П. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от датата на настъпилото увреждане (18.02.2015 г.) до окончателното й изплащане, като са отхвърлени гражданските им искове за неимуществени вреди за разликата над 20 000 лева до пълния им предявен размер от по 75 000 лева за всеки един от тях, както и изцяло са отхвърлени гражданските им искове, предявени по отношение на подсъдимия И. К. П..

С присъдата подсъдимият Л. Б. Д. е осъден на основание чл. 189, ал. 3 НПК да заплати следните разноски по делото: - на частния обвинител и граждански ищец М. Е. К. сумата 1200 лв., представляваща направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за повереника й адв. С. И.; - на частните обвинители и граждански ищци М. Е. К., А. Б. К., А. М. К. и Н. А. П. сумата 4300 лв., представляваща направени от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за повереника им адв. Н. Б.; - по сметка на ОД МВР-Бургас сумата в размер на 606,77 лв.; - по сметка на Окръжна прокуратура-Бургас сумата в размер на 655,62 лв., представляващи направени по делото разноски в досъдебната фаза; - и по сметка на Окръжен съд-Бургас сумата в размер на 2648 лв., представляваща направени по делото разноски в съдебното производство, и сумата в размер на 3 600 лв., представляваща дължима държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.

По въззивна жалба на защитника на подсъдимия Д. - адв. Г. - пред Апелативен съд-Бургас е било образувано внохд № 163/2022 г., приключило с въззивно решение № 54 от 17.07.2023 г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като: - е намален размера на наложеното на подсъдимия Л. Б. Д. наказание от една година лишаване от свобода на осем месеца лишаване от свобода; - е отменена присъдата в частта й, с която подсъдимият Л. Б. Д. е осъден да заплати на всеки от гражданските ищци М. Е. К. и А. Б. К. сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от 18.02.2015 г. до окончателното й изплащане и са отхвърлени исковете в тази им част; - е намален размера на присъдените в полза на частния обвинител и граждански ищец М. Е. К. разноски по делото от 1200 лв. на 600 лв.; - е намален размера на присъдените в полза на частните обвинители и граждански ищци М. Е. К., А. Б. К., А. М. К. и Н. А. П. разноски по делото от 4300 лв. на 2150 лв.; - е намален размера на присъдените в полза на държавата по сметка на ОД на МВР - Бургас разноски по делото от 606,77 лв. на 303,38 лв.; - е намален размера на присъдените в полза на държавата по сметка на ОП - Бургас разноски по делото от 655,62 лв. на 227,81 лв.; - е намален размера на присъдените в полза на държавата по сметка на Окръжен съд - Бургас разноски по делото от 2628 лв. на 1314 лв.; - и е намалена държавната такса върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане от 3600 лв. на 1600 лв. В останалите й части присъдата е била потвърдена.

Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от лица, имащи право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок.

Неоснователно е възражението на защитниците за недопустимост на касационната жалба на повереника адв. Б. по съображения, че е просрочена, тъй като повереникът не е самостоятелна страна и не е подал жалбата в срока за обжалване на гражданските ищци и частните обвинители. Доколкото и повереникът може да подава жалба срещу съдебни актове, нарушаващи правата и законните интереси на представляваните от него граждански ищци и частни обвинители, наред със самите тях, то същият следва да бъде уведомяван за постановения съдебен акт, което в случая е сторено досежно въззивното решение, поради което подадената от повереника адв. Б. жалба в срока на нейното уведомяване се явява допустима.

Неоснователно е и възражението за недопустимост на жалбата на повереника в частта относно гражданските искове по съображения, че жалбата не е подадена от името на гражданските ищци. В действителност в заглавната част на касационната жалба на адв. Б. не е упоменато изрично, че представляваните от нея при това процесуално действие лица имат качеството на граждански ищци и че чрез подаването на жалбата от повереника се защитават техните права тъкмо в това им процесуално качество. Но същевременно от цялостното съдържание на жалбата е пределно ясно, че касационното обжалване на въззивното решение в гражданско-отхвърлителната му част е процесуално действие в защита на правата и законните интереси на представляваните (от повереника) М. К. и А. К. срещу отхвърлянето на гражданските им искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди именно в качеството им на граждански ищци. С оглед на това несъстоятелна е тезата, че липсва жалба от името на гражданските ищци М. К. и А. К. и че поради това наличната по делото е недопустима в частта относно отхвърлените граждански искове. Несподеляемо е разбирането и за недопустимост на жалбата на повереника в частта относно гражданските искове по съображения, че в нея липсва изричен и ясен петитум досежно претенцията спрямо тази част от обжалваното решение. За допустимостта на касационната жалба НПК не поставя условие отправеното с нея искане да отговаря и да е съответно на правомощията на ВКС. З. доколкото в жалбата на адв. Б. се съдържа конкретно искане - за отмяна на решението в тази му част - то същата не е недопустима.

I.По касационните жалби на защитниците на подсъдимия Л. Д..

Въведените в тези жалби оплаквания се отнасят към трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК: допуснати при постановяването на атакувания съдебен акт съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, в каквато последователност ще бъдат разгледани от касационната инстанция.

1.ВКС не установи съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 НПК, които да са допуснати от въззивния съд при постановяване на атакуваното решение, респективно които да са допуснати в досъдебната фаза и в предхождащите въззивното производство стадии от съдебната фаза и да не са констатирани и отстранени от въззивния съд.

Независимо от забраната на чл. 351, ал. 2 НПК за релевиране на възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство предвид даденото тълкуване в решението на СЕС от 21.10.2021 г. по дело № С-282/2020 г. ВКС дължи отговор на доводите за несъответствие на обвинителния акт с разпоредбите на чл. 246 НПК. Но, разгледани по същество, възраженията на защитниците за наличието на процесуален порок в съдържанието на обвинителния акт относно фактическото описание на личното поведение на подсъдимия Д., начина (механизма) на извършване на това поведение, причинната връзка със съставомерния резултат и субективната страна на престъплението са неоснователни. Такива доводи са били релевирани и пред въззивния съд, който след обстоен анализ (стр.15-17 от въззивното решение) правилно ги е оценил като несъстоятелни. Прочитът на обвинителния акт показва, че изложената в неговата обстоятелствена част фактология в достатъчна степен определя фактическата рамка на обвинението и не нарушава правото на подсъдимия Д. на информация, както и правото му да организира защитата си по описаните в него факти и по дадената им от прокурора правна квалификация. Обвинителният акт съдържа в необходимата степен описание на фактите по осъществяване на инкриминираното деяние с посочване на времето, мястото и начина на извършването му, причините за настъпването на инцидента, допуснатите от подсъдимия Д. нарушения на конкретни разпоредби от съответни нормативни актове и други правила, както и причинната връзка между тези нарушения и настъпилия противоправен резултат – смъртта на Б. К.. Очертани са в частност релевантните фактически положения, обосноваващи инкриминираното бездействие на Л. Д., а именно: че когато като „Технически ръководител строителство“ е изпратил екип с участието на пострадалия Б. К. за извършване на дейности по отстраняване на авария - нарушена цялост на водопроводна тръба - не е разпоредил преди започване на изкопните работи да се извърши монтиране на ограждащи и предпазни съоръжения, както и укрепване на изкопа след като същия бъде изкопан; че по време на изкопаване на изкопа не е следил за устойчивостта на откосите, образуването на козирки от почва на изкопа и при опасност от свличания или обрушавания да е разпоредил на работещите незабавно излизане от изкопа; че след изкопаването на изкопа не е установил дали стените на изкопа са в изправно и безопасно състояние; че не е следил разполагането на изкопните маси да се извършва на разстояние не по-малко от 1 метър от горния ръб на зоната на естествено срутване на откосите на изкопа (стр. 5); че е допуснал работници в неукрепен изкоп и разполагането на земни маси в зоната на естественото срутване на откосите на изкопите на разстояние по-малко от 1 метър от горния му ръб и че не е отчел опасността от свличания на натрупаната изкопна земна маса, за да разпореди на работещите незабавно излизане от изкопа, като по този начин е нарушил изискванията на конкретно посочени цифрово и текстово разпоредби от съответни нормативни актове и правила, които са му вменявали задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд на работещите на процесния строителен обект и в частност на пострадалия Б. К. (стр.16-19). И доколкото обвинението е за причиняване на смърт поради професионална непредпазливост чрез бездействие държавното обвинение е било длъжно да формулира задължението (предписанието, повелята за действието), което се съдържа в определено правило или норма от съответен нормативен акт (закон, правилник, наредба, инструкция, заповед, технологически правила) и което не е изпълнено от дееца. В случая това е било сторено и в обвинителния акт надлежно са формулирани претендираните за неизпълнени от Д. конкретни негови задължения, произтичащи от съответните за длъжността му на „технически ръководител“ функции. В обвинителния акт са описани и релевантните факти, обосноваващи причинната връзка между твърдените за нарушени правила и норми и настъпилия противоправен резултат (стр.6), както и фактите, определящи субективното отношение на Д. (стр. 5, 16 и 17). С оглед на изложено ВКС не намира да е допуснато нарушение на чл. 246 НПК относно съдържанието на обвинителния акт, а с това и съществено нарушение на правото на Д. да му бъде предоставена подробна информация за обвинението, както и на правото му на защита, което да се е изразило в невъзможност последният да разбере в какво се състои обвинението срещу него и адекватно да организира защитата си.

Неоснователно е и оплакването за неосигурено равенство на страните в процеса, мотивирано с твърдения за допуснато от ОС-Бургас и толерирано от АС-Бургас безпрецедентно поведение на вещите лица от повторната СТЕ, нарушаващо възможността за пълноценно участие на защитата в процеса и за обективно и пълно изясняване на фактите по делото, както и за недадена възможност на защитника адв. Г. да пледира по обвинението в отделно заседание извън това, в което е изслушана повторната СТЕ, и че това е нарушило възможността й да упражни пълноценна защита. Оплаквания с такава насоченост са правени и пред въззивния съд, който подробно и аргументирано е отговорил на същите (стр. 20-22 от въззивното решение) и напълно правилно ги е счел за неоснователни. Следва обаче да се подчертае, че в касационната жалба на адв. Г. оплакването за допуснато от ОС-Бургас и толерирано от АС-Бургас безпрецедентно поведение на вещите лица от повторната СТЕ, нарушаващо възможността за пълноценно участие на защитата в процеса и за обективно и пълно изясняване на фактите по делото, е твърде общо формулирано и лишено от конкретика, поради което не става ясно в какво точно се изразява твърдяното безпрецедентно поведение на вещите лица и как (по какъв начин) то се е отразило в негативен план на участието на защитника в процеса и на разкриването на обективната истина по делото. С оглед на това касационната инстанция на практика е поставена в невъзможност да даде отговор на това оплакване. А по повод изразеното в касационната жалба недоволство, че с отказа на окръжния съд да бъде дадена възможност на адв. Г. да се подготви и да изложи становището си по делото в отделно заседание е било нарушено правото й да упражнява пълноценно защитата на подсъдимия Д., към вече дадения от въззивния съд убедителен и изчерпателен отговор по направеното пред него идентично оплакване следва да се добави и следното: От протокола от проведеното на 27.10.2021 г. съдебно заседание се установява, че след като е намерил за неоснователно искането на защитника адв. Г. за отлагане на делото за друга дата за провеждане на съдебните прения, ОС-Бургас е уважил последващата й молба да бъде дадена почивка, за да може „да си структурира отговорите“, и е обявил такава почивка. От този протокол е видно също, че единствената посочена от адв. Г. причина да поиска дадената от окръжния съд почивка е, за да структурира отговорите си, респективно защитната си реч, а не, за да й бъде дадена възможност да освободи хотелската си стая и да премести багажа си от нея, в каквато насока са въведени твърдения в касационната жалба. Затова, след като не е изложила пред окръжния съд такива причини за поисканата от нея почивка, адв. Г. няма основание пред касационната инстанция да се позовава именно на тях, за да обосновава тезата си, че като защитник е била лишена от възможността за пълноценно упражняване на правото на защита на подсъдимия Д..

Равенството на страните в процеса пред съда е едно от проявленията на състезателността и се осигурява чрез предоставяне на равни права (еднакви възможности за обосноваване на собствената теза и за оборване тезата на противната страна) и на равнопоставеност (да имат еднакви възможности да представят собствената теза и доказателства при условия, които не поставят едната страна в по-неизгодно положение от това на другата страна). Отразеното в съдебния протокол (който е единственото доказателствено средство за извършените действия-чл.131 НПК) поведение на вещите лица от повторната СТЕ категорично не сочи неблагоприятно третиране на защитата на подсъдимия Д. за сметка на държавното и частното обвинение. Не се установява също поведението на вещите лица да е довело до лишаване на защитата от възможност да поставя конкретни въпроси, които е считала за необходими с оглед защитата на процесуалните права на подсъдимия Д.. В този аспект липсват каквито и да са данни страните от обвинението (държавно и частно) да са били облагодетелствани от поведението на вещите лица, респ. последното да е създало някакво преимущество в тяхна полза за сметка на подсъдимия Д. и на защитата му и това да не е било санкционирано от окръжния съд. Затова ВКС намира твърдението за неосигурено равенство на страните за несъстоятелно.

По горните съображения не могат да бъдат споделени и възраженията на адв. Г. за предубеденост на съдебните състави на първоинстанционния и въззивния съд. За такава предубеденост не може да се съди нито поради отказа на окръжния съд да уважи искането на защитата за отлагане на делото за изслушване на съдебните прения, нито поради позицията на апелативния съд да не квалифицира този отказ като нарушение. В случая макар и окръжният съд да не е изложил конкретни мотиви за отказа си да насрочи ново заседание за изслушване на пренията, данните по делото не сочат да е съществувала процесуална необходимост разглеждането на същото да се отлага за друга дата, за да бъде предоставена допълнителна възможност на защитника да организира и структурира защитната си реч, още повече, че по искане на защитата все пак е била дадена почивка, за да може да се подготви за пледоариите. В обобщение касационната инстанция не констатира субективни или обективни причини, поради които съдебните състави на окръжния и апелативния съд да са подходили предубедено или пък да са проявили пристрастност при решаването на делото.

Неоснователна е и претенцията на защитника адв. Г., че въззивният съд не е отговорил на оплакванията й за липсата на фактическо изложение в мотивите на първоинстанционната присъда по съществени елементи, касаещи обективната и субективната страна на обвинението. На стр.17-18 от въззивното решение на това оплакване е даден ясен и изчерпателен отговор, а именно - че в мотивите на присъдата си първостепенният съд е извел фактическите констатации относно релевантните за спора обстоятелства: произтеклите събития преди, по време и след приключване на инцидента; заеманата от подсъдимия длъжност „технически ръководител строителство“ в /фирма/ и произтичащите от нея негови служебни задължения, включително да контролира спазването на правилата за безопасност при извършване на СМР; поведението му непосредствено преди трудовата злополука, изразило се в недопустимо бездействие; че пострадалият К. е бил строителен работник в същото дружество – работодател, но не е бил бригадир; че изкопът е бил с дълбочина 1,5 м.; че изважданата с багер от изкопа пръст е била струпвана от двете страни на изкопа; че след изкопаване на изкопа, без същият да бъде укрепен, в него са работили пострадалият К. и св. Г. Г., който отрязал старата повредена тръба в двата й края, след което тези двама работници поставили новата тръба и започнали да почистват със стъргалки двата края на тръбата; причините за инцидента – струпване на изкопани земни маси на разстояние по-малко от 1 м. от горния ръб на изкопа, работа в неукрепен изкоп и свличане на изкопани земни маси; получените от пострадалия работник телесни увреждания и настъпилата от тях смърт; причинно-следствената връзка между пасивното поведение на подсъдимия и настъпилия съставомерен резултат. Преценката на въззивния съд, обусловила отговора на обсъжданото оплакване на защитата, е вярна и като такава напълно се споделя от касационната инстанция.

Възражението на адв. Г., че в решението си въззивният съд е правил записвания за факти, които нито са твърдени от прокуратурата, нито ги има записани в мотивите на първия съд, е бланкетно и лишено от конкретика, доколкото не се сочат кои точно са тези нововъведени факти. Поради това касационната инстанция е поставена в невъзможност да му отговори. Но въпреки неяснотата на това възражение, ВКС констатира, че във въззивното решение не са въведени нови фактически положения, касаещи съставомерните обстоятелства.

Лишено от основание е оплакването на адв. Г., че въззивният съд не е отчел процесуалната порочност на самата присъда, изразяваща се в това, че в наказателно-осъдителната си част съдържа диспозитив, неотговарящ на процесуалните изисквания, тъй като в него липсват твърдения относно факти за конкретно поведение на Д. и за механизма на осъществяване на претендирания състав. Присъдата на ОС-Бургас, представляваща единство от мотиви и диспозитив, отговаря на изискванията на чл. 305 НПК и обективира недвусмислено и категорично позицията на този съд относно инкриминираното на Д. престъпление с индивидуализиращите го фактически обективни признаци (време, място, изпълнително деяние) и съответните субективни измерения в съзнанието на автора на деянието; доказателствата, подкрепящи очертаната фактическа обстановка; и приложимия наказателен закон. Т.е., първоинстанционният съд се е съобразил с изискванията на чл. 305, ал. 4 вр. чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК и е формулирал недвусмислено своята позиция и в диспозитива на присъдата по отношение на счетеното за виновно осъществено от Д. деяние и правната му квалификация като престъпление по НК. Присъдата представлява единство между диспозитив и мотиви и обективира фактическите и юридически съображения на съда за извършеното деяние и неговия автор, престъпната съставомерност и правната му квалификация, като в случая постановената от окръжния съд изцяло отговаря на законовите изисквания.

В действителност в диспозитива на присъдата не са описани конкретни телодвижения, от извършването на които подсъдимият Д. се е въздържал, обосноваващи бездействието, чрез което е осъществено изпълнителното деяние, но пък достатъчно ясно е обозначено, че Л. Д. е признат за виновен за деяние „причиняване на смърт на Б. К. при професионална непредпазливост“, извършено на 18.02.2015 г., поради което не са налице никакви съмнения относно волята на решаващия орган, обективирана в присъдата. Във връзка с това следва да се добави, че съгласно разпоредбата на чл. 305 ал.4 НПК в диспозитива се излага решението на съда по въпросите по чл. 301 от НПК, което, отнесено към въпросите по т.1 от ал.1 на същия, означава, че в тази част на присъдата трябва само да се обозначи има ли извършено деяние и ако има извършено такова то да се посочи. Цитираната разпоредба не поставя изискване за цялостно описание в диспозитива на всички обективни и субективни елементи на деянието и в частност на изпълнителното деяние (външно проявените фактически признаци на деянието). Т.е., не е предвидено диспозитивът да съдържа всички детайли относно елементите на престъпния състав, тъй като тогава би се заличила нормативно установената разлика между отделните части на присъдата.

Несъстоятелно е твърдението на адв. Г., че апелативният съд не е изложил никакви съображения по оплакването на защитата за липса на анализ на доказателствата от страна на първостепенния съд. Съдържанието на въззивното решение сочи, че апелативният съд много внимателно, подробно и задълбочено е извършил анализ на дейността на окръжния съд по оценката на доказателствата, в резултат на който е достигнал до извод за направена вярна такава, като същевременно не просто се е съгласил с изводите на първоинстанционния, а сам е извършил критична и обективна преценка на приобщените доказателствени материали (стр.33-47 от решението) и е изложил аргументирани съображения защо възприема като достоверни показанията на разпитаните по делото свидетели, защо кредитира повторната строително-техническа експертиза и съдебно-медицинската такава, както и защо не коментира заключенията на първоначалната и допълнителната строителнотехнически експертизи от ДП. По този начин АС-Бургас е дал аргументиран отговор на възраженията на защитниците на подсъдимия срещу доказателствената дейност на първия съд и същевременно е извършил собствена аналитична дейност спрямо доказателствената съвкупност.

Горното дава основание на касационната инстанция да счете за неоснователно и бланкетното по своето естество оплакване (в жалбата на адв. Т.) за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 ал.3 и ал.5 НПК. ВКС не съзира да са допуснати така претендираните процесуални нарушения. Събраните в хода на първоинстанционното производство гласни, писмени и веществени доказателства и експертизи са били обсъдени както от първоинстанционния съд, така и от въззивния съд поотделно и в съвкупността им, като оценъчната доказателствена дейност на контролираните инстанции и в частност на въззивната е реализирана при спазване на процесуалните правила и на правилата на формалната логика. Изложени са убедителни съображения при оценката на всички доказателствени източници, като нито един от тях не е надценен или подценен. Доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание – не се констатира превратна оценка на данните, установени от доказателствените средства и способите за доказване, които да сочат на допуснати нарушения от контролирания съд. Обстоятелствата, подлежащи на доказване съобразно поставените фактически рамки на обвинението, са изведени при съблюдаване на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота на изследването им, като не се констатират нарушения в доказателствената дейност на въззивната инстанция, които да са довели до неправилно формиране на вътрешното й убеждение при установяването на относимите факти. Апелативният съд е възприел фактическата обстановка, идентична на описаната в първоинстанционната присъда. В резултат на прецизния, процесуално издържан и законосъобразен анализ на доказателствените материали въззивният съд правилно е преценил, че по несъмнен начин са установени обстоятелствата относно качеството на подсъдимия Д. на лице с отговорни функции, имащо нормативни задължения по организирането и ръководенето на правно регламентираната дейност, източник на повишена опасност, и по контролирането на тази дейност за нейното безопасно и безаварийно изпълнение; механизма на злополуката; причините за настъпването й, както и причинната връзка между неизпълнените задължения на подсъдимия Д. (бездействието му) и настъпилите съставомерни последици - смъртта на пострадалия К.. А доколкото ВКС има правомощие да оправдае подсъдимия само, когато съобразно възприетите от контролирания съд факти не се установява да е извършено деяние или то не съставлява престъпление (чл. 354 ал.1 т.2 НПК), то в конкретния случай предвид приетите за установени от АС-Бургас факти е невъзможно оправдаването на подсъдимия Д.. С оглед на това направеното в тази насока искане от защитниците не може да бъде удовлетворено.

Относно оплакването на адв. Г. за необсъждане по същество във въззивното решение на приетите писмени доказателства доклади за разследване на злополука на Дирекция „Инспекция по труда“ - Бургас и на ТП на НОИ – Бургас и за неизразяване на конкретно становище относно тяхното значение за решаване на делото касационната инстанция намира следното: В действителност в атакуваното решение (стр. 27) е посочено, че във връзка с процесната трудова злополука са били изготвени доклад от 19.02.2015 г. на инспектор в Дирекция „Инспекция по труда“–Бургас, както и доклад, обективиран в протокол от 14.04.2015 г., на комисия на ТП на НОИ-Бургас. Въз основа на тези писмени доказателства е прието, че по повод трудовата злополука служители на въпросните институции са извършили проверки на място на строителния обект, в хода на които са направили съответни констатации относно обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, и причините за настъпването й. А от съдържанието на решението е ясна и волята на въззивния съд, че именно в това се изчерпва доказателственото значение на въпросните документи за установяване на обстоятелствата по делото.

Тезата на защитата, че тези писмени доказателства сочат и установяват други автори (субекти) на допуснатите нарушения, свързани с безопасността и довели до злополуката, категорично не може да бъде споделена, доколкото тези писмени доказателства не могат да имат предварително определена сила (чл.14 ал.2 НПК) и да са решаващи за установяването на субекта, допуснал процесните нарушения. С оглед на това направените в тях констатации и изводи относно субектите на допуснатите нарушения не са обвързващи за наказателния съд при преценката му относно лицето, което е отговорно за инцидента, респ. относно авторството на разследваното деяние. Доказването на авторството следва да се извърши по реда на НПК с всички допустими от процесуалния закон средства и способи и след преценка на всички събрани в тази насока доказателства, което в случая е сторено от предходните инстанции.

Неоснователно е и оплакването на адв. Г. за неяснота и неразбираемост на изложените от въззивния съд доводи относно разликата между материали, с които вещите лица са се запознали, и тези, които са взели предвид. На стр. 42-43 от въззивното решение е даден ясен и недвусмислен отговор на така поставения от защитата въпрос за разграничението между „проучените от вещите лица съдебни книжа и документи, съдържащи се в делото“ и „ценените от тях доказателства/доказателствени материали при изготвянето на заключението“. Апелативният съд правилно е отбелязал, че изричното посочване на всички проучени съдебни книжа и документи, в това число обвинителният акт и протоколите за разпит в качеството на свидетели на двамата подсъдими, които са приложени по делото и с които вещите лица са се запознали, единствено означава, че последните са прочели и са се запознали с тяхното съдържание, но съвсем не означава, че са ги ценили като доказателства и/или че са ги съобразили при формулиране на своите експертни изводи по зададените им въпроси. В тази връзка на стр.2 от повторната СТЕ ясно е посочено, че вещите лица само са проучили изброените от тях съдебни книжа и документи, като същевременно никъде не са заявили, че отговорите им на поставените въпроси се основават на данни от обвинителния акт и от свидетелските показания на двамата подсъдими преди те да бъдат привлечени към наказателна отговорност. Досежно възражението за опороченост на повторната СТЕ несъстоятелно е и оплакването на адв. Г. за „липсата на лично измерване“ от вещите лица. Твърдяното неизвършено измерване очевидно касае разстояния/отстояния на самото местопроизшествие, но доколкото злополуката е настъпила на 18.02.2015 г., а експертизата е изготвена през месец октомври 2021 г., и при липсата на данни местопроизшествието да е било запазено във вида му по време на инцидента, то следва логичният извод, че след като са изтекли повече от 6 години от инцидента вещите лица не са имали обективна възможност лично да направят достоверни измервания в изкопа и около него. Предвид изложеното несъстоятелно е твърдението на защитата, че повторната СТЕ страда от съществени процесуални недостатъци, неконстатирани от въззивния съд. В този ред на мисли лишено от основание е и оплакването на адв. Г., че повторната експертиза е в пълна несъвместимост с нормите на НПК - както по предмет, така и на задачите и проверяваните от нея само и единствено доказателствени наличности – и че като я е приел и кредитирал въззивният съд е допуснал съществено нарушение. Формулировката на това оплакване освен, че е бланкетна и лишена от всякаква конкретика, е и неясна в съдържателно отношение, поради което касационният съд е поставен в невъзможност да даде по-конкретен отговор на същото.

Досежно възражението на адв. Г., че в различни абзаци на стр. 25 от решението относно дълбочината на изкопа апелативният съд противоречиво приема, че изкопът бил с дълбочина около 1.50 м. и над 1.4 м., касационната инстанция държи да отбележи, че между така посочените величини „около 1.5 м.“ и „над 1.4 м.“ на практика няма никакво фактическо, логическо и смислово противоречие, тъй като двете взаимно не се изключват. В логически аспект дълбочина “около 1.5 м.“ не изключва същата да е „над 1.4 м.“ и обратното – дълбочина „над 1.4 м.“ не изключва същата да е около „1.5 м.“. Следователно налице е само привидно противоречие, доколкото вложеният смисъл при това цифрово изразяване на величината „дълбочина на изкопа“ е един и е напълно ясен – че дълбочината е била около 1.5 метра, но надвишаваща 1.4 метра. А по повод съпътстващото възражение „какво значи в правото“ терминът „около“ следва да се посочи, че с думата „около“ не се обозначава правна категория, респ. правен институт, за да се преценява какво е нейното правно значение. В случая тя е използвана съобразно общоприетото й значение в българския език за фактическото описание на елемент от обективната действителност (на един от параметрите на местопроизшествието), като е безспорно, че вложеният в нея смисъл е на „приблизително“.

В касационната си жалба адв. Г. на практика оспорва факта, че изкопът е бил над 1.4 м., като в тази връзка предлага собствена интерпретация на фактите и факторите, имащи отношение към определянето на дълбочината на изкопа. Тези нейни възражения и доводи по същество са отправени срещу правилността на възприетите от предходните съдебни инстанции фактически констатации относно това обстоятелство (дълбочината на изкопа) и сочат на оплакване за необоснованост, която обаче не е касационно основание и не следва да бъде предмет на настоящата проверка. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно установяването на обстоятелството каква е била дълбочината на изкопа към момента на инцидента може да бъде оспорвано при касационния контрол само, когато са били нарушени процесуалните норми, регулиращи формирането му и гарантиращи неговата правилност. В случая такива не са допуснати, доколкото фактът на дълбочината на изкопа (около 1.50 м.) е установен в пълно съответствие с процесуалните правила за оценка на доказателствата, при което същите не са изопачени и са ценени съобразно действителното им съдържание. В този смисъл правилно са били оценени от въззивния съд наличните по делото данни за дълбочината на изкопа преди срутването, съдържащи се: - в показанията на свидетелите А. Г. (че е направил изкопал около 1.50 - 1.60 см. дълбочина), Г. Г. (че изкопът е бил около 1.40-1.50 см), А. К. (че е бил от порядъка на метър и половина) и С. Б. (че при измерването на дълбочината на изкопа след инцидента същата е била 1.45 м.); - в заключението на повторната СТЕ, съгласно което дълбочината преди инцидента е била малко над 1.5 метра (стр.14); - както и в протокола за допълнителен оглед на произшествието (че на дълбочина около 1.40 м. е била намерена синята плетена шапка, а на дълбочина 1.50 м. до тръбата е бил намерен инструментът, с който е работил пострадалия - белачка с оранжева ръкохватка). Същевременно по делото не са приобщени доказателствени източници, установяващи друга съществено различаваща се величина на дълбочината на изкопа преди инцидента, което да обоснова наличието на протоворечиви доказателства относно това обстоятелство и да е налагало тяхното обсъждане. По тези съображения неоснователно е оплакването за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на процесуалните правила в тази насока.

Като неверни следва да бъдат определени двукратно заявените в жалбата на адв. Г. твърдения за преправяне и поправки на огледния протокол в съществена част на цифровия показател на дълбочината на изкопа, които не са подписани от лицата, посочени като изготвили или присъствали на изготвянето на огледния протокол. В действителност на стр. 3 на ред 4 отгоре надолу в протокола за първоначалния оглед на местопроизшествието е извършена корекция (поправка) на първата цифра след десетичния знак в изписаното число, но с въпросното число не е обозначена дълбочината на изкопа, както невярно твърди защитникът, а „разстоянието от десния край на изкопа до оградата в началото на изкопа“, като това ясно е записано в огледния протокол. Изобщо, при внимателния преглед на двата огледни протокола не се установяват никакви поправки при цифровото изписване на дълбочината на изкопа. С оглед на това несъстоятелен е доводът, развит въз основа на горното невярно твърдение, че протоколът за оглед не може да се счита за годно доказателствено средство.

Неоснователно е и оплакването, че са останали неизяснени от фактическа страна действителното разположение на земната маса, която багерът е изваждал от изкопа, и до кой ръб на изкопа е била складирана земната маса. Тези обстоятелства са надлежно установени от инстанциите по фактите, като относно тях във въззивното решение ясно е прието, че багерът е изсипвал загребваната земна маса (пръст) от двете страни на изкопа, като от едната страна на изкопа изсипвал пръстта непосредствено до оградната мрежа на близкия имот и до самия ръб на изкопа, поради малкото разстояние между ръба на изкопа и оградната мрежа.

Неотносимо към предмета на делото е оплакването на адв. Г., че натрупаната до изкопа пръст, установена след инцидента, като обем и като отстояние не може да бъде индивидуализирана и ясно обособена като такава, намираща се там преди или след същия. Въз основа на правилно оценените от контролирания съд доказателствени материали е установено, че част от изкопаната преди злополуката земна маса се е свлякла в изкопа и че именно тя е затрупала пострадалия, поради което без всякакво значение се явява обстоятелството какъв точно обем от изкопаната земна маса е бил установен след инцидента до изкопа.

Известно основание има възражението на адв. Г., че въззивният съд неправилно е обсъждал длъжностната характеристика на Д. от 2009 г., след като същата се е отнасяла за трудово правоотношение по трудов договор, сключен с друго дружество-работодател. На стр.24 от решението апелативният съд е описал задълженията на Д. съгласно длъжностната му характеристика от 07.07.2009 г., посочвайки, че се касае за негова предходна длъжностна характеристика, изготвена и подписана при предишния му работодател /фирма/, която е била приложена към трудовия му договор с новия работодател – /фирма/. Но по същество въззивният съд изобщо не е основал изводите си за задълженията на подсъдимия Д. като технически ръководител на тази длъжностна характеристика (стр.49 от решението). Освен това Д. е бил оправдан от окръжния съд по обвинението за допуснати нарушения на тази длъжностна характеристика и срещу оправдателната присъда в тази й част не са подадени протест и/или жалба от частното обвинение. При тези обстоятелства и след като е установено, че изначално е липсвала длъжностна характеристика на подсъдимия Д. при новия му работодател /фирма/, е било напълно безпредметно въззивният съд да изисква такава длъжностна характеристика от новия работодател, поради което неоснователно е оплакването, че като не е изискана тази длъжностна характеристика делото е решено „без пълно, всестранно и обективно събиране и обсъждане на доказателства“.

Лишено от основание е недоволството на защитата от преценката на АС – Бургас, че Б. К. не е изпълнявал функции на бригадир, както и че тя не е изградена на обективен и задълбочен анализ на доказателствата по делото. Както бе посочено, правилността на изведената от въззивния съд фактическа обстановка не е предмет на касационна проверка и затова не може да бъде обсъждана от касационния съд, освен ако не са допуснати нарушения на процесуалните норми, регулиращи формирането на вътрешното убеждение. Но в случая при установяването на оспорваното обстоятелство (че пострадалият не е бил бригадир) не са били нарушени процесуалните норми относно формирането на вътрешното убеждение, както и правилата относно събирането и оценката на доказателствата, като събраните не са били изопачени и правилно са интерпретирани като такива, установяващи по несъмнен начин, че Б. К. не е заемал длъжността бригадир и не е изпълнявал такава функция. Тази констатация се основава на извършена от апелативния съд законосъобразна и правилна преценка на съвкупността от писмени и гласни доказателства, установяващи, че трудовият договор на К. и длъжностната му характеристика по този договор са били за длъжността „строителен работник“, а не за „бригадир“, както и че никой от работилите на обекта свидетели (Г. Г., Д. Д. и С. Б.) не е възприемал пострадалият като изпълняващ длъжността „бригадир“. Възражение, че по време на злополуката К. е бил бригадир и че като такъв сам е носел отговорност за спазване на изискванията за безопасност, е било правено и пред въззивния съд, на което в атакуваното решение (на стр. 37-38 и стр.54-55) е даден подробно аргументиран отговор, споделян напълно и от касационната инстанция.

Предвид всичко изложено дотук не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

2. ВКС не намира допуснати нарушения на материално правните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия Д., поради което неоснователни са и оплакванията, обосноваващи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

Установените от контролирания съд фактическите обстоятелства досежно инкриминираната дейност на подсъдимия Д. правилно са били подведени под нормата на чл. 123, ал. 1 НК. Въззивната инстанция е изложила изчерпателни убедителни съображения относно съставомерността на поведението на подсъдимия Д., които са верни и като такива изцяло се споделят от касационния състав. Правилна е преценката, че допуснатите от Д. чрез бездействие нарушения, запълващи бланкетния състав на разпоредбата на чл. 123, ал. 1 НК, са на нормите на чл. 26, т. 1 и чл. 49, т. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи; на т. 1.1., т. 1.1.2., т. 1.24., т.2.2. и т. 2.3. от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2/22.03.2004 г. - „Извършване на земни работи“; на т. 1.1.6., т. 2.2. и т. 2.3. от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро - и аварийна безопасност и опазване на околната среда при изпълнение на траншеен изкоп - ИЗБЕ 110“; на стр. 1/4, ред 23, 24, 25 и 26 от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро - и аварийна безопасност и възстановяване на околната среда при земни работи - ръчно - ИЗБЕ 011“; на стр. 2/4, ред 8, 9, 10 от „Инструкция за безопасност и здраве при работа, пожаро - и аварийна безопасност и опазване на околната среда при механизирано извършване на земни работи - ИЗБЕ 010“ и на т.1.4.2.3. от Работен проект Част: Конструктивна на обект И. /Проектиране и строителство/ на ПСОВ в кв. /квартал/, [населено място] и квартали /квартали/, Подобект: водоснабдяване на кв. /квартал/, Раздел IV „План за безопасност и здраве“, както и че нарушението на същите е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Съгласно последователната и безпротиворечива съдебна практика субекти на престъплението по чл. 123 НК могат да бъдат не само преките извършители на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, но и лицата, които имат нормативно задължение във връзка с организацията, ръководството и контрола на тази дейност за нейното правилно и безаварийно изпълнение. Качеството им на субекти на професионалната непредпазливост се обуславя от характера и естеството на дейността, която фактически са осъществили и която освен на пряко изпълнение, може да се състои и в упражняване на горепосочените функции по организация и ръководство. В случая за отговорността на подсъдимия Д. е без значение обстоятелството, че по актуалния му трудов договор с /фирма/ не му е била предоставена и съответно той не е подписал длъжностна характеристика, след като по този трудов договор той е бил назначен по установения ред именно на длъжността технически ръководител и реално е изпълнявал тази дейност. По делото е установено, че фактически е изпълнявал длъжността на технически ръководител на строителния обект, поради което неоспорими са отговорностите му, свързани с безопасността на труда при извършване на строителните и монтажни работи по изграждане на водопроводната мрежа. Наказателноправната отговорност на субекта на престъплението по чл. 123 НК не зависи от наличието или липсата на изрядно документално възлагане на осъществяваната от него дейност, а от установяването на фактическото й извършване. Затова дори и да са налице известни пропуски при оформянето на документацията във връзка с трудовото правоотношение на подсъдимия с актуалния му работодател (що се касае до липсата на длъжностна характеристика) за изхода на спора има значение единствено дали Д. е осъществявал фактическа дейност на технически ръководител на строителния обект. А след като това е установено по делото, въззивният съд правилно е приел, че той може да бъде субект на престъплението по чл. 123 НК.

Подмяната на нарушената водопроводна тръба освен дейности по изрязване на тръбите, обработване на краищата на тръбите, поставяне на муфа и свързване на тръбите, включва и извършването на строително-монтажни работи, състоящи се в изкопни дейности, именно при извършването на които в случая е настъпил инцидентът. С оглед на това неоснователно е възражението на защитата, че извършваната дейност е била само по „ВиК“ и че подсъдимият Д. не е бил оправомощен за нея и не е отговарял за същата.

С бездействието си в качеството на технически ръководител Д. реално е създал предпоставки за настъпването на трудовата злополука: при изкопните работи не е предприел подходящи мерки за безопасност, включващи оформяне на откоси или използване на подходящо укрепване и едва след това да разреши навлизането на работници в обезопасения изкоп, като в частност не е наредил на работниците да направят укрепване на изкопа с дълбочина от 1,5 м. преди да влязат да работят в него и не е проверил укрепването на изкопа и устойчивостта на откосите и разстоянието на изкопаната пръст от ръба на изкопа. Като е допуснал работници да извършват дейности в необезопасения изкоп, без да е извършил проверка за устойчивостта на откосите и при поява на опасност от свличания да разпореди на работещите незабавно излизане от изкопа, Д. е нарушил правилата за изпълнение на строителни и монтажни работи в неукрепени изкопи, съгласно които такива се извършват, след като техническият ръководител установи изправното и безопасно състояние на стените на изкопите. С оглед на това несъстоятелно е възражението, че техническият ръководител не е длъжен да е постоянно на обекта и че нито нормативната уредба, нито естеството на самата работа изискват такова постоянно физическо присъствие. Съгласно ППВС № 2/79 г. субекти на престъплението по чл. 123 НК могат да бъдат и лица, които по време на злополуката не са били на работа поради напускане или поради отпуск, щом като тя е настъпила вследствие на допуснати от тях нарушения на правила за охрана на безопасността на труда при условие, че не е прекъсната причинната връзка между поведението им и настъпилия резултат. По аргумент от това тълкуване се налага извода, че отговорността на подсъдимия Д. не отпада поради отсъствието му от обекта по време на инцидента, след като безспорно е налице причинна връзка между поведението му и настъпилия резултат.

Несъстоятелна е и тезата на защитата, че липсва връзка на подчинение между подсъдимия Д. и багериста, осъществил изкопните дейности; че подсъдимият не е овластен да му разпорежда или да го контролира; както и че изборът къде да се разполага земната маса от изкопната дейност е на багериста. Тук, на първо място, следва да се подчертае, че въпросът за допуснати нарушения от други физически лица извън подсъдимия Д. е ирелевантен за отговорността на последния, доколкото съдът не е компетентният орган, който преценява кого да привлече към наказателна отговорност. На следващо място, в конкретната ситуация поведението на багериста съвсем не оневинява нормативно задълженото лице (в случая техническият ръководител Д.) да контролира предприетата изкопна дейност и да осигури безопасността на работниците при извършването й (решение № 73 от 27.08.2018 г. по н. д. № 64/2018 г., ІІ н. о.ВКС). Съгласно чл. 49 т.2 във вр. чл. 26 т.1 от Наредба № 2/2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР задължение на техническия ръководител е било да предприеме подходящи мерки за безопасност, включващи задължителното извършване на откоси или укрепване по друг подходящ технически допустим начин, като контролира съответната обезопасителна дейност. Тези правомощия на техническия ръководител важат и се отнасят спрямо всички присъстващи на строителната площадка лица, включително и по отношение на служителите на други дружества - подизпълнители, осъществяващи изкопните дейности, какъвто в случая е бил багеристът (решение № 135 от 13.06.2018 г. по н. д. № 324/2018 г., І н. о. ВКС). Поради тези причини въззивната инстанция не може да бъде упреквана за изводите си, че преди да започне изкопната дейност багеристът е следвало да получи конкретни указания от техническия ръководител за безопасното извършване на дейността и в частност за начина и мястото на складиране на изкопаната от багера пръст, както и че отговорността за неправилното складиране на изкопаната земна маса не е на багериста, нито на неговия възложител и собственик на багера - /фирма/, а на техническия ръководител на процесния обект – подсъдимият Д., който в конкретната ситуация на обективно невъзможно натрупване на изкопаната пръст на разстояние по-голямо от 1 метър от горния ръб на изкопа, е бил длъжен да разпореди нейното извозване и депониране на друго място. Тези изводи се основават на упоменатите нормативни задължения на техническия ръководител на обекта и затова са правилни. Решаващият съд е свободен в преценката си да преценява и констатира противоправност в поведението на подсъдимия и извън рамките на повдигнатото обвинение стига тези преценки да не се поставят в основата на ангажиране на наказателната му отговорност или утежняване на наказателноправното му положение. В случая констатациите и изводите на апелативния съд относно неизпълнението на посочените задължения на Д. спрямо извършваната от багериста изкопна дейност са направени по повод възражение на защитата за принос на багериста за възникването на трудовата злополука, а не самоцелно и в желание да се защити обвинителната теза, в каквато насока е твърдението на адв. Г..

Съобразно така изложеното ВКС намира, че въззивната инстанция е приложила правилно материалния наказателен закон, поради което не е налице касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК относно неговото приложение.

II.По оплакването на защитниците на подсъдимия Л. Д. и на повереника на частните обвинители за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Д. наказание.

От една страна, неоснователна е тезата на защитата за явна несправедливост на наложеното на Д. наказание поради силната му завишеност. С контролирания съдебен акт наказанието лишаване от свобода е намалено от една година на осем месеца при приложение на института на условното осъждане с определен изпитателен срок от три години, като при индивидуализацията му са съобразени всички установени по делото обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 НК, включително и тези, на които защитата поставя акцент. Освен обсъдените от въззивния съд обективно липсват, а и не са изтъкнати от защитата, други конкретни смекчаващи обстоятелства, които без основание да не са били взети предвид. В тази връзка доколкото не се установява с поведението си пострадалият К. да е допринесъл за настъпването на съставомерния резултат, неоснователна е претенцията като смекчаващо обстоятелство да бъде отчетено и съпричиняване на резултата от страна на пострадалия.

От друга страна, неоснователна е и тезата на частното обвинение за явна несправедливост на наложеното на Д. наказание поради неговата заниженост, основана на твърдения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд относно наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства (чисто съдебно минало, липса на противообществени прояви, добри характеристични данни); за несъответствие на наказанието на извършеното от подсъдимия и на по-високата степен на личната му обществена опасност; и за несъобразяване на обстоятелството, че деянието е извършено при евентуален умисъл. Упрекът към въззивния съд, че неправилно е приел наличието на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, е лишен от всякакво основание, доколкото от данните по делото безспорно се установява, че Д. е с чисто съдебно минало, с трайна трудова заетост, със семейна ангажираност и с добросъвестно процесуално поведение, обосноваващи наличието на положителни личностни характеристични данни, както и че е изтекъл продължителен период от време считано от извършване на престъплението, като всички тези изброени обстоятелства безспорно представляват смекчаващи отговорността му такива. Законосъобразна е и преценката, че продължителността на настоящото наказателно производство (която към момента е повече от 9 години) е прекомерна, тъй като значително надхвърля приетото за разумен срок на наказателното производство и затова придобива изключителен характер. По тази причина същата с основание е отчетена като изключително смекчаващо обстоятелство по смисъла на чл.55 НК, при наличието на което и минималният размер на предвиденото наказание (една година лишаване от свобода) се оказва несъразмерно тежко за извършеното от подсъдимия Д.. С оглед на това и макар самото приложение на чл.55 НК да не е оспорено и да не е изтъкнато като обосноваващо касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 НПК, настоящият съд счита, че индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Д. правилно е извършена при условията на чл. 55 НК.

Несъстоятелно е и твърдението на частното обвинение, че наложеното наказание несъответства на извършеното от подсъдимия и в частност на по-високата степен на неговата лична обществена опасност.В случая многобройността на допуснатите нарушения от подсъдимия Д. не сочи на завишена степен на обществена опасност на деянието, доколкото всичките нарушения са свързани и касаят единствено обезопасяването на извършваната изкопна дейност при подмяната на нарушената водопроводна тръба, поради което обстоятелството, че формално са повече от едно, не би могло да детерминира по-висока степен на обществена опасност на извършеното престъпление. Установените изцяло положителни данни за личността на дееца категорично изключват състоятелността на довода за по-висока степен на личната му обществена опасност. А доколкото нито е повдигнато обвинение, нито пък е установено деянието да е извършено при евентуален умисъл, упрекът, че тази форма на вината не е била съобразена, също се явява неоснователен.

Предвид изложеното се налага извода, че определеният осеммесечен срок на наложеното наказание лишаване от свобода е в пълно съответствие с факторите по чл. 54 НК и конкретно с установеното изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство, като наказанието в тази му продължителност е годно да изпълни целите по чл. 36 НК, поради което не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Затова искането на защитата за допълнително намаляване на наказанието не следва да бъдат удовлетворено.

А относно искането на частното обвинение за увеличаване размера на наложеното на Д. наказание е необходимо да се поясни, че в случая ВКС не разполага със самостоятелно правомощие да увеличи размера на наложеното наказание (доколкото настоящото разглеждане е първо поред пред касационната инстанция и липсват предпоставките на чл. 354, ал. 5, изр.2 НПК). Процесуалният механизъм за отстраняване на нарушение при налагане на занижено наказание изисква осъществяване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 и т. 3 НПК и връщане на делото за новото му разглеждане на въззивния съд. Упражняването на тези правомощия предполага извод за явна несправедливост на наказанието поради констатация, че то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Но тъй като не бе направена такава констатация, то не са налице предпоставките за осъществяване на посочените правомощия.

III. По касационните жалби на защитниците и на повереника относно гражданските искове.

Защитата без основание оспорва изложените от апелативния съд съображения за началния момент, от който за гражданските ищци А. К. и Н. П. е започнал да тече петгодишният погасителен давностен срок за предявяване на претенциите им за заплащане на обезщетения за причинените им от престъплението по чл.123, ал.1 НК вреди. Въззивният съд е приел, че в случаите, в които деликтът съставлява престъпление, от гледна точка на пострадалия деецът се счита открит най-рано от деня на неговото привличане като обвиняем в досъдебното производство, имащо за предмет на разследване съответното престъпление, и че отнесено към настоящия казус това означава, че погасителният давностен срок за вземанията на гражданските ищци за обезщетенията за причинените им от процесния деликт вреди е започнал да тече от датата 20.12.2018 г., когато подсъдимият Д. е привлечен в качеството на обвиняем на ДП.

Тези изводи на контролирания съд по приложението на чл. 114, ал. 3 ЗЗД са в съответствие с ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС и с ППВС № 2/1981 г. В мотивите на ТР № 5 от 05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностният срок е един и същ, но ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент, като въпросът за началния момент е фактически и се решава според всеки конкретен случай. В настоящия казус откриването на дееца без съмнение е изисквало известни специални познания. И тъй като вредите са от престъпление в тази насока от съществено и водещо значение са били процесуалните действия на органите, компетентни да преценят налице ли са достатъчно данни за образуване на досъдебно производство и привличане на обвиняем, а не действията на Инспекцията по труда и на НОИ, изводите на които относно авторството на допуснатите нарушения, довели до злополуката, не са обвързващи за наказателния съд. По тези съображения ВКС не намира за състоятелен довода на защитата, че в настоящия казус давността е започнала да тече от датата на деянието. Към този момент единственият установен факт е бил този на смъртта на пострадалия, която е настъпила в кратък интервал от време след затрупването му от срутилата се върху него земна маса, но не и отговорните за злополуката лица. С оглед на това въззивният съд правилно е приел, че в случая най-ранният момент, в който майката и сестрата на пострадалия обективно са могли да узнаят кои са отговорните за трудовата злополука лица, срещу които да предявят претенциите си за заплащане на обезщетения за причинените им от престъплението по чл.123, ал.1 НК вреди, е моментът на привличането на тези лица като обвиняеми - 20.12.2018 г., от който е започнала да тече и погасителната давност. Но тъй като срокът, с изтичането на който се погасяват произтичащи от непозволено увреждане вземания, е петгодишен за главницата (чл. 110 ЗЗД) и тригодишен за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане (чл. 111, б. в ЗЗД), то считано от 20.12.2018 г. до 11.02.2020 г., когато в първоинстанционното съдебно производство са предявени срещу подсъдимия Д. гражданските искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди и за лихвите върху тях, тези срокове категорично не са били изтекли. Затова правилна е преценката на апелативния съд за неоснователност на възраженията на защитниците за погасяване по давност на вземанията на гражданските ищци, както и на претенциите им за отмяна на гражданско-осъдителната част на присъдата и за отхвърляне на исковете на А. К. и Н. П. поради погасяването им по давност.

Несподеляеми са и доводите на защитата за неоснователност и недоказаност на претенциите за обезщетения на А. К. и Н. П. срещу подсъдимия Д.. Извършеното от последния престъпно посегателство представлява деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и е основание за ангажиране на гражданската му отговорност. Налице е виновно и противоправно поведение, което е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди. Установено е, че подсъдимият Д. е бездействал противоправно, като нарушавайки посочените по-горе правила за безопасност на извършваната строителна дейност е причинил смъртта на пострадалия. В резултат на това противоправно поведение на дееца гражданските ищци А. К. и Н. П. са изпитали болки и страдания, породени от емоциите, чувствата и привързаността им към човека, когото са загубили. Съществува и пряка непосредствена причинна връзка между действията на подсъдимия и вредоносния резултат. Следователно елементите, касаещи обективната страна на състава на непозволеното увреждане, са налице. От субективна страна е изпълнено изискването деянието да е извършено виновно – при причиняването на смъртта на пострадалия подсъдимият Д. е действал по непредпазливост във формата на небрежност. С оглед на това несъстоятелно е твърдението на защитата, че липсва основание за носене на гражданска отговорност от подсъдимия Д. по чл. 45 ЗЗД. На гражданските ищци А. К. и Н. П. се дължи обезщетение, като предвид особения характер на накърнените с деянието блага репарирането на причинените вреди правилно е било извършено в присъждането на парични суми. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът следва да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. От данните по делото безспорно е установено, че от смъртта на пострадалия неимуществени вреди са претърпели неговата майка и сестра. Решавайки въпроса за претърпените от тях морални болки и страдания, въззивният съд, на първо място, правилно е отчел съществуващата естествена родствена близост и емоционалност между низходящи и възходящи и между брат и сестра. На второ място, правилно са прецени и факторите, влияещи върху конкретния интензитет и обем на понесените от тях неимуществени вреди. В случая правилно са определени и обстоятелствата, имащи отношение към размера на дължимото от подсъдимия обезщетение, като сред тях с основание не е включено съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, доколкото такова не се установява. Съдържанието на моралните вреди е с широк обхват, но преди всичко те включват субективното вътрешно отношение на определени лица (включени в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди) към починалия и понесените от тях вследствие на загубата му скръб и мъка. Неочакваната и преждевременна загуба на близък човек (в случая едновременно син и брат) е обстоятелство, което само по себе си причинява шок и душевни страдания, обичайни при подобни случаи. Поради това и заради обичайно изпитаните от гражданските ищци А. К. и Н. П. душевни страдания от нелепата, изненадваща и преждевременна смърт на пострадалия правилен е изводът на въззивния съд, че е налице увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Относно факта на вредите и техния обем апелативният съд правилно е съобразил и ангажираните по делото конкретни доказателства, съдържащи се в показанията на св. М. К. и Н. Р..

Лишено от основание е оплакването на повереника на гражданските ищци М. К. и А. К. за неправилност, незаконосъобразност и немотивираност на изводите на въззивния съд, че предявените от тези граждански ищци срещу подсъдимия Д. искове по чл.45 ЗЗД са неоснователни поради удовлетворяването в пълен размер на претенцията им по чл.45 ЗЗД с изплащането от страна на работодателя на обезщетението, уговорено в сключеното между тях и работодателя извънсъдебно споразумение. АС-Бургас е изложил убедително мотивирани аргументи защо приема за неоснователни предявените от посочените гражданските ищци искове, като същите се споделят напълно от касационната инстанция. В тази връзка и в отговор на релевираното оплакване ВКС намира за необходимо да добави следното: Пострадалият от деликт има вземане за обезщетение за причинените вреди и съгласно чл. 45 ЗЗД задълженият по това вземане е причинителят на вредата. В зависимост от конкретните правоотношения на причинителя или на пострадалия, респективно на неговите наследници с трети лица (работодател, застраховател) е възможно за последните да възникне отговорност за изплащането на пострадалия на част или цялото дължимо от причинителя обезщетение. Независимо от основанието, пораждащо отговорността на третите лица, те отговарят за чуждо поведение или за вреди, причинени от друг (тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна), поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя. Пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда: или срещу прекия причинител с иск по чл. 45 ЗЗД; или срещу възложителя на работата на прекия причинител, когато увреждането е настъпило при и по повод извършването на възложената работа, с иск по чл. 49 ЗЗД; или срещу работодателя с иск по чл. 200 КТ. Но за едни и същи вреди пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти (решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г., ІІІ г. о. на ВКС). Затова дори и когато трето лице отговаря за претърпените вреди, както е в случая с отговорността по чл. 200 КТ на работодателя на загиналия работник спрямо съпругата и детето му, която (отговорност) на практика вече е реализирана чрез извършените в полза на последните плащания, пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, тъй като извършеното плащане от работодателя погасява вземането на пострадалия (решение № 230 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1907/2009 г., ІV г. о. на ВКС).

Отнесени към установените по делото факти, горните принципни положения означават, че претенциите на гражданските ищци М. К. и А. К. спрямо подсъдимия Д. са неоснователни, тъй като работодателят на загиналия работник вече им е изплатил напълно уговореното с извънсъдебното споразумение, постигнато по повод образуваното гражданско дело по предявените от тези граждански ищци срещу работодателя искове с правно основание чл. 200 КТ, обезщетение за неимуществени вреди общо за сумата 150 000 лв. С оглед на това въззивният съд правилно е отхвърлил предявените на основание чл. 45 ЗЗД граждански искове на М. К. и А. К. срещу подсъдимия Д., тъй като вземането им за обезвреда вече е погасено. При удовлетворяване на пострадалия с изплащане от страна на третото лице на обезщетението в пълен размер претенцията на пострадалия против делинквента по чл. 45 ЗЗД се явява неоснователна (в този смисъл ТР № 1/2017 г. по ТД № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС).

IV. По разноските.

В касационната жалба на адв. Г. се изразява несъгласие с решението на въззивния съд на подсъдимия Д. да бъдат възложени, дори и само в Ѕ от техния размер, направените по делото разноски за изготвените на ДП строително-технически експертизи, като същото се обосновава с аргумента, че както първата, така и въззивната инстанция въобще не са се позовали на тези експертизи. Това възражение е неоснователно. Императивната разпоредба на чл. 189 ал.3 НПК гласи, че когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, свързани с доказването на обвинението срещу него, като законът не ограничава задължението за заплащане на разноски на това основание само до тези от тях, които се отнасят до кредитираните от съда доказателства, респ. способи на доказване. В случая макар предходните инстанции да не са се позовали изрично на изготвените на ДП и приети СТЕ, е безспорно, че тези експертизи, от една страна, са послужили за обосноваване на обвинителната теза спрямо подсъдимия Д. (доколкото повдигнатото обвинение е основано и на тях), а, от друга, са допринесли за разкриването на обективната истина по делото (тъй като най-малкото са дали основание на окръжния съд да назначи възприетата и ценена повторна СТЕ). Следователно тези експертизи имат пряко и непосредствено значение за обосноваването и доказването на обвинението срещу Д., поради което същият следва да заплати съответната (Ѕ част) от разноските за тяхното изготвяне.

Неоснователно е и възражението на защитата, че е неправилно и незаконосъобразно осъждането на Д. за заплащане на разноски за втори повереник на гражданския ищец и частен обвинител М. К.. В разпоредбите, регламентиращи присъждането на разноски, НПК не поставя ограничение относно броя на поверениците, за които признатият за виновен подсъдим следва да заплати разноски на частния обвинител и гражданския ищец. Освен това с въззивното решение размерът на разноските, които подсъдимият Д. е осъден да заплати на въпросния частен обвинител и граждански ищец, е намален с 1/2 - от 1200 лв. на 600 лв. С определянето на този размер на разноски категорично не е допуснато нарушение на баланса между общия интерес и правата на осъдената страна в процеса, тъй като в случая тази страна не е натоварена да понесе прекомерна индивидуална тежест. Така намаленият размер напълно отговаря и на изискването на чл. 36, ал. 2 изр.2 от Закона за адвокатурата разноските за адвокатско възнаграждение да са справедливи и оправдани, още повече, че този размер се явява значително под предвидения минимален такъв (1500 лв.) по чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед на това не е нарушено и правото на подсъдимия Д. по чл. 6 от ЕКЗПЧ, тъй като в конкретната хипотеза вземането на решение от негова страна дали да упражни процесуалните си права на практика не е било поставено в зависимост от угрозата за прекомерно засягане на имуществото му чрез възлагането на значителни по своя размер разноски.

Основателността на предявените от А. К. и Н. П. срещу подсъдимия Д. граждански искове, споделена и от касационната инстанция, обосновава извод, че правилно и законосъобразно Д. е осъден да заплати следващата се държавна такса върху уважените им размери.

По тези съображения неоснователно е и оплакването за допуснати нарушения относно определянето на разноските, които подсъдимият Д. е осъден да заплати.

Изложеното дотук мотивира касационната инстанция да приеме, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 54 от 17.07.2023 г. на Апелативен съд - Бургас, постановено по внохд № 163/2022 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: